Print Friendly

Il provvedimento è disponibile nelle seguenti lingue:

APPLICATION 39023/97

 

СЪВЕТ НА ЕВРОПА

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

 

ПРЕДИШНО ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 

ДЕЛО ВИСШ ДУХОВЕН СЪВЕТ НА МЮСЮЛМАНСКАТА ОБЩНОСТ С/У БЪЛГАРИЯ

 

 

(Жалба № 39023/97)

 

 

РЕШЕНИЕ

 

 

СТРАСБУРГ

 

 

16 декември 2004

 

 

 

ВЛЯЗЛО В СИЛА

 

 

16/03/2005

 

 

 

Решението става окончателно при наличие на обстоятелствата, упоменати в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Същото може да е предмет на редакционен преглед.

 

По дело на Висшия духовен съвет на мюсюлманската общност с/у България

Европейският съд по правата на човека (Предишно първо отделение), заседаващо в състав:

Г-н К. Л. Розакис [C.L. Rozakis], Председател,
Г-н П. Лорензен [P. Lorenzen],
Г-жа Ф. Тулкенс [F. Tulkens],

Г-жа Н. Вайич [N. Vajić],
Г-жа С. Ботушарова [S. Botoucharova],
Г-н А. Ковлер [A. Kovler ]

Г-н В. Загребелски [V. Zagrebelsky], съдии,
и Г-н С. Нилсен [S. Nielsen], Секретар на отделението,

В разпоредителни заседания, проведени на 9 септември, 28 октомври и 25 ноември 2004,

 

Постанови настоящото решение на последната посочена по-горе дата:

 

ПРОИЗВОДСТВО

1. Делото е образувано по жалба (№ 39023/97) срещу Република България, подадена на 9 септември 1997 в Европейската комисия по правата на човека (“Комисията”), на основание на предишния член 25 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”), от името на Висшия духовен съвет на мюсюлманската общност [Supreme Holy Council of the Muslim Community] (“организацията-жалбоподател”), който към процесния период е бил една от съперничещите си фракции, претендираща управлението на мюсюлманската общност в България.

2. Жалбоподателят се представлява от г-жа С. Маргаритова-Вучкова [S. Margaritova-Vutchkova], адвокат от Софийската адвокатска колегия. Българското правителство (“Правителството”) се представлява от неговия агент, г-жа М. Димова [M. Dimova] от Министерство на правосъдието.

3. Организацията-жалбоподател твърди, по-специално, че е била жертва на произволно и дискриминационно вмешателство от страна на държавата в организацията на мюсюлманската общност в България, че срещу това посегателство са липсвали правни средства за защита и че в хода на последващото съдебно производство е било допуснато нарушение на изискванията за безпристрастност и справедливост.

4. Жалбата е внесена в Съда на 1 ноември 1998, когато Протокол № 11 към Конвенцията влиза в сила (член 5, алинея 2 от Протокол № 11).

5.  Жалбата е разпределена на Първо отделение на Съда (член 52, алинея 1 от Правилника на Съда). В рамките на това отделение в съответствие с член 26, алинея 1 се определя състав, който да разгледа делото (член 27, алинея 1 от Конвенцията).

 

6. С частично решение от 13 декември 2001 и окончателно решение от 8 юли 2003, Съдът обявява жалбата за частично допустима.

ФАКТИТЕ

І. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

7. Жалбоподателят, Висшият духовен съвет на мюсюлманската общност, председателстван от г-н Недим Генджев [Nedim Gendzhev], е било официално признатото ръководство на мюсюлманите в България, най-малко в периода между 1995 и 1997. В действителност, към онзи момент той е бил едно от двете съперничещи си мюсюлмански религиозни ръководства в България. Негов председател е бил г-н Недим Генджев, български гражданин, роден през 1945 и живущ в София. Той е бил главен мюфтия най-малко в периода 1988 - 1992 и председател на Висшия духовен съвет най-малко между 1995 и 1997.

А. Релевантната фактическа обстановка: промени в ръководството на мюсюлманската общност преди 1997

1. Отстраняването на г-н Генджев през 1992

8. В края на 1989 в България е започнал процес на демократизация. Скоро след това някои вярващи мюсюлмани и активисти на мюсюлманската религия в страната са се опитали да сменят ръководството на религиозната си организация. Те считали, че г-н Генджев, който към онзи момент бил главен мюфтия, и членовете на Висшия духовен съвет са сътрудничели на комунистическия режим. Старото ръководство, с г-н Генджев като главен мюфтия на българските мюсюлмани, също имало поддръжници. Това положение довело до разцепления и вътрешен конфликт в рамките на мюсюлманската общност в България.

9.  В края на 1991 встъпва в длъжност ново правителство, съставено от Съюза на демократичните сили “СДС” [Union of Democratic Forces  – “the SDS”] и Движението за права и свободи “ДПС” [Movement for Rights and Freedoms – “the DPS”].

10.  На 10 февруари 1992 Дирекцията на изповеданията - “Дирекцията” [Directorate of Religious Denominations - “the Directorate”], правителствена агенция към Министерския съвет, обявила избора на г-н Генджев през 1988 за главен мюфтия на мюсюлманите в България за недействителен и постановила неговото отстраняване от тази длъжност. Това решение се основавало, между другото, на констатации, че изборът на г-н Генджев през 1988 е бил по политически мотивиран.

12.  Дирекцията назначила тричленен временен управителен орган на мюсюлманската религиозна организация, cчитайки тази мярка за “единствения възможен начин за предотвратяване на организационната раздробеност на мюсюлманското изповедание”.

12.  На 19 септември 1992 се е провела национална конференция на мюсюлманите, организирана от временното ръководство. Тя избрала г-н Фикри Сали Хасан [Fikri Sali Hasan] за главен мюфтия и също така приела нов устав, който е бил утвърден в съответствие с членове 6 и 16 от Закона за изповеданията. След септември 1992 поддръжниците на г-н Хасан са получили пълен контрол върху имуществото и дейността на мюсюлманската общност.

13. Г-н Генджев, твърдейки, че е продължил да изпълнява длъжността главен мюфтия, е обжалвал решението от 10 февруари 1992 пред Върховния съд. Производството е приключило с окончателно решение от 7 април 1993. Върховният съд, макар да е приел, че оспореното решение не подлежи на съдебен преглед, е посочил, че Дирекцията е била компетентна да вземе решението, обявяващо избора на г-н Генджев за недействителен. Доколкото с атакуваното решение е било обявено също така “отстраняването” на г-н Генджев от длъжността му на главен мюфтия, издалият решението орган е действал извън пределите на своята компетентност. Въпреки това, не е било необходимо да се отменя тази част от решението на Дирекцията, тъй като при всички случаи то не е породило правни последици.

2. Възстановяването на г-н Генджев на длъжност през 1995

15.  Спорът за ръководството между г-н Генджев и г-н Хасан е продължил през цялата 1993 и 1994. Дирекцията на изповеданията запазила официалното си становище непроменено, а именно, че г-н Хасан е законният главен мюфтия на българските мюсюлмани. Същевременно Дирекцията  очевидно се е опитала да “разреши” спора чрез “обединяването” на двете фракции под общо ръководство.

15.  На 2 ноември 1994 поддръжниците на г-н Генджев провели национална конференция, която се обявила  за законен представител на вярващите мюсюлмани. Конференцията избрала ръководство и приела устав. Г-н Генджев е бил избран за председател на Висшия духовен съвет. След конференцията новоизбраните ръководители подали до Дирекцията документи за регистрация като законно ръководство на мюсюлманите в България.

16.  В края на 1994 в България се провели парламентарни избори. Българската социалистическа партия – “БСП” [Bulgarian Socialist Party - “BSP”] получила парламентарно мнозинство и съставила ново правителство, което встъпило в длъжност през януари 1995.

17.  На 22 февруари 1995 заместник министър-председателят е издал постановление, утвърждаващо устава на мюсюлманското вероизповедание, приет от поддръжниците на г-н Генджев на 2 ноември 1994. На 23 февруари 1995 Дирекцията е регистрирала избраното на тази конференция ръководство и на практика е отстранила г-н Хасан и неговите привърженици. През следващите месеци водената от г-н Генджев фракция е поела пълен контрол върху имуществото и дейността на мюсюлманската общност в България.

18. Г-н Хасан е обжалвал пред Върховния съд решението на Дирекцията, с което е регистрирано ръководството на г-н Генджев. Г-н Хасан твърдял, между другото, че конференцията от 2 ноември 1994 е била организирана от лица извън оглавяваната от него мюсюлманска религиозна организация. Ето защо те са могли да регистрират своя религиозна организация, но не и да претендират смяната на ръководството на друга такава. Г-н Хасан е поискал от Върховния съд да обяви решението от февруари 1995 за недействително поради противоречие със закона или да постанови, че същото представлява регистрация на нова религиозна общност, която не засяга съществуващата мюсюлманска организация. Според него държавата не е имала право да налага едно единствено ръководство на мюсюлманите.

19.  На 27 юли 1995 Върховният съд е отхвърлил жалбата. Съдът е посочил, че съгласно Закона за изповеданията Министерският съвет притежава пълна дискреционна власт при вземането на решение дали да утвърди или не устава на дадено изповедание. Ето защо компетентността на Върховния съд е била ограничена до прегледа дали атакуваното решение е издадено от компетентния административен орган и дали са спазени съответните процесуални изисквания. От тази гледна точка решението от февруари 1995 е било законосъобразно.

20.  По отношение на искането за тълкуване на решението от февруари 1995, Върховният съд не е бил компетентен, в контекста на това особено производство, да изрази становището си дали решението е довело до създаването на нов правен субект, въвеждането на промени или съществуването на две успоредни мюсюлмански религиозни организации.

3.  Опитите на г-н Хасан през 1996 и 1997 за възстановяването му на длъжност

21. След отстраняването на г-н Хасан през 1995, подкрепящите го вярващи мюсюлмани провели собствено събрание и го преизбрали за главен мюфтия, въвеждайки промени в устава и ръководството на организацията. Тогава г-н Хасан поискал от Дирекцията на изповеданията да утвърди изменения устав и новото ръководство. Тъй като не получил отговор, г-н Хасан обжалвал този мълчалив отказ пред Върховния съд.

22.  На 14 октомври 1996 Върховният съд постановил решението си. Той отбелязал, че през 1992 главното мюфтийство, представлявано от г-н Хасан, е било надлежно регистрирано като религиозно вероизповедание и по този начин е получило качество на юридическа личност, от което впоследствие не е било лишено. Ето защо, Министерският съвет е бил длъжен, съгласно членове 6 и 16 от Закона за изповеданията, да разгледа искане за утвърждаване на нов устав или промени в ръководството на съществуващото религиозно изповедание. Поради тази причина Върховният съд е приел мълчаливия отказ на Министерския съвет за незаконосъобразен и му е препратил делото с указания за неговото решаване.

23.  На 19 ноември 1996 заместник министър-председателят отказал да утвърди устава от 1995 и ръководството на представляваното от г-н Хасан главно мюфтийство. Той му изпратил писмо, в което посочил, между другото, че Министерският съвет вече е регистрирал ръководство на мюсюлманската общност в България, а именно избраното на конференцията през ноември 1994 с г-н Генджев като председател на Висшия духовен съвет. Заместник министър-председателят е заключил, че искането “не би могло да бъде уважено, тъй като явно противоречало на разпоредбите на Закона за изповеданията”.

24.  На 5 декември 1996 г-н Хасан обжалвал пред Върховния съд отказа от 19 ноември 1996.

25.  На 13 март 1997 Върховният съд отменил, като незаконосъобразен и несъвместим с член 13 от Конституцията, отказа на заместник министър-председателя да утвърди устава от 1995 и оглавяваното от г-н Хасан ръководство. Освен това отказът представлявал “незаконосъобразна административна намеса във вътрешната организация на религиозна общност”. Върховният съд повторно наредил връщането на делото на Министерския съвет с оглед извършване на регистрация.

26.  Въпреки решенията на Върховния съд от 1996 и 1997, Министерският съвет не е регистрирал оглавяваното от г-н Хасан религиозно ръководство.

Б.  Промяната в ръководството през 1997 и последващото съдебно производство

1.  Националната конференция от октомври 1997

27.  През февруари 1997 правителството на БСП е подало оставка и е било назначено временно правителство. На следващите общи избори през април 1997 СДС получило парламентарно мнозинство и съставило ново правителство.

28.  Новият упълномощен от Министерския съвет заместник министър-председател и директорът на изповеданията приканили двете съперничещи си ръководства, тези на г-н Хасан и г-н Генджев, да договорят обединение.

29.  На 12 септември 1997, в писмо до заместник министър-председателя и дирекцията, религиозното ръководство, оглавявано от г-н Хасан, поискало отстраняването на г-н Генджев.

17.  На 18 септември 1997 оглавяваният от г-н Генджев Висш духовен съвет, също в писмо до заместник министър-председателя и дирекцията, предложил провеждане на обединителна конференция, която да се организира от съвместен комитет, съставен от представители на противниковите фракции. Заместник министър-председателят е бил призован да гарантира обединителния процес и да обезпечи представителството на конференцията на всички мюсюлмански религиозни общности. В писмото също така се посочвало съгласието на тогавашното официално ръководство, председателствано от г-н Генджев, да замрази всички назначения, премествания и освобождавания на служители или разпореждания с имущество на общността по време на конференцията.

31.  На 30 септември 1997 избраните от съперничещите си фракции групи за контакт – всяка съставена от петима членове – са подписали споразумение за свикване на национална конференция на всички вярващи мюсюлмани. Споразумението е било подписано също така от заместник министър-председателя и директора на изповеданията. То гласяло, между другото, следното:

“1.  Всеобщата мюсюлманска конференция следва да се организира на базата на пълно представителство на мюсюлманското вероизповедание. Тя няма да се основава на двата съществуващи устава на [съперничещите си ръководства]. заместник министър-председателят... и директорът на изповеданията се задължават да гарантират прилагането на този принцип.

2.  ... Съперничещите си групи се задължават да не се противопоставят на духа на обединение, характерен за конференцията, като при неизпълнение на това задължение Дирекцията има право да предприеме необходимите административни мерки срещу заподозрените във възпрепятстване лица.

3.  По време на конференцията оглавяваното от г-н Генджев ръководство се задължава да се въздържа от вземане на каквито и да било административни решения, като например назначения ...

4.  Ръководството, оглавявано от г-н Генджев, се съгласява да замрази всички банкови сметки ... и обявява, че по време на конференцията няма да извършва никакви сделки ...

7.  Съвместният комитет следва да изготви материални и процесуални правила за организиране на конференцията ...”

32.  На неупомената дата съвместният комитет е постановил, че  събранието на всяка местна ислямска общност трябва да избере двама делегати за националната конференция. Той също така е предвидил, че протоколите от заседанията на събранията следва да са в приета от Дирекцията на изповеданията форма и да са заверени от местния кмет.

33.  На 6 октомври 1997 съвместният комитет е взел решение за провеждане на конференцията на 23 октомври 1997 и е постигнал съгласие относно разпределението на разноските.

34.  На 17 октомври 1997 в цялата страна се провели местните събрания за избор на делегати. Кметовете по места изготвили писма, удостоверяващи резултатите от изборите.

35. Организацията-жалбоподател е представила копия от две жалби до Дирекцията с дата 21 октомври 1997, едната от местен религиозен водач, а другата от кмет на село. В тях се твърдяло, че свързани с ДПС лица са използвали заплахи, за да получат резултатите от изборите на делегати в съответните две населени места.

36. На 21 и 22 октомври 1997 г-н Генджев и лицата, подписали споразумението за обединение от името на оглавявания от него Висш духовен съвет, са изпратили писмо до Министър-председателя и Дирекцията на изповеданията, в което посочили, че плануваната за 23 октомври конференция не била организирана в съответствие с устава на мюсюлманската религиозна организация, поради което е незаконосъобразна. Лицата, подписали споразумението от 30 септември 1997, заявили, че са били принудени да направят това от директора на изповеданията, и оттеглили подкрепата си за споразумението. Освен това писмото, подписано от г-н Генджев, описвало участието на Дирекцията в подготовката на конференцията като недопустима държавна намеса във вътрешните работи на мюсюлманите.

37.  На 23 октомври 1997 повече от хиляда делегати присъствали на конференцията. До участие били допуснати единствено лицата, чийто избор е бил удостоверен от кметовете. Според пресата, проверката на пълномощията на делегатите е била извършена от служители на Дирекцията на изповеданията. Нейният директор е направил обръщение към конференцията, посочвайки, между другото, че отсъстващият г-н Генджев “не е издържал изпитанието”. С тези думи очевидно директорът е обвинил г-н Генджев за оттеглянето му от обединителния процес.

38.  Според организацията-жалбоподател ДПС, политическа партия, имаща голямо мнозинство етнически турци в състава си, е участвала в организацията на конференцията. Според тези твърдения партията е била доста близка с управляващия СДС и е изпълнявала политическото решение за смяна на ръководството на мюсюлманската общност. По мнение на организацията-жалбоподател, около стотина делегати на 23 октомври 1997 са били кметове, избрани с листата на ДПС.

39.  Конференцията приела нов устав на мюсюлманското изповедание в България и единодушно избрала ново ръководство, състоящо се от шест членове от ръководството на г-н Хасан и други лица. Оказало се, че в състава на новоизбраното ръководство нямало ръководител от организацията-жалбоподател. Конференцията приела резолюция, даваща разрешение на новото ръководство да проведе одит и да поиска образуване на наказателно производство срещу г-н Генджев по обвинение в извършване на незаконни сделки.

40.  На 28 октомври 1997 заместник министър-председателят регистрирал новоизбраното ръководство на основание членове 6 и 16 от Закона за изповеданията. Новото ръководство поело всички организационни дейности и активи на мюсюлманската общност в България.

2.  Съдебни производства, образувани по жалба на оглавявания от г-н Генджев Висш духовен съвет

41. Г-н Генджев, твърдейки, че продължава да председателства Висшия духовен съвет, обжалвал от негово име пред Върховния административен съд решението на правителството да регистрира новото ръководство. Той поддържал, че лицата, подписали споразумението за провеждане на обединителна конференция от името на организацията-жалбоподател, не са били официално оправомощени за това; че тази конференция е била незаконосъобразна поради оттеглянето от участие на тези лица; и че държавните органи са се намесили по недопустим начин във вътрешните отношения на мюсюлманската общност. Това се дължало на факта, че Дирекцията на изповеданията е била подготвила формуляри, в които са били отразени резултатите от местните избори за делегати, и тези резултати са били удостоверени от кметовете. Освен това, сред избраните делегати е имало редица лица, които са били местни кметове или активисти на политическа партия, а именно ДПС. На последно място организацията-жалбоподател твърдяла наличие на нарушения и манипулиране на избора на делегати.

42.  На 4 май 1998 Върховният административен съд е провел съдебно заседание. Приел е като доказателства представените от организацията-жалбоподател материали, но е отхвърлил искането й за издаване на определение, задължаващо Министерския съвет да разкрие информация. Това искане очевидно се е отнасяло до документи, свързани с подготовката  на конференцията през октомври 1997 и избора на делегати. Освен това съдът не е допуснал разпит на свидетели.

43.  На 16 юли 1998 Върховният административен съд, заседаващ в състав от трима съдии, е отхвърлил жалбата като недопустима. Той е счел оглавявания от г-н Генджев Висш духовен съвет за нелегитимиран да подава жалба поради липсата на надлежна регистрация. Актовете за регистрация от 22 и 23 февруари 1995 са се основавали на решение на заместник министър-председателя, който обаче не е бил надлежно оправомощен от последния да утвърждава уставите на религиозните изповедания. В резултат на това оглавяваният от г-н Генджев Висш духовен съвет не е съществувал като правен субект и всички негови актове в периода между 1995 и 1997 са били недействителни.

44.  На 9 октомври 1998, въз основа на жалба от организацията-жалбоподател, петчленен състав на Върховния административен съд е отменил решението от 16 юли 1998 и е върнал делото за разглеждане по същество. Съставът е отбелязал, че с решение от 27 юли 1995 Върховният съд е счел за незаконосъобразна регистрацията през 1995 на Висшия духовен съвет, оглавяван от г-н Генджев. Този извод е бил окончателен и задължителен. Ето защо, жалбата на жалбоподателя не би могла да бъде отхвърлена поради липса на легитимация.

20.  В хода на възобновеното производство тричленен състав на Върховния административен съд е разгледал жалбата по същество и я е отхвърлил на 3 май 1999. Председател на състава е било лицето, председателствало предходното гледане на делото, приключило с решение за недопустимост от 16 юли 1998. Той е бил и един от тримата съдии, постановили решението от 28 април 1992 по делото относно отстраняването на г-н Генджев през 1992.

46.  Съдът е намерил, че действията на държавните органи не са представлявали намеса във вътрешната организация на мюсюлманската общност. Решението за провеждане на обединителна конференция е било взето свободно от представители на двете съперничещи си групи. Материалните и процесуални правила за избора на делегати и за провеждане на конференцията през октомври 1997, включително отнасящите се до резултатите от местните избори на делегати и тяхното удостоверяване, са били изготвени от съвместен комитет. Дирекцията на изповеданията е подпомогнала организирането  на конференцията единствено по искане на страните. Тя е действала в съответствие със споразумението между двете ръководства и решенията на съвместния комитет. Задачата на Дирекцията е била да внесе и обезпечи търпимост и уважение във вътрешно-религиозните отношения, както и в отношенията между различни групи, принадлежащи към една и съща религия. Обстоятелството, че оглавяваният от г-н Генджев Висш духовен съвет се е оттеглил в последната минута не поставя под съмнение действителността на конференцията, проведена в съответствие с договорените правила. Вярно е, че последните са се отклонявали от действащия към онзи момент устав на  мюсюлманската общност, но решението за това отклонение е било взето свободно от двете ръководства с оглед разрешаване на съществуващия в рамките на общността конфликт. Следователно атакуваният акт, а именно решението от 28 октомври 1997, утвърждаващо новоизбраното ръководство на мюсюлманската общност, е било в съответствие със закона.

47.  Организацията-жалбоподател е подала касационна жалба срещу решението от 3 май 1999. Тя е твърдяла, между другото, че не са били събрани и обсъдени всички относими доказателства.

48.  На 15 март 2000 петчленен състав на Върховния административен съд е отхвърлил жалбата, като е подкрепил мотивите на атакуваното решение. Той също така е намерил, че релевантните факти са били изяснени и че допълнително представените в касационното производство доказателства от организацията-жалбоподател са били идентични с представените преди това. Организацията-жалбоподател е била надлежно представлявана в посоченото по-горе производство.

3.  Последващи събития

49.  Разцеплението в рамките на мюсюлманската общност в България продължило. Законността на проведено през ноември 2000 събрание на общността е била оспорена от някои ръководители. Разцепленията продължили и на местно равнище. В писмо от февруари 2001 Дирекцията на изповеданията е заявила, че не е регистрирала местното ръководство  на мюсюлманската общност в Пловдив, тъй като две отделни местни събрания били избрали свои ръководства и били в конфликт. Сходни проблеми възникнали в Хасково и Русе в края на 2000 и началото на 2001.

50.  През юли 2004 Софийски градски съд е назначил три лица, които временно да представляват мюсюлманската общност в България, по време на съдебното производство относно действителността на избора на ново ръководство на проведената през декември  2003 национална конференция.

ІІ. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

51. Приложимите разпоредби от Конституцията от 1991 гласят следното:

Член 13

“(1) Вероизповеданията са свободни.       

(2) Религиозните институции са отделени от държавата …

(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.”

Член 37

“ (1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

 

(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.”

22.  Решение № 5 от 11 юни 1992 на Конституционния съд, тълкуващо горепосочените разпоредби посочва, между другото, че държавата не трябва да се намесва във вътрешната организация на религиозни общности  и институции, която следва да се урежда от техните устави и правила. Държавата може да се намесва в дейността на религиозна общност или институция единствено в случаите, предвидени в членове 13, алинея 4 и 37, алинея 2 от Конституцията. Преценка за съществуването на такъв случай може да се извърши и към момента на регистрация на религиозна общност или институция .

53.  Законът за изповеданията от 1949 е изменян няколко пъти. Съответните разпоредби от закона, в сила към момента на въпросните събития, гласят следното.

Член 6

“(1) От момента на утвърждението устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност.

 

(2) Министерският съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет мотивирано оттегля даденото признание, когато дейността на някое изповедание нарушава законите, обществения ред или добрите нрави.”

Член 9

“(1) Всяко изповедание има отговорно пред държавата ръководство. 

(2) В устава на всяко изповедание се установяват управителните и представителните му органи и начинът на избирането или назначаването им...”

Член 16

“(1) Централните ръководни органи на изповеданията са длъжни да се регистрират при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет, а ръководните органи на местните поделения - при местните народни съвети, с поименно обозначение всички членове на същите ръководни органи.”

54.  Законът също така съдържа правила относно дейността на вероизповеданията, налага изисквания по отношение на техните духовенства и предоставя на Дирекцията на изповеданията широки надзорни правомощия. В своето решение № 5 от 11 юни 1992 Конституционният съд, макар да приема, че някои разпоредби от Закона за изповеданията са явно противоконституционни (съдът цитира като примери няколко разпоредби относно правомощията на Дирекцията да освобождава духовни лица и да контролира дейността на религиозните организации), посочва, че неговата задача не е да отменя законови разпоредби, приети преди влизането в сила на Конституцията от 1991, тъй като обикновените съдилища са компетентни да ги обявят за неприложими.

55.  На основание измененото Постановление № 125 на Министерския съвет от 6 декември 1990, компетентността на Дирекцията на изповеданията включва “контакти между държавата и религиозните изповедания”, подпомагане на централните и местни административни органи при разрешаването на проблеми, свързани с религиозни въпроси, и помощ на религиозни организации във връзка с образованието и печатните материали.

56.  В съответствие с правилата за регистрация на местните ръководства  на религиозни изповедания, приети от правителството през 1994 (Държавен вестник, бр. 87 от 25 октомври 1994), такава регистрация е възможна единствено ако изборът на местно ръководство е бил одобрен от регистрираното национално ръководство на религиозното изповедание.

57.  Според тълкуванието, прието в административната практика на Дирекцията и Министерския съвет, Законът за изповеданията от 1949 изисква от всяко изповедание да има едно единствено ръководство и забранява съществуването на успоредни организации в рамките на дадено вероизповедание. Съдебната практика през процесния период е еволюирала от първоначалното становище, че Министерският съвет и Дирекцията притежават неограничена дискреционна власт във връзка с регистрацията на ръководството и устава на религиозно изповедание (Вж. абзаци 13 и 19 по-горе) до мнението, че съдилищата,  сезирани с въпроса за законосъобразността на правителствено решение относно регистрацията на ново религиозно ръководство, трябва да преценят дали новото ръководство е било назначено в съответствие с устава на изповеданието, в неговата утвърдена от Дирекцията редакция (Вж. абзаци 22 и 25 по-горе и също така следните решения на Върховния административен съд: решение № 4816 от 21 септември 1999 по дело № 2697/99, решение № 2919 от 28 април 2001 по дело № 8194/99 и решение № 9184 от 16 октомври 2003 по дело № 6747/02). 

58.  Законът за изповеданията от 1949 е бил отменен, считано от 1 януари 2003, с влизането в сила на новия Закон за вероизповеданията от 2003.

59. Новият закон предвижда съдебна регистрация на вероизповеданията като юридически лица. Преди да вземе решение, съдът може да поиска експертно становище от Дирекция “Вероизповедания”.

60.  Член 15 (2) забранява съществуването на повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование. Съгласно член 36 лице, което без представителна власт осъществява дейност от името на вероизповедание, се наказва с глоба от Дирекция “Вероизповедания”. Абзац 3 от Преходните и заключителни разпоредби към закона предвижда, че лицата, които към влизането в сила на този закон са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на утвърдения по установения ред неин устав, не могат да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество.

27.  През февруари 2003 петдесет членове на парламента поискали от Конституционния съд да отмени определени разпоредби от новия закон като противоконституционни и противоречащи на Конвенцията. Конституционният съд постановил решение на 15 юли 2003.

62.  Членове 15 (2) и 36 не са били сред атакуваните разпоредби, за разлика от абзац 3 от Преходните и заключителни разпоредби (Вж. абзац 60 по-горе).

63. Конституционният съд не е успял да постанови решение с мнозинство от гласовете, тъй като равен брой съдии гласували “за” и “против” искането за обявяване на тази разпоредба за противоконституционна. Според практиката на Конституционния съд, при тези обстоятелства, искането за обявяване противоконституционността  на законова разпоредба се счита за отхвърлено. Съдиите, гласували против искането, приели, между другото, че принципът за правна сигурност изисква лицата, които са се отделили от религиозна институция, да не могат да използват нейното наименование. Освен това, било очевидно, че те не могат да претендират част от нейните активи, доколкото последните принадлежат на религиозното изповедание като юридическо лице. Съдиите, счели разпоредбата за противоконституционна, посочили, че тя е целяла уреждане на въпроси, засягащи вътрешната организация на религиозните общности и по този начин е накърнявала тяхната независимост. Освен това тези съдии са отбелязали, че разпоредбата, приложена в контекста на съществуващи спорове, е облагодетелствала една от групите в разделената религиозна общност и поради това не е допринесла за поддържането на търпимост, а по-скоро е опорочила тази цел. Следователно е нарушила член 9 от Конвенцията.

ПРАВОТО

І. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 9 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

64. Организацията-жалбоподател се оплаква, че държавните органи са организирали и манипулирали мюсюлманската конференция през октомври 1997, за да облагодетелстват едно от съперничещите си ръководства и да отстранят г-н Генджев, като по този начин произволно са се намесили в работите на мюсюлманската общност.

65. Съдът счита, че посочените по-горе оплаквания попадат в обхвата на член 9 от Конвенцията, който гласи следното:

“1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията;  това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.

 

2.  Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.”

А. Становищата на страните

1. Организацията-жалбоподател

66. Организацията-жалбоподател твърди, че г-н Генджев е бил незаконно отстранен от длъжност през 1992 от г-н Хасан и че през 1997 г-н Хасан е целял повтаряне на тези събития, разчитайки на подкрепата на СДС, политическата партия, която му е “помогнала” през 1992 и която отново е дошла на власт през 1997.

67. Освен това организацията-жалбоподател изтъква, че г-н Генджев действително се е стремил към постигане на обединение, което е считал за важно за благоденствието на мюсюлманската общност, но е трябвало да се оттегли поради нередности при избора на делегати. Аргументът на правителството, че оттеглянето на няколко лица не засяга законността на конференцията е несъстоятелен доколкото ръководителите са се оттеглили именно поради незаконността на местните избори на делегати.

68. По-специално, държавните органи надхвърлили с действията си необходимото за организиране на конференцията и положили съгласувани усилия за отстраняване на г-н Генджев. Върху местните общности е бил оказан натиск при избора на делегати. Резултатите от изборите са били манипулирани, доколкото противно на съответните правила, избори са били проведени в редица селища, които не са представлявали независими общини. Най-малко в три случая резултатите са били подправени.

2. Правителството

69. Правителството посочва, че разцепленията в рамките на мюсюлманската религиозна общност в България след 1989 са били причинени от конфликти от политическо и лично естество. През 1997 са били положени усилия за преодоляване на тези различия и обединяване на общността. Представителите на съперничещите си групи са подписали споразумение за провеждане на обединителна конференция и са потърсили съдействието на Дирекцията на изповеданията. Ролята на дирекцията е била на неутрален гарант на споразумението, подписано доброволно от противниковите фракции. Самият г-н Генджев е поискал участието на Дирекцията, очевидно тъй като го е считал за жизненоважно в процеса на обединение. Съвместният комитет свободно е взел решение резултатите от местните избори на делегати да бъдат удостоверени от кметовете.

70. Освен това, както съдилищата впоследствие установяват, изборът на делегати е протекъл нормално. Активното участие показало волята на общността за обединение.

71.  Правителството също така подчертава, че случаят не се отнася до процес на поставяне на две религиозни общности под едно единствено ръководство, а положение, при което  една религиозна общност има две ръководства. Противоречивите решения на държавните органи в периода 1992-1997, включително критикуваните от Съда в решението по делото Хасан и Чауш с/у България [Hasan and Chaush v. Bulgaria], са довели до объркване по отношение на ръководството на мюсюлманската общност. За разлика от предходни години, обаче, през 1997 държавата не се е намесила във вътрешните работи  на общността, а само я е подпомогнала  в усилията й за постигане на обединение, като част от задължението на държавните органи съгласно Конституцията да поддържат атмосфера на търпимост в религиозния живот.

72. Правителството посочва, че съображенията, изложени от г-н Генджев и петимата членове на контактната група, назначена от председателствания от него Висш духовен съвет, за оттеглянето им от националната конференция са общи и създават впечатление единствено за недоволство от резултатите от първичните избори за делегати. Правителството счита, че оттеглянето на пет лица не поставя под съмнение законността на националната конференция и че държавните органи правилно са приели нейните резултати.

Б. Преценката на съда

1.  Приложимост на член 9

73.  Съгласно практиката на Съда, доколкото религиозната свобода е преди всичко въпрос на лична съвест conscience, тя налага също така, между другото, свобода на изповядване на своята религия, индивидуално и частно или колективно, публично и в кръга на лицата, споделящи същите религиозни убеждения. Участието в живота на общността е проява на изповядваната религия, защитавана от член 9 от Конвенцията. Правото на свобода на религията съгласно член 9, тълкувано в светлината на член 11, разпоредба, обезпечаваща сдруженията срещу необоснована държавна намеса, съдържа очакването за мирно функциониране на общността, без произволно вмешателство от страна на държавата (Вж. Хасан и Чауш с/у България [Разширена Камара], № 30985/96, абзац 62, ЕКПЧ 2000-XI).

74.  Организацията-жалбоподател е официалният орган, представляващ и управляващ мюсюлманската религиозна общност в България в периода между февруари 1995 и октомври 1997. Тя се оплаква от произволна намеса от страна на държавата във вътрешната организация и ръководство на тази общност. Църковният или религиозен орган, в това си качество, може да упражнява от името на членовете си правата, гарантирани в член 9 от Конвенцията (Вж. Ша’аре Шалом Ве Цедек с/у Франция [Разширена Камара], № 27417/95, абзац 72, ЕКПЧ 2000-VII [Cha’are Shalom Ve Tsedek v. France [GC], no. 27417/95, § 72, ECHR 2000-VII]).

75. Следователно оплакванията на организацията-жалбоподател попадат в обхвата на член 9 от Конвенцията, който е приложим.

2. Съответствие с член 9

(а) Имало ли е вмешателство

76.  Съгласно практиката на Съда, държавните мерки, които облагодетелстват даден ръководител или група в разделена религиозна общност или целят принуждаване на общността или част от нея да приемат, противно на волята й, едно единствено ръководство, представляват нарушение на свободата на религия (Вж. Шериф с/у Гърция, № 38178/97, абзац 49, 52 и 53, ЕКПЧ 1999-IX [Serif v. Greece, no. 38178/97, §§ 49, 52 and 53, ECHR 1999-IX] и Хасан и Чауш с/у България, цитирано по-горе, абзац 78).

77. Настоящият случай се отнася до смяната на ръководството на българската мюсюлманска общност през октомври 1997 и последващото съдебно производство. Основният спорен въпрос е дали тези събития са резултат от необоснован натиск от страна на държавата или единствено промяна на ръководство, извършена свободно от общността.

78.  Решението за атакуваната смяна на ръководството е било взето през октомври 1997 от обединително събрание, свикано съгласно подписано от двете съперничещи си ръководства споразумение, и проведено в съответствие с правила, изготвени от съвместен комитет, включващ представители на  организацията-жалбоподател (Вж. абзаци 31-33 по-горе). Дирекцията на изповеданията и местните държавни органи са участвали в процеса, насърчавайки обединението на двете групи, взели са активно участие в организацията на събранието през октомври 1997 и са регистрирали ръководството, избрано като единствен представител на мюсюлманската общност в България (Вж. абзаци 28-30, 34 и 37 по-горе).

79.  Правителството твърди, че държавните органи само са посредничили между алтернативните групи и са подпомагали процеса на обединение, поради конституционното им задължение да обезпечават религиозната търпимост и мирните отношения между религиозните групи. 

80.  Съдът се съгласява, че държавите имат такова задължение и че изпълнението му може да изисква посредничество. Неутралното посредничество между религиозните групи по принцип не би могло да се окачестви като посегателство от страна на държавата върху правата на вярващите съгласно член 9 от Конвенцията, като държавните органи  следва да бъдат предпазливи в тази особено деликатна област.

81.  Съдът отбелязва обаче, че процесът на обединение през 1997 е бил проведен като реакция на събитията от 1992 и 1995, когато промените в изпълнителната власт са били незабавно последвани от държавни действия за смяна на религиозните ръководители и юридическо признаване на едно от двете съперничещи си ръководства (Вж. абзаци 8-20 и 27 по-горе). Особено красноречив е фактът, че релевантното право, приложено на практика, е изисквало – и продължава да изисква – всички вярващи, принадлежащи към определена религия и желаещи да участват в организацията на общността, да образуват единна структура, оглавявана от едно единствено ръководство дори когато общността е разделена, без възможност за поддръжниците на други ръководители да имат независим в организационен план живот и контрол върху част от активите на общността (Вж. абзаци 17, 23, 40, 53-63 по-горе). По този начин законодателството не е оставило друг избор на религиозните ръководители освен състезанието за получаване на признание от страна на правителството на власт и предложението на всеки ръководител да “обедини” вярващите под своето ръководство.  

82.  Предвид тази обстановка, фактът, че през 1997 новото правителство е призовало разделената мюсюлманска общност към обединение (Вж. абзаци 28-30, 34 and 37 по-горе) е от особено значение.

83.  Съдът счита за правдоподобно твърдението на организацията-жалбоподател, че кметовете на редица населени места и политически фигури са участвали твърде активно при избора на делегати за събранието през октомври 1997.

84. Освен това, дори първоначалното участие на Дирекцията да се приеме единствено като неутрално посредничество в подготовката на обединително събрание, нещата са се променили когато Дирекцията е продължила да настоява за “обединение", въпреки решението на ръководителите на организацията-жалбоподател за оттегляне. Държавата не е била компетентна да решава дали г-н Генджев и оглавяваната от него организация следва или не да се оттеглят. Дирекцията би могла да отбележи провала на усилията за обединение и да изрази готовността си за допълнително подпомагане на страните чрез посредничество, при желание от страна на всички заинтересовани лица. Вместо това, ръководителите, избрани от конференцията през октомври 1997, са получили статута на единствено законно ръководство на мюсюлманската общност и в резултат на това организацията-жалбоподател не е могла да продължи да представлява дори част от религиозната общност и да управлява нейните дела и приходи съгласно волята на тази част от общността (Вж. абзаци 31-40 по-горе).

85.  Ето защо Съдът намира, че е налице посегателство върху правата на организацията-жалбоподател съгласно член 9 от Конвенцията, тъй като приложимото право и съдебна практика, както и действията на държавните органи през октомври 1997 са принудили разделената общност да има едно единствено ръководство, противно на волята на едно от двете съперничещи си ръководства.

86.  Това вмешателство води до нарушение на въпросната разпоредба, освен ако то е било предвидено в закона и е било необходимо в едно демократично общество за постигане на законна цел.

(б)  Била ли е намесата предвидена от закона

34.  Решението на правителството да регистрира промяна в ръководството на мюсюлманската общност се е основавало на членове 6 и 16 от Закона за изповеданията (Вж. абзац 53 по-горе).

36.  По делото Хасан и Чауш с/у България, цитирано по-горе (абзац 86), Съдът е приел, че намесата във вътрешната организация на мюсюлманската общност в периода 1995-1997 не е била “предвидена в закона”, тъй като е била произволна, произтичала е от законови разпоредби, позволяващи неограничена дискреционна власт на административните органи, и не е отговаряла на възприетите  стандарти за яснота и предвидимост на закона.

89.  Макар в настоящия случай да са приложени същите законови разпоредби, Съдът намира, че са налице значителни различия в подхода на държавните органи. През 1997 последните не са прибягнали до неограничената дискреционна власт, с която са разполагали съгласно приложимото законодателство, като действията им са се основавали на обстоятелството, че двете съперничещи си групи са били приели собствени правила под формата на споразумение, дерогиращо действието на съществуващия устав на мюсюлманското изповедание (Вж. абзаци 31 и 46 по-горе).

90.  При тези специфични обстоятелства и имайки предвид факта, че същността на аргументите на организацията-жалбоподател се свежда до твърдяната липса на основание за държавната намеса във вътрешните дела на мюсюлманската общност, Съдът не счита за необходимо да се произнася относно законосъобразността на тази намеса.

(в)  Преследва ли намесата законна цел

91. Организацията-жалбоподател твърди, че целта на държавните органи е била да отстрани г-н Генджев и оглавяваното от него ръководство. Правителството посочва, че те са целели да съдействат за решаването на конфликта в мюсюлманската общност и да поправят последиците от предишни незаконосъобразни действия на държавата.

92.  Съдът приема, че основната грижа на държавните органи е била да възстанови законността и да поправи вредите от произволното отстраняване през 1995 на г-н Хасан и оглавяваното от него ръководство. Видяна в тази светлина, намесата във вътрешната организация на мюсюлманската общност по принцип е била насочена към защита на обществения ред и правата и свободите на другите.

(г)  Била ли е намесата необходима в едно демократично общество

93.  Съдът напомня, че автономното съществуване на религиозни общности е жизнено необходимо за плурализма в демократичното общество. Дори да трябва да предприеме действия за съгласуване интересите на различните изповедания и религиозни групи, съществуващи в едно демократично общество, държавата е длъжна да остане неутрална и безпристрастна при упражняването на своите регулаторни функции и в отношенията си с различните религии, изповедания и вярвания. В случая залогът е опазването на плурализма и правилното функциониране на демокрацията, чиято основна характеристика е предлаганата от нея възможност за решаване проблемите на страната чрез диалог, дори когато последните са неприятни (Вж. Кокинакис с/у Гърция, решение от 25 май 1993, Поредица A № 260-A, стp.18, абзац 33 [Kokkinakis v. Greece, judgment of 25 May 1993, Series A no. 260-A, p.18, § 33], Бесалабска митрополитска църква и други с/у Молдова, № 45701/99, абзац 123 ЕКПЧ 2001-XII [Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, no. 45701/99, § 123 ECHR 2001-XII], и Хасан и Чауш с/у България, цитирано по-горе, абзац 78).

94.  В настоящия случай, приложимото право и практика, както и действията на държавата през октомври 1997 са принудили разделената общност да има едно единствено ръководство, противно на волята на едно от двете съперничещи си ръководства (Вж. абзац 85 по-горе).

95.  В резултат на това, една от групите ръководители е била облагодетелствана, а другата -  изключена и лишена от възможност  за по-нататъшно независимо управление на дейността и активите на подкрепящата я част от общността (Вж. абзац 84 по-горе).

96.  Вярно е, че държавите притежават широка свобода за преценка в особено деликатната област на отношенията й с религиозните общности (Вж. Ша’аре Шалом Ве Цедек с/у Франция, цитирано по-горе, абзац 84). Съдът припомня, обаче, че в демократичните общества държавата по принцип не трябва да предприема мерки, обезпечаващи оставането или поставянето на религиозни общности под едно единствено ръководство. Ролята на държавните органи в обстановка на конфликт между или в рамките на религиозни групи не е да отстрани причината за напрежението чрез премахване на плурализма, а да обезпечи взаимната търпимост между състезаващите се групи. Както Съдът вече е приел по-горе, държавните мерки, облагодетелстващи даден ръководител на разделена религиозна общност или целящи принудително поставяне на общността, или част от нея, под едно единствено ръководство, представляват нарушение на свободата на религията. (Вж. Шериф с/у Гърция, цитирано по-горе, абзац 49, 52 и 53, и Хасан и Чауш с/у България, цитирано по-горе, абзац 78).

43.  Правителството не е посочило причина, поради която в настоящия случай неговата цел за възстановяване на законността и поправяне на несправедливостта не би могла да се постигне чрез други средства, без принудителното поставяне на разделената общност под едно единствено ръководство. В тази връзка е от особено значение, че въпреки “обединителния” процес през 1997 конфликтът в религиозната общност е продължил (Вж. абзаци 49 и 50 по-горе).

98.  Казано накратко, Съдът счита, че българските държавни органи са надхвърлили ограниченията на правото си на преценка съгласно член 9, алинея 2 от Конвенцията. 

99.  Следователно намесата през 1997 в правата на организацията-жалбоподател, гарантирани в член 9 от Конвенцията, не е била необходима в едно демократично общество за защитата на обществения ред или правата и свободите на другите и поради това противоречи на цитираната разпоредба.

ІІ. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

47.  Организацията-жалбоподател се оплаква, че образуваното от нея съдебно производство не е предоставило ефективно правно средство за защита срещу произволните действия на държавата  и че липсват други правни средства за защита.

49.  Съдът счита, че посочените по-горе оплаквания следва да бъдат разгледани съгласно член 13 от Конвенцията, който гласи следното:

“Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.”

51.  Правителството поддържа, че съдилищата, разглеждайки жалбите на организацията-жалбоподател по същество, са осигурили ефективно правно средство за защита срещу твърдяното посегателство върху правата на вярващите съгласно член 9.

53.  Съгласно практиката на Съда, член 13 гарантира достъпността на национално равнище на правно средство за защита във връзка с оплаквания, които могат да се считат за “приемливи” по смисъла на Конвенцията. Необходимо е това правно средство да дава възможност на компетентния национален орган както да разгледа по същество съответното оплакване на основание Конвенцията, така и да предостави подходящо обезщетение, макар на договарящите държави да е предоставена известна свобода по отношение на начина за изпълнение на техните задължения съгласно член 13. Правното средство за защита, предвидено в член 13, следва да бъде “ефективно” както от практическа, така и от юридическа гледна точка, по-специално в смисъл, че неговото упражняване не трябва необосновано да се затруднява от действията или бездействията на държавните органи на държавата-ответник (Вж. Чакиси с/у Турция [Разширена Камара], № 23657/94, абзац 112, ЕКПЧ 1999-IV [see Çakıcı v. Turkey [GC], no. 23657/94, § 112, ECHR 1999-IV]).

55.  Претенцията на организацията-жалбоподател на основание член 9 от Конвенцията без съмнение е приемлива (Вж. абзац 99 по-горе). Следователно член 13 изисква достъпността на ефективно правно средство за защита.

57.  Организацията-жалбоподател е имала на разположение правно средство за защита. Върховният административен съд е разгледал по същество твърденията й за незаконосъобразна и произволна намеса от страна на държавата във вътрешната организация на мюсюлманската общност (Вж. абзаци 45-48 по-горе). 

59.  Върховният административен съд се е произнесъл срещу организацията-жалбоподател, тъй като е преценил оплакванията на организацията в светлината на вътрешната правна уредба и практика, съгласно които сили на разделена религиозна общност следва да имат едно единствено ръководство, дори против волята на една от съперничещите си групи (Вж. абзаци 46, 48, 53-57 и 81 по-горе).

61.  Съдът припомня, обаче, че член 13 не отива дотам, че да гарантира правно средство за защита, позволяващо на законодателството на договаряща държава като такова да бъде оспорвано пред национален орган поради противоречието му с Конвенцията (Вж. Сънди Таймс с/у Обединеното кралство (№ 2), решение от 26 ноември 1991, Поредица A № 217, абзац 61 [see Sunday Times v. the United Kingdom (no. 2), judgment of 26 November 1991, Series A no. 217, § 61]; Кудла с/у Полша [Разширена Камара], № 30210/96, абзац 151, ЕКПЧ 2000‑XI [Kudła v. Poland [GC], no. 30210/96, § 151, ECHR 2000‑XI], и Конърс с/у Обединеното кралство, № 66746/01, абзац 109, 27 май 2004 [Connors v. the United Kingdom, no. 66746/01, § 109, 27 May 2004]).

63.  Оплакването на организацията-жалбоподател се отнася по същество до един от основните принципи на приложимия правен режим. Не може да се счита, че член 13 от Конвенцията изисква предоставянето на правно средство за атакуване на този режим. 

65.  Следователно не е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

ІІІ. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 6 И 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

67.  Организацията-жалбоподател твърди наличие на редица отделни нарушения на член 6 от Конвенцията във връзка с производството пред Върховния административен съд в периода 1998-2000. Тя също така счита събитията, обект на оплакването, за израз на открита дискриминация, несъвместима с член 14 от Конвенцията, доколкото държавните органи са облагодетелствали едно от съперничещите си ръководства на мюсюлманската общност.

69.  В релевантната им част цитираните разпоредби гласят следното:

Член 6, алинея 1

“Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения … има право на справедливо … гледане на неговото дело … от … безпристрастен съд …”

Член 14

“Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.”

 

112. Имайки предвид констатациите във връзка с член 9 и 13 от Конвенцията, Съдът не намира за необходимо да разглежда същите въпроси от гледна точка на членове 6 и 14 от Конвенцията.

ІV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

113.  Член 41 от Конвенцията гласи следното:

 

“Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.”

А. Вреди

114. Организацията-жалбоподател претендира 25 000 евро (“EUR”) като обезщетение за накърняване доброто име на г-н Генджев и оглавяваното от него ръководство, както и за последиците от държавната намеса във вътрешните работи на мюсюлманската общност.

115. Правителството твърди, че претендираната сума е прекомерна и че установяването на нарушение на Конвенцията е достатъчно справедливо удовлетворение.

116. Имайки предвид обстоятелствата на конкретния случай и съдебната практика по искове за неимуществени вреди, предявени от името на юридически лица и организации (Вж. Партия за свобода и демокрация с/у Турция [Разширена Камара], № 23885/94, абзац 57, ЕКПЧ 1999-VIII [Freedom and Democracy Party (ÖZDEP)] v. Turkey [GC], no. 23885/94, § 57, ECHR 1999-VIII; Комингерсол АД с/у Португалия [Разширена Камара], № 35382/97, ЕКПЧ 2000-IV, абзац 35 [Comingersoll S.A. v. Portugal [GC], no 35382/97, ECHR 2000-IV, § 35]; Станков и Обединената македонска организация Илинден с/у България, № 29221/95 и 29225/95, абзац 121, ЕКПЧ 2001-IX [Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v. Bulgaria, nos. 29221/95 and 29225/95, § 121, ECHR 2001-IX]; и Бесарабска митрополитска църква и други с/у Молдова, цитирано по-горе, абзац 146 [Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, cited above, § 146]), Съдът счита за уместно присъждане на обезщетение във връзка с тази претенция. Необходимо е необоснованата държавна намеса в организацията на религиозната общност да е причинила неимуществени вреди на организацията-жалбоподател. Решавайки по справедливост, Съдът присъжда 5 000 евро обезщетение за неимуществени вреди, платимо на г-н Генджев в качеството му на представител на организацията-жалбоподател.

 

Б.  Cъдебни разноски

117.  Организацията-жалбоподател претендира приблизително 6 800 евро (“EUR”) възнаграждение за адвокатска работа във връзка с националното производство и производството пред институциите по Конвенцията, както и равностойността на приблизително 500 евро за преводачески, пощенски и режийни разноски. Тя представя копия от договори за правна помощ между организацията-жалбоподател и нейния процесуален представител пред Съда г-жа Маргаритова-Вучкова, квитанции за платени възнаграждения на трима адвокати, включително г-жа Маргаритова-Вучкова, за работа в рамките на няколко отделни съдебни производства в България и квитанции за преводачески и пощенски разноски.

 

118. Правителството твърди, че не е бил представен график за изработените от г-жа Маргаритова-Вучкова часове и че някои от платените на другите адвокати възнаграждения се отнасят до вътрешни производства, които не са свързани с настоящия случай. Освен това Правителството посочва, че претенциите за адвокатски възнаграждения и разноски са прекомерни

119. На базата на представения от организацията-жалбоподател договор за правна помощ и съответните квитанции, Съдът заключава, че претендираните разноски за адвокатски възнаграждения, в по-голямата си част, са били необходими и действително извършени, но ги намалява поради обстоятелството, че някои от първоначалните оплаквания са били обявени за недопустими (Вж. абзац 6 по-горе). Решавайки по справедливост, Съдът присъжда съдебни разноски в размер на 5 000 евро.

 

В.  Лихва за забава

 

120.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процента.

 

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Приема, че е налице нарушение на член 9 от Конвенцията;

 

2. Приема, че не е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;

 

3. Приема, че не е необходимо да се разглеждат оплакванията съгласно членове 6 и 14 от Конвенцията;

 

4. Приема

(a)  че държавата-ответник следва да заплати на г-н Н. Генджев, представител на организацията-жалбоподател, в срок от три месеца от влизането в сила на решението съгласно член 44, алинея 2 от Конвенцията, следните суми, като левова равностойност по курса, приложим в деня на плащането:

(i)  5 000 EUR (пет хиляди евро) като обезщетение за неимуществени вреди;

(ii) 5 000 EUR (пет хиляди евро) за съдебни разноски;

(iii)  евентуалните данъци и такси върху посочените по-горе суми;

(б)  че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка през срока на неизпълнение, увеличена с три процента;

 

5. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо удовлетворение.      

 

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 16 декември 2004, в съответствие с член 77, алинеи 2 и 3 от Правилника на Съда.

 

Сорен НИЛСЕН                                                               Христос РОЗАКИС

Секретар        Председател

Trascina file per caricare

CASE OF SUPREME HOLY COUNCIL OF THE MUSLIM COMMUNITY v. BULGARIA

 

 

(Application no. 39023/97)

 

 

JUDGMENT

 

 

STRASBOURG

 

 

16 December 2004

 

 

 

FINAL

 

 

16/03/2005

 

 

 

This judgment will become final in the circumstances set out in Article 44 § 2 of the Convention. It may be subject to editorial revision.

 

In the case of Supreme Holy Council of the Muslim Community v. Bulgaria,

The European Court of Human Rights (Former First Section), sitting as a Chamber composed of:

       Mr       C.L. Rozakis, President,
            Mr       P. Lorenzen,
            Mrs     F. Tulkens,
            Mrs     N. Vajić,
            Mrs     S. Botoucharova,
            Mr       A. Kovler,
            Mr       V. Zagrebelsky, judges,
and Mr S. Nielsen, Section Registrar,

Having deliberated in private on 9 September, 28 October and 25 November 2004,

Delivers the following judgment, which was adopted on the last‑mentioned date:

PROCEDURE

1.  The case originated in an application (no. 39023/97) against the Republic of Bulgaria lodged on 9 September 1997 with the European Commission of Human Rights (“the Commission”) under former Article 25 of the Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms (“the Convention”) on behalf of the Supreme Holy Council of the Muslim Community (“the applicant organisation”), which was at the relevant time one of the rival factions claiming leadership of the Muslim community in Bulgaria.

2.  The applicant was represented by Mrs S. Margaritova-Vutchkova, a lawyer practising in Sofia. The Bulgarian Government (“the Government”) were represented by their agent, Mrs M. Dimova, of the Ministry of Justice.

3.  The applicant organisation alleged, in particular, that it had been the victim of arbitrary and discriminatory State interference in the organisation of the Muslim community in Bulgaria, that it did not have an effective remedy in this respect and that the requirements of impartiality and fairness had been breached in the ensuing judicial proceedings.

4.  The application was transmitted to the Court on 1 November 1998, when Protocol No. 11 to the Convention came into force (Article 5 § 2 of Protocol No. 11).

5.  The application was allocated to the First Section of the Court (Rule 52 § 1 of the Rules of Court). Within that Section, the Chamber that would consider the case (Article 27 § 1 of the Convention) was constituted as provided in Rule 26 § 1.

6.  By a partial decision of 13 December 2001 and a final decision of 8 July 2003, the Court declared the application partly admissible.

THE FACTS

I.  THE CIRCUMSTANCES OF THE CASE

7.  The applicant, the Supreme Holy Council (Висш духовен съвет) of the Muslim Community, headed by Mr Nedim Gendzhev, was the officially recognised leadership of Muslims in Bulgaria, at least between 1995 and 1997. In reality, at the relevant time it was one of the two rival Muslim religious leaderships in Bulgaria. Mr Nedim Gendzhev, a Bulgarian citizen born in 1945 and residing in Sofia, was its leader. He was the Chief Mufti at least between 1988 and 1992 and the President of the Supreme Holy Council at least between 1995 and 1997.

A.  The relevant background: changes of leadership of the Muslim community before 1997

1.  The removal of Mr Gendzhev in 1992

8.  At the end of 1989 a process of democratisation commenced in Bulgaria. Soon thereafter some Muslim believers and activists of the Muslim religion in the country sought to replace the leadership of their religious organisation. They considered that Mr Gendzhev, who was the Chief Mufti at that time, and the members of the Supreme Holy Council had collaborated with the communist regime. The old leadership, with Mr Gendzhev as Chief Mufti of Bulgarian Muslims, also had supporters. This situation caused divisions and internal conflict within the Muslim community in Bulgaria.

9.  At the end of 1991 a new Government, formed by the Union of Democratic Forces (Съюз на демократичните сили – “the SDS”) and the Movement for Rights and Freedoms (Движение за права и свободи – “the DPS”), took office.

10.  On 10 February 1992 the Directorate of Religious Denominations (Дирекция по вероизповеданията - “the Directorate”), a governmental agency attached to the Council of Ministers, declared the election of Mr Gendzhev in 1988 as Chief Mufti of the Muslims in Bulgaria null and void and proclaimed his removal from that position. This decision was based on findings, inter alia, that Mr Gendzhev’s election in 1988 had been politically motivated.

11.  The Directorate appointed a three-member interim governing body of the Muslims’ religious organisation, considering that that was “the only possible means of preventing the organisational disintegration of the Muslim denomination”.

12.  A national conference of Muslims, organised by the interim leadership, took place on 19 September 1992. It elected Mr Fikri Sali Hasan as Chief Mufti and also approved a new statute, which was registered in accordance with sections 6 and 16 of the Religious Denominations Act. After September 1992 the supporters of Mr Hasan obtained full control over the property and activities of the Muslim community.

13.  Mr Gendzhev, who claimed that he remained the Chief Mufti, challenged the decision of 10 February 1992 before the Supreme Court. The proceedings ended with a final judgment of 7 April 1993. The Supreme Court, while considering that the impugned decision was not amenable to judicial review, nevertheless commented that the Directorate’s decision to declare Mr Gendzhev’s election null and void had been within its competence. In so far as the impugned decision had also proclaimed “the removal” of Mr Gendzhev from his position of Chief Mufti, this had been ultra vires. However, it was unnecessary to annul this part of the Directorate’s decision as in any event it had no legal consequences.

2.  The reinstatement of Mr Gendzhev in 1995

14.  The leadership dispute between Mr Gendzhev and Mr Hasan continued throughout 1993 and 1994. The official position of the Directorate of Religious Denominations remained that Mr Hasan was the legitimate Chief Mufti of the Bulgarian Muslims. At the same time the Directorate apparently sought to “resolve” the dispute through the “unification” of the two factions under a common leadership.

15.  On 2 November 1994 the supporters of Mr Gendzhev held a national conference, which proclaimed itself the legitimate representative of Muslim believers. The conference elected a leadership and adopted a statute. Mr Gendzhev was elected President of the Supreme Holy Council. After the conference the newly elected leaders applied to the Directorate for registration as the legitimate leadership of Muslims in Bulgaria.

16.  At the end of 1994 parliamentary elections took place in Bulgaria. The Bulgarian Socialist Party (Българска социалистическа партия – “the BSP”) obtained a majority in Parliament and formed a new government, which took office in January 1995.

17.  On 22 February 1995 the Deputy Prime Minister issued a decree approving the statute of the Muslim denomination as adopted by the supporters of Mr Gendzhev on 2 November 1994. On 23 February 1995 the Directorate registered the leadership elected at that conference and effectively removed Mr Hasan and his supporters. In the following months the faction led by Mr Gendzhev assumed full control over the property and activities of the Muslim community in Bulgaria.

18.  Mr Hasan appealed to the Supreme Court against the decision of the Directorate registering Mr Gendzhev’s leadership. Mr Hasan submitted, inter alia, that the conference of 2 November 1994 had been organised by people outside the Muslim religious organisation presided over by him. Accordingly, they could register their own religious organisation but could not claim to replace the leadership of another. Mr Hasan asked the Supreme Court either to proclaim the February 1995 decision null and void as being contrary to the law or to declare that it constituted the registration of a new religious community, the existing Muslim organisation being unaffected. The State did not have the right, he argued, to impose a single leadership on the Muslims.

19.  On 27 July 1995 the Supreme Court dismissed the appeal. The court stated that under the Religious Denominations Act the Council of Ministers enjoyed full discretion in its decision as to whether or not to register the statute of a given religion. The Supreme Court’s jurisdiction was therefore limited to an examination of whether the impugned decision had been issued by the competent administrative organ and whether the procedural requirements had been complied with. In that respect the decision of February 1995 was lawful.

20.  As regards the request for interpretation of the February 1995 decision, it was not open to the Supreme Court, in the context of those particular proceedings, to state its opinion as to whether it had the effect of creating a new legal person, or introducing changes, and whether after this decision there existed two parallel Muslim religious organisations.

3.  Mr Hasan’s attempts in 1996 and 1997 to restore his position

21.  Following the removal of Mr Hasan, in 1995 the Muslim believers who supported him held their own assembly and re-elected him Chief Mufti, while introducing changes in the organisation’s statute and leadership. Mr Hasan then applied to the Directorate of Religious Denominations for registration of the amended statute and the new leadership. Not having received any response, Mr Hasan appealed to the Supreme Court against the tacit refusal of his application.

22.  On 14 October 1996 the Supreme Court delivered its judgment. It noted that in 1992 the Chief Mufti’s Office as represented by Mr Hasan had been duly registered as a religious denomination and had thus obtained legal personality of which it had not subsequently been deprived. Therefore, the Council of Ministers was under an obligation, pursuant to sections 6 and 16 of the Religious Denominations Act, to examine a request for registration of a new statute or of changes in the leadership of the existing religious denomination. Accordingly, the Supreme Court ruled that the Council of Ministers’ tacit refusal had been unlawful and remitted the file to the Council of Ministers, which was required to examine it.

23.  On 19 November 1996 the Deputy Prime Minister refused to register the 1995 statute and leadership of the Chief Mufti’s Office as represented by Mr Hasan. He sent him a letter stating, inter alia, that the Council of Ministers had already registered a leadership of the Muslim community in Bulgaria, which was that elected by the November 1994 conference with Mr Gendzhev as President of the Supreme Holy Council. The Deputy Prime Minister concluded that the request “[could not] be granted as it [was] clearly contrary to the provisions of the Religious Denominations Act”.

24.  On 5 December 1996 Mr Hasan appealed to the Supreme Court against the refusal of 19 November 1996.

25.  On 13 March 1997 the Supreme Court quashed the refusal of the Deputy Prime Minister to register the 1995 statute and leadership headed by Mr Hasan on the ground that it was unlawful and contrary to Article 13 of the Constitution. That refusal was, moreover, “an unlawful administrative intervention into the internal organisation of [a] religious community”. The Supreme Court again ordered the transmission of the file to the Council of Ministers for registration.

26.  Despite the Supreme Court judgments of 1996 and 1997 the Council of Ministers did not grant registration to the religious leadership headed by Mr Hasan.

B.  The change of leadership in 1997 and ensuing judicial proceedings

1.  The national conference of October 1997

27.  In February 1997 the government of the BSP stepped down and an interim cabinet was appointed. At the general elections that followed in April 1997 the SDS obtained a majority in Parliament and formed a new government.

28.  The new Deputy Prime Minister and the Directorate of Religious Denominations urged the two rival leaderships, of Mr Hasan and of Mr Gendzhev, to negotiate a unification.

29.  On 12 September 1997, in a letter to the Deputy Prime Minister and the Directorate, the religious leadership presided over by Mr Hasan demanded the removal of Mr Gendzhev.

30.  On 18 September 1997 the Supreme Holy Council headed by Mr Gendzhev, also in a letter addressed to the Deputy Prime Minister and the Directorate, proposed the holding of a unification conference to be organised by a joint committee composed of representatives of the opposing factions. The Deputy Prime Minister was asked to serve as guarantor of the unification process and to ensure full representation at the conference of all Muslim religious communities. The letter also indicated that the current official leadership presided over by Mr Gendzhev agreed to freeze any movements of staff or disposals of community property pending the conference.

31.  On 30 September 1997 the contact groups elected by the rival factions – composed of five members each – signed an agreement to convene a national conference of all Muslim believers. The agreement was also signed by the Deputy Prime Minister and the Director of Religious Denominations. It provided, inter alia:

“1.  The all-Muslim conference shall be organised on the basis of full representation of the Muslim denomination. It shall not be based on the two existing statutes [of the rival leaderships]. [The] Deputy Prime Minister ... and the Director of Religious Denominations undertake to guarantee the implementation of this principle.

2.  ... The [rival groups] undertake not to obstruct the spirit of unification underlying the conference, failing which the Directorate shall take appropriate administrative measures against the persons suspected of [obstruction].

3.  Pending the conference, the [leadership headed by Mr Gendzhev] undertakes to refrain from any administrative decisions, [such as] appointments ...

4.  The [leadership headed by Mr Gendzhev] consents to a freeze on all bank accounts ... and declares that pending the conference it will not enter into any transaction ...

7.  The joint committee shall draw up rules and a procedure for the organisation of the conference...”

32.  On an unspecified date the joint committee ruled that the assembly of each local community attending a mosque should elect two delegates to the national conference. It also decided that the minutes of the assemblies’ proceedings had to be entered on a form provided by the Directorate of Religious Denominations and certified by the local mayor.

33.  On 6 October 1997 the joint committee decided that the conference should be held on 23 October 1997 and also agreed on the distribution of expenses.

34.  Local assemblies for the election of delegates were held on 17 October 1997 throughout the country. The local mayors issued letters certifying the results of the elections.

35.  The applicant organisation has submitted copies of two complaints to the Directorate dated 21 October 1997, one by a local religious leader and one by the mayor of a village. The letters stated that persons connected with the DPS had used threats to take possession of the results of the elections of delegates in the two localities concerned.

36.  On 21 and 22 October 1997 Mr Gendzhev and those who had signed the unification agreement on behalf of the Supreme Holy Council headed by him wrote to the Prime Minister and the Directorate of Religious Denominations stating that the conference planned for 23 October was not being organised in accordance with the statute of the Muslim religious organisation and that it was therefore unlawful. Those who had signed the agreement of 30 September 1997 stated that they had been forced to do so by the Director of Religious Denominations and declared the withdrawal of their support for that agreement. The letter signed by Mr Gendzhev further described the participation of the Directorate in the preparation of the conference as unacceptable State interference in the Muslims’ internal affairs.

37.  On 23 October 1997 more than one thousand delegates attended the conference. Only those whose election had been certified by the mayors were allowed to participate. According to the press, the verification of the delegates’ credentials was carried out by employees of the Directorate of Religious Denominations. Its Director addressed the conference, stating, inter alia, that Mr Gendzhev, who did not attend, had “failed the test”. With these words the Director apparently blamed Mr Gendzhev for having withdrawn from the unification process.

38.  According to the applicant organisation, the DPS, a political party with a large majority of ethnic Turks among its members, was involved in the organisation of the conference. The party was allegedly very close to the ruling SDS and was implementing the political decision to replace the leadership of the Muslim community. According to the applicant organisation, about one hundred of the delegates on 23 October 1997 were mayors elected on the DPS ticket.

39.  The conference adopted a new statute of the Muslim denomination in Bulgaria and unanimously elected a new leadership comprising six members of the leadership of Mr Hasan and other persons. It appears that no leader of the applicant organisation was among the newly elected leadership. The conference passed a resolution authorising the new leadership to conduct an audit and to seek the prosecution of Mr Gendzhev for alleged unlawful transactions.

40.  On 28 October 1997 the Deputy Prime Minister registered the newly elected leadership, relying on sections 6 and 16 of the Religious Denominations Act. The new leadership took over all the organisational aspects and assets of the Muslim community in Bulgaria.

2.  Judicial appeals by the Supreme Holy Council led by Mr Gendzhev

41.  Mr Gendzhev, who claimed that he remained the President of the Supreme Holy Council, appealed on its behalf to the Supreme Administrative Court against the Government’s decision to register the new leadership. He claimed that the persons who had signed the agreement for the holding of a unification conference on behalf of the applicant organisation had never been officially authorised to do so; that the conference had been unlawful because of that fact and since those persons had in any event withdrawn; and that the authorities had interfered in an inadmissible manner in the internal affairs of the Muslim community. That was so because the Directorate of Religious Denominations had prepared the forms on which the results of the local elections for delegates had been recorded and also because those results had been certified by the mayors. Furthermore, among the elected delegates there had been a number of persons who were local mayors or active members of one political party, the DPS. Finally, the applicant organisation argued that there had been irregularities and manipulation in the election of delegates.

42.  On 4 May 1998 the Supreme Administrative Court held a hearing. It admitted in evidence the material submitted by the applicant organisation but refused its request for a disclosure order against the Council of Ministers. That request apparently concerned documents about the preparation of the October 1997 conference and the election of delegates. The court also refused to hear witnesses.

43.  On 16 July 1998 the Supreme Administrative Court, sitting as a bench of three judges, rejected the appeal as being inadmissible. It found that the Supreme Holy Council headed by Mr Gendzhev had no locus standi to lodge an appeal as it had never been validly registered. The registration acts of 22 and 23 February 1995 had been based on a decision by a Deputy Prime Minister who had not, however, been duly authorised by the Council of Ministers to approve the statutes of religious denominations. As a result the Supreme Holy Council headed by Mr Gendzhev had never legally existed and all its acts between 1995 and 1997 were null and void.

44.  On an appeal by the applicant organisation, on 9 October 1998 a five-member bench of the Supreme Administrative Court quashed the decision of 16 July 1998 and remitted the case for examination on the merits. The bench noted that by judgment of 27 July 1995 the Supreme Court had found that the 1995 registration of the Supreme Holy Council headed by Mr Gendzhev had been lawful. That finding was final and binding. Therefore, the applicant’s appeal could not be rejected for lack of locus standi.

45.  In the reopened proceedings a three-member bench of the Supreme Administrative Court examined the appeal on the merits and dismissed it on 3 May 1999. The presiding judge was the same person who had presided over the previous examination of the case, which had ended with the inadmissibility decision of 16 July 1998. He was also one of the three judges who had delivered judgment on 28 April 1992 in the case concerning Mr Gendzhev’s removal in 1992.

46.  The court found that the acts of the authorities did not constitute an interference with the internal organisation of the Muslim community. The decision to hold a unification conference had been taken freely by representatives of the two rival groups. The rules and procedures for the election of delegates and for the holding of the October 1997 conference, including those concerning the results of the local elections for delegates and their certification, had been drawn up by the joint committee. The Directorate of Religious Denominations had contributed to the organisation of the conference purely at the parties’ request. It had acted in accordance with the agreement between the two leaderships and the decisions of the joint committee. The Directorate’s task had been to contribute to and guarantee tolerance and respect in inter-religious relations as well as in the relations between different groups belonging to one and the same religion. The fact that the Supreme Holy Council presided over by Mr Gendzhev had withdrawn at the last minute did not call into question the validity of the conference, which had taken place in accordance with the negotiated rules. It was true that these rules derogated from the statute of the Muslim community as in force at the relevant time but the derogation had been decided upon freely by the two leaderships in order to resolve the conflict within the community. It followed that the impugned act, the decision of 28 October 1997 registering the newly elected leadership of the Muslim community, was in accordance with the law.

47.  The applicant organisation submitted a cassation appeal against the judgment of 3 May 1999. It alleged, inter alia, that not all the relevant evidence had been collected and examined.

48.  On 15 March 2000 the appeal was dismissed by a five-member bench of the Supreme Administrative Court, which upheld the reasoning of the impugned judgment. It also found that the relevant facts had been clarified and that the additional evidence submitted by the applicant organisation in the cassation proceedings had been the same as that submitted earlier. The applicant organisation was legally represented in the above proceedings.

3.  Subsequent events

49.  The divide within the Muslim community in Bulgaria continued. It appears that the legitimacy of a community assembly held in November 2000 was disputed by some leaders. Divisions also persisted at local level. In a letter of February 2001, the Directorate of Religious Denominations certified that it had not registered the local leadership of the Muslim community in Plovdiv as two separate local assemblies had elected their leaderships and were in dispute. Similar problems occurred in Haskovo and Russe in the end of 2000 and the beginning of 2001.

50.  In July 2004 the Sofia City Court appointed three persons to represent the Muslim community in Bulgaria temporarily, pending judicial proceedings concerning the validity of the election of a new leadership at a national conference held in December 2003.

II.  RELEVANT DOMESTIC LAW AND PRACTICE

51.  The relevant provisions of the 1991 Constitution read as follows:

Article 13

“(1)  Religions shall be free.

(2)  Religious institutions shall be separate from the State...

(4)  Religious institutions and communities, and religious beliefs shall not be used for political ends.”

Article 37

“(1)  The freedom of conscience, the freedom of thought and the choice of religion or of religious or atheistic views shall be inviolable. The State shall assist in the maintenance of tolerance and respect between the adherents of different denominations, and between believers and non-believers.

(2) The freedom of conscience and religion shall not be exercised to the detriment of national security, public order, public health and morals, or of the rights and freedoms of others.”

52.  The Constitutional Court’s judgment no. 5 of 11 June 1992 interpreting the above provisions states, inter alia, that the State must not interfere with the internal organisation of religious communities and institutions, which must be regulated by their own statutes and rules. The State may interfere with the activity of a religious community or institution only in the cases contemplated in Articles 13 § 4 and 37 § 2 of the Constitution. An assessment as to whether there is such a case may also be undertaken at the time of registration of a religious community or institution.

53.  The Religious Denominations Act 1949 was amended several times. The relevant provisions of the Act, as in force at the time of the events at issue, read as follows.

Section 6

“(1)  A religious denomination shall be considered recognised and shall become a legal person upon the approval of its statute by the Council of Ministers, or by a Deputy Prime Minister authorised for this purpose.

(2)  The Council of Ministers, or a Deputy Prime Minister authorised for this purpose, shall revoke the recognition, by a reasoned decision, if the activities of the religious denomination breach the law, public order or morals.”

Section 9

“(1)  Every religious denomination shall have a leadership accountable to the State.

(2)  The statute of the religious denomination shall establish its governing and representative bodies and the procedure for their election and appointment... “

Section 16

“(1)  The national governing bodies of the religious denominations shall register with the Directorate of Religious Denominations of the Council of Ministers, and local governing bodies with the local municipalities, and they shall submit a list of the names of all members of these governing bodies.”

54.  The Act also laid down rules regarding the activities of a religious denomination, imposed requirements as regards its clergy and gave the Directorate of Religious Denominations wide supervisory functions. In its judgment no. 5 of 11 June 1992 the Constitutional Court, while agreeing that certain provisions of the Religious Denominations Act were clearly unconstitutional (the court cited as examples several provisions concerning the powers of the Directorate to dismiss clergymen and to control the activities of religious organisations), found that it was not its task to repeal legal provisions adopted prior to the entry into force of the 1991 Constitution, the ordinary courts being competent to declare them inapplicable.

55.  Under Decree No. 125 of the Council of Ministers of 6 December 1990, as amended, the competence of the Directorate of Religious Denominations includes “contacts between the State and religions denominations”, assistance to central and local administrative authorities in solving problems which involve religious matters and assistance to religious organisations as regards education and publications.

56.  In accordance with the Regulations on the registration of the local leadership of religious denominations, issued by the Government in 1994 (State Gazette no. 87 of 25 October 1994), such registration is only possible if the election of a local leadership has been approved by the registered national leadership of the religious denomination.

57.  The Religious Denominations Act 1949 has been interpreted in the administrative practice of the Directorate and the Council of Ministers as requiring that each religious denomination must have a single leadership and that parallel organisations of the same religious denomination are not allowed. The judicial practice during the relevant period evolved from the initial position that the Council of Ministers and the Directorate enjoyed unfettered discretion in the registration of the leadership and statute of a religious denomination (see paragraphs 13 and 19 above) to the position that the courts, when asked to rule on the lawfulness of a Government decision registering a new religious leadership, had to examine whether the new leadership had been appointed in compliance with the religious denomination’s statute, in its version as registered by the Directorate (see paragraphs 22 and 25 above and also the following judgments of the Supreme Administrative Court: judgment no. 4816 of 21 September 1999 in case no. 2697/99, judgment no. 2919 of 28 April 2001 in case no. 8194/99 and judgment  no. 9184 of 16 October 2003 in case no. 6747/02).  

58.  The Religious Denominations Act 1949 was repealed with effect as from 1 January 2003, upon the entry into force of the new Religious Denominations Act 2003.

59.  The new Act provides for judicial registration of religious denominations as legal persons. Before deciding, the court may request an expert opinion from the Directorate of Religious Denominations.

60.  Section 15(2) provides that no more than one registration may be made concerning a religious denomination with the same name. Section 36 provides that a person who acts on behalf of a religious denomination without authorisation is to be fined by the Directorate of Religious Denominations. Paragraph 3 of the transitional provisions to the Act provides that persons who had seceded from a registered religious institution before the Act’s entry into force in breach of the institution’s government-registered internal rules are not entitled to use the name of the religious institution or its assets.

61.  In February 2003 fifty members of Parliament asked the Constitutional Court to repeal certain provisions of the new Act as being unconstitutional and contrary to the Convention. The Constitutional Court gave judgment on 15 July 2003.

62.  Sections 15(2) and 36 were not among the provisions challenged but paragraph 3 of the transitional provisions was (see paragraph 60 above).

63.  The Constitutional Court could not reach a majority verdict, an equal number of judges having voted in favour and against the request to declare that provision unconstitutional. According to the Constitutional Court’s practice, in such circumstances the request for a legal provision to be struck down is considered to be dismissed by default. The judges who voted against the request considered, inter alia, that the principle of legal certainty required that persons who had seceded from a religious denomination should not be allowed to use its name. Further, it was obvious that they could not claim part of its assets, as the assets belonged to the religious denomination as a legal person. The judges who considered that the provision was unconstitutional stated that it purported to regulate issues that concerned the internal organisation of religious communities and thus violated their autonomy. Those judges further stated that the provision, applied in the context of existing disputes, favoured one of the groups in a divided religious community and, therefore, did not contribute to maintaining tolerance but rather frustrated that aim. It thus violated Article 9 of the Convention.

THE LAW

I.  ALLEGED VIOLATION OF ARTICLE 9 OF THE CONVENTION

64.  The applicant organisation complained that the authorities had organised and manipulated the October 1997 Muslim conference with the aim of favouring one of the rival leaderships and removing Mr Gendzhev, thus arbitrarily intervening in the affairs of the Muslim community.

65.  The Court considers that the above complaints fall to be examined under Article 9 of the Convention, which provides:

“1.  Everyone has the right to freedom of thought, conscience and religion; this right includes freedom to change his religion or belief and freedom, either alone or in community with others and in public or private, to manifest his religion or belief, in worship, teaching, practice and observance.

2.  Freedom to manifest one’s religion or beliefs shall be subject only to such limitations as are prescribed by law and are necessary in a democratic society in the interests of public safety, for the protection of public order, health or morals, or for the protection of the rights and freedoms of others.”

A.  The parties’ submissions

1.  The applicant organisation

66.  The applicant organisation submitted that Mr Gendzhev had been unlawfully removed in 1992 by Mr Hasan and that in 1997 Mr Hasan had sought a repeat of these events, counting on the support of the SDS, the political party which had “helped” him in 1992, and which had again come to power in 1997.

67.  The applicant organisation further stated that Mr Gendzhev had actively sought the achievement of unification, which he considered important for the well-being of the Muslim community, but had had to withdraw because of irregularities in the election of delegates. The Government’s argument that the withdrawal of several persons did not affect the legitimacy of the conference was flawed since the leaders had withdrawn precisely because of the illegitimacy of the local elections of delegates.

68.  In particular, the authorities had gone far beyond what was necessary for the organisation of the conference and had mounted a concerted effort to remove Mr Gendzhev. Pressure had been brought to bear on local communities in the elections for delegates. The election results had been manipulated since, contrary to the relevant regulations, elections had been held in many villages which were not independent municipalities. On at least three occasions the results had been forged.

2.  The Government

69.  The Government stated that the divisions within the Muslim religious community in Bulgaria since 1989 had been caused by conflicts of a political and personal nature. In 1997 efforts had been made to overcome these differences and unify the community. The representatives of the rival groups had signed an agreement for the holding of a unification conference and had solicited the assistance of the Directorate of Religious Denominations. The role of the Directorate had been that of a neutral guarantor of the agreement entered into freely by the opposing factions. Mr Gendzhev himself had solicited such participation of the Directorate, apparently considering it vital in the unification process. The joint committee had freely decided that it wished the results of local elections of delegates to be certified by the mayors.

70.  Furthermore, as established by the courts later, the election of delegates had proceeded normally. The large turnout had demonstrated the community’s will for unification.

71.  The Government also underlined that the case did not concern a process of putting two religious communities under a single leadership but a situation where one religious community had two leaderships. Contradictory decisions of the authorities during the period 1992-1997, including those criticised by the Court in its Hasan and Chaush v. Bulgaria judgment, had resulted in confusion as to the leadership of the Muslim community. Unlike in previous years, however, in 1997 the State had not interfered in the internal affairs of the community but had only assisted it in its efforts to achieve unification, as part of the authorities’ duty under the Constitution to help maintaining a climate of tolerance in religious life.

72.  The Government stated that the reasons given by Mr Gendzhev and the five members of the contact group nominated by the Supreme Holy Council presided over by him for their withdrawal from the national conference were vague and left the impression that they had simply been dissatisfied with the results of the primary elections of delegates. The Government considered that the withdrawal of five persons did not call into question the legitimacy of the national conference and that the authorities had rightly accepted its results.

B.  The Court’s assessment

1.  Applicability of Article 9

73.  In accordance with the Court’s case-law, while religious freedom is primarily a matter of individual conscience, it also implies, inter alia, freedom to manifest one’s religion, alone and in private, or in community with others, in public and within the circle of those whose faith one shares. Participation in the life of the community is a manifestation of one’s religion, protected by Article 9 of the Convention. The right to freedom of religion under Article 9, interpreted in the light of Article 11, the provision which safeguards associations against unjustified State interference, encompasses the expectation that the community will be allowed to function peacefully, free from arbitrary State intervention (see Hasan and Chaush v. Bulgaria [GC], no. 30985/96, § 62, ECHR 2000-XI).

74.  The applicant organisation was the official body representing and managing the Muslim religious community in Bulgaria between February 1995 and October 1997. It complained about alleged arbitrary interference by the State with the organisation and leadership of that community. An ecclesiastical or religious body may, as such, exercise on behalf of its adherents the rights guaranteed by Article 9 of the Convention (see, Cha’are Shalom Ve Tsedek v. France [GC], no. 27417/95, § 72, ECHR 2000-VII).

75.  It follows that the applicant organisation’s complaints fall within the ambit of Article 9 of the Convention, which is applicable.

2.  Compliance with Article 9

(a)  Whether there was an interference

76.  According to the Court’s case-law, State measures favouring a particular leader or group in a divided religious community or seeking to compel the community, or part of it, to place itself under a single leadership against its will would constitute an infringement of the freedom of religion (see Serif v. Greece, no. 38178/97, §§ 49, 52 and 53, ECHR 1999-IX and Hasan and Chaush v. Bulgaria, cited above, § 78).

77.  The present case concerns the replacement of the Bulgarian Muslim community’s leadership in October 1997 and the ensuing proceedings. The central issue in dispute is whether these events were the result of undue State pressure or nothing more than a change of leadership freely effected by the community.

78.  The impugned change of leadership was decided in October 1997 by a unification assembly convened pursuant to an agreement entered into by the two rival leaderships, in accordance with rules set out by a joint committee that included representatives of the applicant organisation (see paragraphs 31-33 above). The Directorate of Religious Denominations and the local authorities participated in the process in that they urged the two groups to unite, took an active part in the organisation of the October 1997 assembly and registered the leadership it elected as the sole representative of the Muslim community in Bulgaria  (see paragraphs 28-30, 34 and 37 above).

79.  The Government argued that the authorities had merely mediated between the opposing groups and assisted the unification process as they were under a constitutional duty to secure religious tolerance and peaceful relations between groups of believers. 

80.  The Court agrees that States have such a duty and that discharging it may require engaging in mediation. Neutral mediation between groups of believers would not in principle amount to State interference with the believers’ rights under Article 9 of the Convention, although the State authorities must be cautious in this particularly delicate area.

81.  The Court notes, however, that the unification process in 1997 took place against the backdrop of the events in 1992 and 1995 when changes of government were swiftly followed by State action to replace religious leaders and grant legal recognition to one of the two rival leaderships (see paragraphs 8-20 and 27 above). It is highly significant that the relevant law as applied in practice required – and still requires – all believers belonging to a particular religion and willing to participate in the community’s organisation to form a single structure, headed by a single leadership even if the community is divided, without the possibility for those supporting other leaders to have an independent organisational life and control over part of the community’s assets (see paragraphs 17, 23, 40, 53-63 above). The law thus left no choice to the religious leaders but to compete in seeking the recognition of the government of the day, each leader proposing to “unite” the believers under his guidance.  

82.  Against that background, the fact that in 1997 the new Government called for the unification of the divided Muslim community (see paragraphs 28-30, 34 and 37 above) is of particular significance.

83.  The Court considers that the applicant organisation’s allegation that the mayors of a number of localities and political figures participated too closely in the selection of delegates to the October 1997 assembly does not appear implausible.

84. Furthermore, even if the initial participation of the Directorate is seen as nothing more than neutral mediation in the preparation of a unification assembly, matters changed at the moment when the Directorate continued to insist on “unification" despite the fact that the leaders of the applicant organisation decided to withdraw. It was not for the State to decide whether or not Mr Gendzhev and the organisation presided over by him should or should not withdraw. The Directorate could have noted the failure of the unification effort and expressed readiness to continue assisting the parties through mediation, if all concerned so desired. Instead, the leaders elected by the October 1997 conference obtained the status of the sole legitimate leadership of the Muslim community and as a result the applicant organisation could no longer represent at least part of the religious community and manage its affairs and assets according to the will of that part of the community (see paragraphs 31-40 above).

85.  The Court thus finds that there has been an interference with the applicant organisation’s rights under Article 9 of the Convention in that the relevant law and practice and the authorities’ actions in October 1997 had the effect of compelling the divided community to have a single leadership against the will of one of the two rival leaderships.

86.  Such an interference entails a violation of that provision unless it is prescribed by law and necessary in a democratic society in pursuance of a legitimate aim.

(b)  Whether the interference was prescribed by law

87.  The Government’s decision registering a change of leadership in the Muslim community relied on sections 6 and 16 of the Religious Denominations Act (see paragraph 53 above).

88.  In the case of Hasan and Chaush v. Bulgaria, cited above (§ 86), the Court found that the interference with the internal organisation of the Muslim community in 1995-1997 had not been “prescribed by law” as it had been arbitrary and based on legal provisions which allowed an unfettered discretion to the executive and did not meet the required standards of clarity and foreseeability of the law.

89.  Although the same legal provisions applied in the present case, the Court observes that there were considerable differences in the authorities’ approach. In 1997 the authorities did not make use of the unfettered discretion they enjoyed under the applicable law and proceeded on the basis that the rival groups had set up their own rules through an agreement derogating from the existing statute of the Muslim denomination (see paragraphs 31 and 46 above).

90.  In these specific circumstances, the Court, having regard to the fact that the gist of the applicant organisation’s allegations concerns the alleged lack of justification for the State interference with the internal affairs of the Muslim community, considers that it is not necessary to rule on the lawfulness of that interference.

(c)  Whether the interference pursued a legitimate aim

91. The applicant organisation submitted that the authorities’ aim had been to remove Mr Gendzhev and the leadership presided over by him. The Government stated that they had sought to help resolve the conflict in the Muslim community and remedy the consequences of past unlawful State actions.

92.  The Court accepts that the authorities’ general concern was to restore legality and remedy the arbitrary removal in 1995 of Mr Hasan and the leadership presided over by him. Seen in this perspective, the interference with the internal organisation of the Muslim community was in principle aimed at the protection of public order and of the rights and freedoms of others.

(d)  Whether the interference was necessary in a democratic society

93.  The Court reiterates that the autonomous existence of religious communities is indispensable for pluralism in a democratic society. While it may be necessary for the State to take action to reconcile the interests of the various religions and religious groups that coexist in a democratic society, the State has a duty to remain neutral and impartial in exercising its regulatory power and in its relations with the various religions, denominations and beliefs. What is at stake here is the preservation of pluralism and the proper functioning of democracy, one of the principal characteristics of which is the possibility it offers of resolving a country’s problems through dialogue, even when they are irksome (see Kokkinakis v. Greece, judgment of 25 May 1993, Series A no. 260-A, p.18, § 33, Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, no. 45701/99, § 123 ECHR 2001-XII, and Hasan and Chaush v. Bulgaria, cited above, § 78).

94.  In the present case, the relevant law and practice and the authorities’ actions in October 1997 had the effect of compelling the divided community to have a single leadership against the will of one of the two rival leaderships (see paragraph 85 above).

95.  As a result, one of the groups of leaders was favoured and the other excluded and deprived of the possibility of continuing to manage autonomously the affairs and assets of that part of the community which supported it (see paragraph 84 above).

96.  It is true that States enjoy a wide margin of appreciation in the particularly delicate area of their relations with religious communities (see Cha’are Shalom Ve Tsedek v. France, cited above, § 84). The Court reiterates, however, that in democratic societies the State does not need in principle to take measures to ensure that religious communities remain or are brought under a unified leadership. The role of the authorities in a situation of conflict between or within religious groups is not to remove the cause of tension by eliminating pluralism, but to ensure that the competing groups tolerate each other. As the Court has already stated above, State measures favouring a particular leader of a divided religious community or seeking to compel the community, or part of it, to place itself under a single leadership against its will would constitute an infringement of the freedom of religion. (see Serif v. Greece, cited above, §§ 49, 52 and 53, and Hasan and Chaush v. Bulgaria, cited above, § 78).

97.  The Government have not stated why in the present case their aim to restore legality and remedy injustices could not be achieved by other means, without compelling the divided community under a single leadership.  It is significant in this regard that despite the “unification” process in 1997 the conflict in the religious community continued (see paragraphs 49 and 50 above).

98.  In sum, the Court considers that the Bulgarian authorities went beyond the limits of their margin of appreciation under Article 9 § 2 of the Convention. 

99.  It follows that the interference with the applicant organisation’s rights under Article 9 of the Convention in 1997 was not necessary in a democratic society for the protection of public order or the rights and freedoms of others and was therefore contrary to that provision.

II.  ALLEGED VIOLATION OF ARTICLE 13 OF THE CONVENTION

100.  The applicant organisation complained that the judicial proceedings it had instituted had not provided an effective remedy against the arbitrary acts of the authorities and that no other remedies had been available.

101.  The Court considers that the above complaint falls to be examined under Article 13 of the Convention, which provides:

“Everyone whose rights and freedoms as set forth in [the] Convention are violated shall have an effective remedy before a national authority notwithstanding that the violation has been committed by persons acting in an official capacity.”

102.  The Government submitted that the courts, by examining the applicant organisation’s appeals on the merits, provided an effective remedy against the alleged interference with the believers’ Article 9 rights.

103.  In accordance with the Court’s case-law, Article 13 guarantees the availability at national level of a remedy in respect of grievances which can be regarded as “arguable” in terms of the Convention. Such a remedy must allow the competent domestic authority both to deal with the substance of the relevant Convention complaint and to grant appropriate relief, although Contracting States are afforded some discretion as to the manner in which they discharge their obligations under Article 13. The remedy required by Article 13 must be “effective” in practice as well as in law, in particular in the sense that its exercise must not be unjustifiably hindered by the acts or omissions of the authorities of the respondent State (see Çakıcı v. Turkey [GC], no. 23657/94, § 112, ECHR 1999-IV).

104.  The applicant organisation’s claim under Article 9 of the Convention was undoubtedly arguable (see paragraph 99 above). It follows that Article 13 required the availability of an effective domestic remedy.

105.  The applicant organisation was provided with a judicial remedy. The Supreme Administrative Court examined on the merits its claim that there had been unlawful and arbitrary State interference with the internal organisation of the Muslim community (see paragraphs 45-48 above). 

106.  The Supreme Administrative Court decided against the applicant organisation as it assessed the organisation’s complaints in the light of the domestic legal regime and practice that forces a divided religious community to have a single leadership, even against the will of one of the rival groups (see paragraphs 46, 48, 53-57 and 81 above).

107.  The Court reiterates, however, that Article 13 does not go so far as to guarantee a remedy allowing a Contracting State’s laws as such to be challenged before a national authority on the ground of being contrary to the Convention (see Sunday Times v. the United Kingdom (no. 2), judgment of 26 November 1991, Series A no. 217, § 61; Kudła v. Poland [GC], no. 30210/96, § 151, ECHR 2000‑XI, and Connors v. the United Kingdom, no. 66746/01, § 109, 27 May 2004).

108.  The applicant organisation’s complaint related in essence to one of the principles underlying the applicable legal regime. It cannot be considered that Article 13 of the Convention required the provision of a remedy to challenge that regime.  

109.  It follows that there has been no violation of Article 13 of the Convention.

III.  ALLEGED VIOLATIONS OF ARTICLES 6 AND 14 OF THE CONVENTION

110.  The applicant organisation alleged that there had been a number of separate violations of Article 6 of the Convention in the 1998-2000 proceedings before the Supreme Administrative Court. It also considered that the events complained of disclosed discrimination contrary to Article 14 of the Convention since the authorities had favoured one of the rival leaderships of the Muslim community.

111.  The provisions relied upon provide in so far as relevant:

Article 6 § 1

“In the determination of his civil rights and obligations ..., everyone is entitled to a fair ... hearing ... by an ...impartial tribunal...”

Article 14

“The enjoyment of the rights and freedoms set forth in [the] Convention shall be secured without discrimination on any ground such as sex, race, colour, language, religion, political or other opinion, national or social origin, association with a national minority, property, birth or other status.”

 

112.  Having regard to its findings under Article 9 and 13 of the Convention, the Court finds that it is not necessary to examine the same issues under Articles 6 and 14 of the Convention.

IV.  APPLICATION OF ARTICLE 41 OF THE CONVENTION

113.  Article 41 of the Convention provides:

“If the Court finds that there has been a violation of the Convention or the Protocols thereto, and if the internal law of the High Contracting Party concerned allows only partial reparation to be made, the Court shall, if necessary, afford just satisfaction to the injured party.”

A.  Damage

114.  The applicant organisation claimed 25,000 euros (“EUR”) for the alleged damage to the reputation of Mr Gendzhev and the leadership presided over by him and the consequences of the State interference in the internal affairs of the Muslim community.

115.  The Government considered that the amount claimed was excessive and that the finding of a violation of the Convention would be sufficient just satisfaction.

116.  Having regard to the circumstances of the present case and its case-law concerning claims for non-pecuniary damage made on behalf of legal persons or organisations (see Freedom and Democracy Party (ÖZDEP) v. Turkey [GC], no. 23885/94, § 57, ECHR 1999-VIII; Comingersoll S.A. v. Portugal [GC], no 35382/97, ECHR 2000-IV, § 35; Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v. Bulgaria, nos. 29221/95 and 29225/95, § 121, ECHR 2001-IX; and Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, cited above, § 146), the Court considers that an award under this head is appropriate. The unjustified State interference with the organisation of the religious community must have caused non-pecuniary damage to the applicant organisation. Deciding on an equitable basis, the Court awards EUR 5,000 in respect of non-pecuniary damage, to be paid to Mr N. Gendzhev as the representative of the applicant organisation.

B.  Costs and expenses

117.  The applicant organisation claimed approximately EUR 6,800 for legal work in the domestic proceedings and before the Convention institutions and the equivalent of approximately EUR 500 for translation costs, express mail and overhead expenses. It presented copies of legal-fee agreements between the applicant organisation and Mrs Margaritova‑Vutchkova, its legal representative before the Court, receipts showing that it had paid sums to three lawyers, including Mrs Margaritova-Vutchkova, for work done in several sets of separate judicial proceedings in Bulgaria and receipts concerning translation costs and postal expenses.

118.  The Government stated that no time-sheet for Mrs Margaritova‑Vutchkova’s work had been submitted and that some of the fees paid to other lawyers concerned domestic proceedings unrelated to the present case. The Government also stated that the fees and expenses claimed were excessive.

119.  On the basis of the legal-fee agreement submitted by the applicant organisation and the relevant receipts, the Court concludes that the legal costs claimed were, for the most part, actually and necessarily incurred, but applies a reduction on account of the fact that some of the initial complaints were declared inadmissible (see paragraph 6 above). Deciding on an equitable basis, the Court awards EUR 5,000 for costs and expenses.

C.  Default interest

120.  The Court considers it appropriate that the default interest should be based on the marginal lending rate of the European Central Bank, to which should be added three percentage points.

FOR THESE REASONS, THE COURT UNANIMOUSLY

1.  Holds that there has been a violation of Article 9 of the Convention;

 

2.  Holds that there has not been a violation of Article 13 of the Convention;

 

3.  Holds that it is not necessary to examine the complaints under Articles 6 and 14 of the Convention;

 

4.  Holds

(a)  that the respondent State is to pay to Mr N. Gendzhev, the representative of the applicant organisation, within three months from the date on which the judgment becomes final according to Article 44 § 2 of the Convention, the following amounts, to be converted into Bulgarian levs at the rate applicable at the date of settlement:

(i)  EUR 5,000 (five thousand euros) in respect of non-pecuniary damage;

(ii)  EUR 5,000 (five thousand euros) in respect of costs and expenses;

(iii)  any tax that may be chargeable on the above amounts;

(b)  that from the expiry of the above-mentioned three months until settlement simple interest shall be payable on the above amounts at a rate equal to the marginal lending rate of the European Central Bank during the default period plus three percentage points;

 

5.  Dismisses the remainder of the applicant’s claim for just satisfaction.

Done in English, and notified in writing on 16 December 2004, pursuant to Rule 77 §§ 2 and 3 of the Rules of Court.

  Søren Nielsen                                                                    Christos Rozakis
       Registrar                                                                                President

APPLICATION 39023/97

 

СЪВЕТ НА ЕВРОПА

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

 

ПРЕДИШНО ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 

ДЕЛО ВИСШ ДУХОВЕН СЪВЕТ НА МЮСЮЛМАНСКАТА ОБЩНОСТ С/У БЪЛГАРИЯ

 

 

(Жалба № 39023/97)

 

 

РЕШЕНИЕ

 

 

СТРАСБУРГ

 

 

16 декември 2004

 

 

 

ВЛЯЗЛО В СИЛА

 

 

16/03/2005

 

 

 

Решението става окончателно при наличие на обстоятелствата, упоменати в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Същото може да е предмет на редакционен преглед.


По дело на Висшия духовен съвет на мюсюлманската общност с/у България

Европейският съд по правата на човека (Предишно първо отделение), заседаващо в състав:

Г-н К. Л. Розакис [C.L.Rozakis], Председател,
Г-н П. Лорензен [
P.Lorenzen],
Г-жа Ф. Тулкенс [
F.Tulkens],

Г-жа Н. Вайич [N.Vajić],
Г-жа С. Ботушарова [
S.Botoucharova],
Г-н А. Ковлер [
A.Kovler ]

Г-н В. Загребелски [V.Zagrebelsky], съдии,
и Г-н С. Нилсен [S
. Nielsen], Секретар на отделението,

В разпоредителни заседания, проведени на 9 септември, 28 октомври и 25 ноември 2004,

 

Постанови настоящото решение на последната посочена по-горе дата:

 

ПРОИЗВОДСТВО

1. Делото е образувано по жалба (№ 39023/97) срещу Република България, подадена на 9 септември 1997 в Европейската комисия по правата на човека (“Комисията”), на основание на предишния член 25 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”), от името на Висшия духовен съвет на мюсюлманската общност [Supreme Holy Council of the Muslim Community] (“организацията-жалбоподател”), който към процесния период е бил една от съперничещите си фракции, претендираща управлението на мюсюлманската общност в България.

2. Жалбоподателят се представлява от г-жа С. Маргаритова-Вучкова [S. Margaritova-Vutchkova], адвокат от Софийската адвокатска колегия. Българското правителство (“Правителството”) се представлява от неговия агент, г-жа М. Димова [M. Dimova] от Министерство на правосъдието.

3. Организацията-жалбоподател твърди, по-специално, че е била жертва на произволно и дискриминационно вмешателство от страна на държавата в организацията на мюсюлманската общност в България, че срещу това посегателство са липсвали правни средства за защита и че в хода на последващото съдебно производство е било допуснато нарушение на изискванията за безпристрастност и справедливост.

4. Жалбата е внесена в Съда на 1 ноември 1998, когато Протокол № 11 към Конвенцията влиза в сила (член 5, алинея 2 от Протокол № 11).

5.  Жалбата е разпределена на Първо отделение на Съда (член 52, алинея 1 от Правилника на Съда). В рамките на това отделение в съответствие с член 26, алинея 1 се определя състав, който да разгледа делото (член 27, алинея 1 от Конвенцията).

 

6. С частично решение от 13 декември 2001 и окончателно решение от 8 юли 2003, Съдът обявява жалбата за частично допустима.

ФАКТИТЕ

І. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

7. Жалбоподателят, Висшият духовен съвет на мюсюлманската общност, председателстван от г-н Недим Генджев [Nedim Gendzhev], е било официално признатото ръководство на мюсюлманите в България, най-малко в периода между 1995 и 1997. В действителност, към онзи момент той е бил едно от двете съперничещи си мюсюлмански религиозни ръководства в България. Негов председател е бил г-н Недим Генджев, български гражданин, роден през 1945 и живущ в София. Той е бил главен мюфтия най-малко в периода 1988 - 1992 и председател на Висшия духовен съвет най-малко между 1995 и 1997.

А. Релевантната фактическа обстановка: промени в ръководството на мюсюлманската общност преди 1997

1. Отстраняването на г-н Генджев през 1992

8. В края на 1989 в България е започнал процес на демократизация. Скоро след това някои вярващи мюсюлмани и активисти на мюсюлманската религия в страната са се опитали да сменят ръководството на религиозната си организация. Те считали, че г-н Генджев, който към онзи момент бил главен мюфтия, и членовете на Висшия духовен съвет са сътрудничели на комунистическия режим. Старото ръководство, с г-н Генджев като главен мюфтия на българските мюсюлмани, също имало поддръжници. Това положение довело до разцепления и вътрешен конфликт в рамките на мюсюлманската общност в България.

9.  В края на 1991 встъпва в длъжност ново правителство, съставено от Съюза на демократичните сили “СДС” [Union of Democratic Forces  – “the SDS”] и Движението за права и свободи “ДПС” [Movement for Rights and Freedoms – “the DPS”].

10.  На 10 февруари 1992 Дирекцията на изповеданията - “Дирекцията” [Directorate of Religious Denominations - “the Directorate”], правителствена агенция към Министерския съвет, обявила избора на г-н Генджев през 1988 за главен мюфтия на мюсюлманите в България за недействителен и постановила неговото отстраняване от тази длъжност. Това решение се основавало, между другото, на констатации, че изборът на г-н Генджев през 1988 е бил по политически мотивиран.

12.  Дирекцията назначила тричленен временен управителен орган на мюсюлманската религиозна организация, cчитайки тази мярка за “единствения възможен начин за предотвратяване на организационната раздробеност на мюсюлманското изповедание”.

12.  На 19 септември 1992 се е провела национална конференция на мюсюлманите, организирана от временното ръководство. Тя избрала г-н Фикри Сали Хасан [Fikri Sali Hasan] за главен мюфтия и също така приела нов устав, който е бил утвърден в съответствие с членове 6 и 16 от Закона за изповеданията. След септември 1992 поддръжниците на г-н Хасан са получили пълен контрол върху имуществото и дейността на мюсюлманската общност.

13. Г-н Генджев, твърдейки, че е продължил да изпълнява длъжността главен мюфтия, е обжалвал решението от 10 февруари 1992 пред Върховния съд. Производството е приключило с окончателно решение от 7 април 1993. Върховният съд, макар да е приел, че оспореното решение не подлежи на съдебен преглед, е посочил, че Дирекцията е била компетентна да вземе решението, обявяващо избора на г-н Генджев за недействителен. Доколкото с атакуваното решение е било обявено също така “отстраняването” на г-н Генджев от длъжността му на главен мюфтия, издалият решението орган е действал извън пределите на своята компетентност. Въпреки това, не е било необходимо да се отменя тази част от решението на Дирекцията, тъй като при всички случаи то не е породило правни последици.

2. Възстановяването на г-н Генджев на длъжност през 1995

15.  Спорът за ръководството между г-н Генджев и г-н Хасан е продължил през цялата 1993 и 1994. Дирекцията на изповеданията запазила официалното си становище непроменено, а именно, че г-н Хасан е законният главен мюфтия на българските мюсюлмани. Същевременно Дирекцията  очевидно се е опитала да “разреши” спора чрез “обединяването” на двете фракции под общо ръководство.

15.  На 2 ноември 1994 поддръжниците на г-н Генджев провели национална конференция, която се обявила  за законен представител на вярващите мюсюлмани. Конференцията избрала ръководство и приела устав. Г-н Генджев е бил избран за председател на Висшия духовен съвет. След конференцията новоизбраните ръководители подали до Дирекцията документи за регистрация като законно ръководство на мюсюлманите в България.

16.  В края на 1994 в България се провели парламентарни избори. Българската социалистическа партия – “БСП” [Bulgarian Socialist Party - “BSP”] получила парламентарно мнозинство и съставила ново правителство, което встъпило в длъжност през януари 1995.

17.  На 22 февруари 1995 заместник министър-председателят е издал постановление, утвърждаващо устава на мюсюлманското вероизповедание, приет от поддръжниците на г-н Генджев на 2 ноември 1994. На 23 февруари 1995 Дирекцията е регистрирала избраното на тази конференция ръководство и на практика е отстранила г-н Хасан и неговите привърженици. През следващите месеци водената от г-н Генджев фракция е поела пълен контрол върху имуществото и дейността на мюсюлманската общност в България.

18. Г-н Хасан е обжалвал пред Върховния съд решението на Дирекцията, с което е регистрирано ръководството на г-н Генджев. Г-н Хасан твърдял, между другото, че конференцията от 2 ноември 1994 е била организирана от лица извън оглавяваната от него мюсюлманска религиозна организация. Ето защо те са могли да регистрират своя религиозна организация, но не и да претендират смяната на ръководството на друга такава. Г-н Хасан е поискал от Върховния съд да обяви решението от февруари 1995 за недействително поради противоречие със закона или да постанови, че същото представлява регистрация на нова религиозна общност, която не засяга съществуващата мюсюлманска организация. Според него държавата не е имала право да налага едно единствено ръководство на мюсюлманите.

19.  На 27 юли 1995 Върховният съд е отхвърлил жалбата. Съдът е посочил, че съгласно Закона за изповеданията Министерският съвет притежава пълна дискреционна власт при вземането на решение дали да утвърди или не устава на дадено изповедание. Ето защо компетентността на Върховния съд е била ограничена до прегледа дали атакуваното решение е издадено от компетентния административен орган и дали са спазени съответните процесуални изисквания. От тази гледна точка решението от февруари 1995 е било законосъобразно.

20.  По отношение на искането за тълкуване на решението от февруари 1995, Върховният съд не е бил компетентен, в контекста на това особено производство, да изрази становището си дали решението е довело до създаването на нов правен субект, въвеждането на промени или съществуването на две успоредни мюсюлмански религиозни организации.

3.  Опитите на г-н Хасан през 1996 и 1997 за възстановяването му на длъжност

21. След отстраняването на г-н Хасан през 1995, подкрепящите го вярващи мюсюлмани провели собствено събрание и го преизбрали за главен мюфтия, въвеждайки промени в устава и ръководството на организацията. Тогава г-н Хасан поискал от Дирекцията на изповеданията да утвърди изменения устав и новото ръководство. Тъй като не получил отговор, г-н Хасан обжалвал този мълчалив отказ пред Върховния съд.

22.  На 14 октомври 1996 Върховният съд постановил решението си. Той отбелязал, че през 1992 главното мюфтийство, представлявано от г-н Хасан, е било надлежно регистрирано като религиозно вероизповедание и по този начин е получило качество на юридическа личност, от което впоследствие не е било лишено. Ето защо, Министерският съвет е бил длъжен, съгласно членове 6 и 16 от Закона за изповеданията, да разгледа искане за утвърждаване на нов устав или промени в ръководството на съществуващото религиозно изповедание. Поради тази причина Върховният съд е приел мълчаливия отказ на Министерския съвет за незаконосъобразен и му е препратил делото с указания за неговото решаване.

23.  На 19 ноември 1996 заместник министър-председателят отказал да утвърди устава от 1995 и ръководството на представляваното от г-н Хасан главно мюфтийство. Той му изпратил писмо, в което посочил, между другото, че Министерският съвет вече е регистрирал ръководство на мюсюлманската общност в България, а именно избраното на конференцията през ноември 1994 с г-н Генджев като председател на Висшия духовен съвет. Заместник министър-председателят е заключил, че искането “не би могло да бъде уважено, тъй като явно противоречало на разпоредбите на Закона за изповеданията”.

24.  На 5 декември 1996 г-н Хасан обжалвал пред Върховния съд отказа от 19 ноември 1996.

25.  На 13 март 1997 Върховният съд отменил, като незаконосъобразен и несъвместим с член 13 от Конституцията, отказа на заместник министър-председателя да утвърди устава от 1995 и оглавяваното от г-н Хасан ръководство. Освен това отказът представлявал “незаконосъобразна административна намеса във вътрешната организация на религиозна общност”. Върховният съд повторно наредил връщането на делото на Министерския съвет с оглед извършване на регистрация.

26.  Въпреки решенията на Върховния съд от 1996 и 1997, Министерският съвет не е регистрирал оглавяваното от г-н Хасан религиозно ръководство.

Б.  Промяната в ръководството през 1997 и последващото съдебно производство

1.  Националната конференция от октомври 1997

27.  През февруари 1997 правителството на БСП е подало оставка и е било назначено временно правителство. На следващите общи избори през април 1997 СДС получило парламентарно мнозинство и съставило ново правителство.

28.  Новият упълномощен от Министерския съвет заместник министър-председател и директорът на изповеданията приканили двете съперничещи си ръководства, тези на г-н Хасан и г-н Генджев, да договорят обединение.

29.  На 12 септември 1997, в писмо до заместник министър-председателя и дирекцията, религиозното ръководство, оглавявано от г-н Хасан, поискало отстраняването на г-н Генджев.

17.  На 18 септември 1997 оглавяваният от г-н Генджев Висш духовен съвет, също в писмо до заместник министър-председателя и дирекцията, предложил провеждане на обединителна конференция, която да се организира от съвместен комитет, съставен от представители на противниковите фракции. Заместник министър-председателят е бил призован да гарантира обединителния процес и да обезпечи представителството на конференцията на всички мюсюлмански религиозни общности. В писмото също така се посочвало съгласието на тогавашното официално ръководство, председателствано от г-н Генджев, да замрази всички назначения, премествания и освобождавания на служители или разпореждания с имущество на общността по време на конференцията.

31.  На 30 септември 1997 избраните от съперничещите си фракции групи за контакт – всяка съставена от петима членове – са подписали споразумение за свикване на национална конференция на всички вярващи мюсюлмани. Споразумението е било подписано също така от заместник министър-председателя и директора на изповеданията. То гласяло, между другото, следното:

“1.  Всеобщата мюсюлманска конференция следва да се организира на базата на пълно представителство на мюсюлманското вероизповедание. Тя няма да се основава на двата съществуващи устава на [съперничещите си ръководства]. заместник министър-председателят... и директорът на изповеданията се задължават да гарантират прилагането на този принцип.

2.  ... Съперничещите си групи се задължават да не се противопоставят на духа на обединение, характерен за конференцията, като при неизпълнение на това задължение Дирекцията има право да предприеме необходимите административни мерки срещу заподозрените във възпрепятстване лица.

3.  По време на конференцията оглавяваното от г-н Генджев ръководство се задължава да се въздържа от вземане на каквито и да било административни решения, като например назначения ...

4.  Ръководството, оглавявано от г-н Генджев, се съгласява да замрази всички банкови сметки ... и обявява, че по време на конференцията няма да извършва никакви сделки ...

7.  Съвместният комитет следва да изготви материални и процесуални правила за организиране на конференцията ...”

32.  На неупомената дата съвместният комитет е постановил, че  събранието на всяка местна ислямска общност трябва да избере двама делегати за националната конференция. Той също така е предвидил, че протоколите от заседанията на събранията следва да са в приета от Дирекцията на изповеданията форма и да са заверени от местния кмет.

33.  На 6 октомври 1997 съвместният комитет е взел решение за провеждане на конференцията на 23 октомври 1997 и е постигнал съгласие относно разпределението на разноските.

34.  На 17 октомври 1997 в цялата страна се провели местните събрания за избор на делегати. Кметовете по места изготвили писма, удостоверяващи резултатите от изборите.

35. Организацията-жалбоподател е представила копия от две жалби до Дирекцията с дата 21 октомври 1997, едната от местен религиозен водач, а другата от кмет на село. В тях се твърдяло, че свързани с ДПС лица са използвали заплахи, за да получат резултатите от изборите на делегати в съответните две населени места.

36. На 21 и 22 октомври 1997 г-н Генджев и лицата, подписали споразумението за обединение от името на оглавявания от него Висш духовен съвет, са изпратили писмо до Министър-председателя и Дирекцията на изповеданията, в което посочили, че плануваната за 23 октомври конференция не била организирана в съответствие с устава на мюсюлманската религиозна организация, поради което е незаконосъобразна. Лицата, подписали споразумението от 30 септември 1997, заявили, че са били принудени да направят това от директора на изповеданията, и оттеглили подкрепата си за споразумението. Освен това писмото, подписано от г-н Генджев, описвало участието на Дирекцията в подготовката на конференцията като недопустима държавна намеса във вътрешните работи на мюсюлманите.

37.  На 23 октомври 1997 повече от хиляда делегати присъствали на конференцията. До участие били допуснати единствено лицата, чийто избор е бил удостоверен от кметовете. Според пресата, проверката на пълномощията на делегатите е била извършена от служители на Дирекцията на изповеданията. Нейният директор е направил обръщение към конференцията, посочвайки, между другото, че отсъстващият г-н Генджев “не е издържал изпитанието”. С тези думи очевидно директорът е обвинил г-н Генджев за оттеглянето му от обединителния процес.

38.  Според организацията-жалбоподател ДПС, политическа партия, имаща голямо мнозинство етнически турци в състава си, е участвала в организацията на конференцията. Според тези твърдения партията е била доста близка с управляващия СДС и е изпълнявала политическото решение за смяна на ръководството на мюсюлманската общност. По мнение на организацията-жалбоподател, около стотина делегати на 23 октомври 1997 са били кметове, избрани с листата на ДПС.

39.  Конференцията приела нов устав на мюсюлманското изповедание в България и единодушно избрала ново ръководство, състоящо се от шест членове от ръководството на г-н Хасан и други лица. Оказало се, че в състава на новоизбраното ръководство нямало ръководител от организацията-жалбоподател. Конференцията приела резолюция, даваща разрешение на новото ръководство да проведе одит и да поиска образуване на наказателно производство срещу г-н Генджев по обвинение в извършване на незаконни сделки.

40.  На 28 октомври 1997 заместник министър-председателят регистрирал новоизбраното ръководство на основание членове 6 и 16 от Закона за изповеданията. Новото ръководство поело всички организационни дейности и активи на мюсюлманската общност в България.

2.  Съдебни производства, образувани по жалба на оглавявания от г-н Генджев Висш духовен съвет

41. Г-н Генджев, твърдейки, че продължава да председателства Висшия духовен съвет, обжалвал от негово име пред Върховния административен съд решението на правителството да регистрира новото ръководство. Той поддържал, че лицата, подписали споразумението за провеждане на обединителна конференция от името на организацията-жалбоподател, не са били официално оправомощени за това; че тази конференция е била незаконосъобразна поради оттеглянето от участие на тези лица; и че държавните органи са се намесили по недопустим начин във вътрешните отношения на мюсюлманската общност. Това се дължало на факта, че Дирекцията на изповеданията е била подготвила формуляри, в които са били отразени резултатите от местните избори за делегати, и тези резултати са били удостоверени от кметовете. Освен това, сред избраните делегати е имало редица лица, които са били местни кметове или активисти на политическа партия, а именно ДПС. На последно място организацията-жалбоподател твърдяла наличие на нарушения и манипулиране на избора на делегати.

42.  На 4 май 1998 Върховният административен съд е провел съдебно заседание. Приел е като доказателства представените от организацията-жалбоподател материали, но е отхвърлил искането й за издаване на определение, задължаващо Министерския съвет да разкрие информация. Това искане очевидно се е отнасяло до документи, свързани с подготовката  на конференцията през октомври 1997 и избора на делегати. Освен това съдът не е допуснал разпит на свидетели.

43.  На 16 юли 1998 Върховният административен съд, заседаващ в състав от трима съдии, е отхвърлил жалбата като недопустима. Той е счел оглавявания от г-н Генджев Висш духовен съвет за нелегитимиран да подава жалба поради липсата на надлежна регистрация. Актовете за регистрация от 22 и 23 февруари 1995 са се основавали на решение на заместник министър-председателя, който обаче не е бил надлежно оправомощен от последния да утвърждава уставите на религиозните изповедания. В резултат на това оглавяваният от г-н Генджев Висш духовен съвет не е съществувал като правен субект и всички негови актове в периода между 1995 и 1997 са били недействителни.

44.  На 9 октомври 1998, въз основа на жалба от организацията-жалбоподател, петчленен състав на Върховния административен съд е отменил решението от 16 юли 1998 и е върнал делото за разглеждане по същество. Съставът е отбелязал, че с решение от 27 юли 1995 Върховният съд е счел за незаконосъобразна регистрацията през 1995 на Висшия духовен съвет, оглавяван от г-н Генджев. Този извод е бил окончателен и задължителен. Ето защо, жалбата на жалбоподателя не би могла да бъде отхвърлена поради липса на легитимация.

20.  В хода на възобновеното производство тричленен състав на Върховния административен съд е разгледал жалбата по същество и я е отхвърлил на 3 май 1999. Председател на състава е било лицето, председателствало предходното гледане на делото, приключило с решение за недопустимост от 16 юли 1998. Той е бил и един от тримата съдии, постановили решението от 28 април 1992 по делото относно отстраняването на г-н Генджев през 1992.

46.  Съдът е намерил, че действията на държавните органи не са представлявали намеса във вътрешната организация на мюсюлманската общност. Решението за провеждане на обединителна конференция е било взето свободно от представители на двете съперничещи си групи. Материалните и процесуални правила за избора на делегати и за провеждане на конференцията през октомври 1997, включително отнасящите се до резултатите от местните избори на делегати и тяхното удостоверяване, са били изготвени от съвместен комитет. Дирекцията на изповеданията е подпомогнала организирането  на конференцията единствено по искане на страните. Тя е действала в съответствие със споразумението между двете ръководства и решенията на съвместния комитет. Задачата на Дирекцията е била да внесе и обезпечи търпимост и уважение във вътрешно-религиозните отношения, както и в отношенията между различни групи, принадлежащи към една и съща религия. Обстоятелството, че оглавяваният от г-н Генджев Висш духовен съвет се е оттеглил в последната минута не поставя под съмнение действителността на конференцията, проведена в съответствие с договорените правила. Вярно е, че последните са се отклонявали от действащия към онзи момент устав на  мюсюлманската общност, но решението за това отклонение е било взето свободно от двете ръководства с оглед разрешаване на съществуващия в рамките на общността конфликт. Следователно атакуваният акт, а именно решението от 28 октомври 1997, утвърждаващо новоизбраното ръководство на мюсюлманската общност, е било в съответствие със закона.

47.  Организацията-жалбоподател е подала касационна жалба срещу решението от 3 май 1999. Тя е твърдяла, между другото, че не са били събрани и обсъдени всички относими доказателства.

48.  На 15 март 2000 петчленен състав на Върховния административен съд е отхвърлил жалбата, като е подкрепил мотивите на атакуваното решение. Той също така е намерил, че релевантните факти са били изяснени и че допълнително представените в касационното производство доказателства от организацията-жалбоподател са били идентични с представените преди това. Организацията-жалбоподател е била надлежно представлявана в посоченото по-горе производство.

3.  Последващи събития

49.  Разцеплението в рамките на мюсюлманската общност в България продължило. Законността на проведено през ноември 2000 събрание на общността е била оспорена от някои ръководители. Разцепленията продължили и на местно равнище. В писмо от февруари 2001 Дирекцията на изповеданията е заявила, че не е регистрирала местното ръководство  на мюсюлманската общност в Пловдив, тъй като две отделни местни събрания били избрали свои ръководства и били в конфликт. Сходни проблеми възникнали в Хасково и Русе в края на 2000 и началото на 2001.

50.  През юли 2004 Софийски градски съд е назначил три лица, които временно да представляват мюсюлманската общност в България, по време на съдебното производство относно действителността на избора на ново ръководство на проведената през декември  2003 национална конференция.

ІІ. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

51. Приложимите разпоредби от Конституцията от 1991 гласят следното:

Член 13

“(1) Вероизповеданията са свободни.       

(2) Религиозните институции са отделени от държавата …

(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.”

Член 37

“ (1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

 

(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.”

22.  Решение № 5 от 11 юни 1992 на Конституционния съд, тълкуващо горепосочените разпоредби посочва, между другото, че държавата не трябва да се намесва във вътрешната организация на религиозни общности  и институции, която следва да се урежда от техните устави и правила. Държавата може да се намесва в дейността на религиозна общност или институция единствено в случаите, предвидени в членове 13, алинея 4 и 37, алинея 2 от Конституцията. Преценка за съществуването на такъв случай може да се извърши и към момента на регистрация на религиозна общност или институция .

53.  Законът за изповеданията от 1949 е изменян няколко пъти. Съответните разпоредби от закона, в сила към момента на въпросните събития, гласят следното.

Член 6

“(1) От момента на утвърждението устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност.

 

(2) Министерският съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет мотивирано оттегля даденото признание, когато дейността на някое изповедание нарушава законите, обществения ред или добрите нрави.”

Член 9

“(1) Всяко изповедание има отговорно пред държавата ръководство. 

(2) В устава на всяко изповедание се установяват управителните и представителните му органи и начинът на избирането или назначаването им...”

Член 16

“(1) Централните ръководни органи на изповеданията са длъжни да се регистрират при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет, а ръководните органи на местните поделения - при местните народни съвети, с поименно обозначение всички членове на същите ръководни органи.”

54.  Законът също така съдържа правила относно дейността на вероизповеданията, налага изисквания по отношение на техните духовенства и предоставя на Дирекцията на изповеданията широки надзорни правомощия. В своето решение № 5 от 11 юни 1992 Конституционният съд, макар да приема, че някои разпоредби от Закона за изповеданията са явно противоконституционни (съдът цитира като примери няколко разпоредби относно правомощията на Дирекцията да освобождава духовни лица и да контролира дейността на религиозните организации), посочва, че неговата задача не е да отменя законови разпоредби, приети преди влизането в сила на Конституцията от 1991, тъй като обикновените съдилища са компетентни да ги обявят за неприложими.

55.  На основание измененото Постановление № 125 на Министерския съвет от 6 декември 1990, компетентността на Дирекцията на изповеданията включва “контакти между държавата и религиозните изповедания”, подпомагане на централните и местни административни органи при разрешаването на проблеми, свързани с религиозни въпроси, и помощ на религиозни организации във връзка с образованието и печатните материали.

56.  В съответствие с правилата за регистрация на местните ръководства  на религиозни изповедания, приети от правителството през 1994 (Държавен вестник, бр. 87 от 25 октомври 1994), такава регистрация е възможна единствено ако изборът на местно ръководство е бил одобрен от регистрираното национално ръководство на религиозното изповедание.

57.  Според тълкуванието, прието в административната практика на Дирекцията и Министерския съвет, Законът за изповеданията от 1949 изисква от всяко изповедание да има едно единствено ръководство и забранява съществуването на успоредни организации в рамките на дадено вероизповедание. Съдебната практика през процесния период е еволюирала от първоначалното становище, че Министерският съвет и Дирекцията притежават неограничена дискреционна власт във връзка с регистрацията на ръководството и устава на религиозно изповедание (Вж. абзаци 13 и 19 по-горе) до мнението, че съдилищата,  сезирани с въпроса за законосъобразността на правителствено решение относно регистрацията на ново религиозно ръководство, трябва да преценят дали новото ръководство е било назначено в съответствие с устава на изповеданието, в неговата утвърдена от Дирекцията редакция (Вж. абзаци 22 и 25 по-горе и също така следните решения на Върховния административен съд: решение № 4816 от 21 септември 1999 по дело № 2697/99, решение № 2919 от 28 април 2001 по дело № 8194/99 и решение № 9184 от 16 октомври 2003 по дело № 6747/02). 

58.  Законът за изповеданията от 1949 е бил отменен, считано от 1 януари 2003, с влизането в сила на новия Закон за вероизповеданията от 2003.

59. Новият закон предвижда съдебна регистрация на вероизповеданията като юридически лица. Преди да вземе решение, съдът може да поиска експертно становище от Дирекция “Вероизповедания”.

60.  Член 15 (2) забранява съществуването на повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование. Съгласно член 36 лице, което без представителна власт осъществява дейност от името на вероизповедание, се наказва с глоба от Дирекция “Вероизповедания”. Абзац 3 от Преходните и заключителни разпоредби към закона предвижда, че лицата, които към влизането в сила на този закон са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на утвърдения по установения ред неин устав, не могат да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество.

27.  През февруари 2003 петдесет членове на парламента поискали от Конституционния съд да отмени определени разпоредби от новия закон като противоконституционни и противоречащи на Конвенцията. Конституционният съд постановил решение на 15 юли 2003.

62.  Членове 15 (2) и 36 не са били сред атакуваните разпоредби, за разлика от абзац 3 от Преходните и заключителни разпоредби (Вж. абзац 60 по-горе).

63. Конституционният съд не е успял да постанови решение с мнозинство от гласовете, тъй като равен брой съдии гласували “за” и “против” искането за обявяване на тази разпоредба за противоконституционна. Според практиката на Конституционния съд, при тези обстоятелства, искането за обявяване противоконституционността  на законова разпоредба се счита за отхвърлено. Съдиите, гласували против искането, приели, между другото, че принципът за правна сигурност изисква лицата, които са се отделили от религиозна институция, да не могат да използват нейното наименование. Освен това, било очевидно, че те не могат да претендират част от нейните активи, доколкото последните принадлежат на религиозното изповедание като юридическо лице. Съдиите, счели разпоредбата за противоконституционна, посочили, че тя е целяла уреждане на въпроси, засягащи вътрешната организация на религиозните общности и по този начин е накърнявала тяхната независимост. Освен това тези съдии са отбелязали, че разпоредбата, приложена в контекста на съществуващи спорове, е облагодетелствала една от групите в разделената религиозна общност и поради това не е допринесла за поддържането на търпимост, а по-скоро е опорочила тази цел. Следователно е нарушила член 9 от Конвенцията.

ПРАВОТО

І. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 9 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

64. Организацията-жалбоподател се оплаква, че държавните органи са организирали и манипулирали мюсюлманската конференция през октомври 1997, за да облагодетелстват едно от съперничещите си ръководства и да отстранят г-н Генджев, като по този начин произволно са се намесили в работите на мюсюлманската общност.

65. Съдът счита, че посочените по-горе оплаквания попадат в обхвата на член 9 от Конвенцията, който гласи следното:

“1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията;  това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.

 

2.  Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.”

А. Становищата на страните

1. Организацията-жалбоподател

66. Организацията-жалбоподател твърди, че г-н Генджев е бил незаконно отстранен от длъжност през 1992 от г-н Хасан и че през 1997 г-н Хасан е целял повтаряне на тези събития, разчитайки на подкрепата на СДС, политическата партия, която му е “помогнала” през 1992 и която отново е дошла на власт през 1997.

67. Освен това организацията-жалбоподател изтъква, че г-н Генджев действително се е стремил към постигане на обединение, което е считал за важно за благоденствието на мюсюлманската общност, но е трябвало да се оттегли поради нередности при избора на делегати. Аргументът на правителството, че оттеглянето на няколко лица не засяга законността на конференцията е несъстоятелен доколкото ръководителите са се оттеглили именно поради незаконността на местните избори на делегати.

68. По-специално, държавните органи надхвърлили с действията си необходимото за организиране на конференцията и положили съгласувани усилия за отстраняване на г-н Генджев. Върху местните общности е бил оказан натиск при избора на делегати. Резултатите от изборите са били манипулирани, доколкото противно на съответните правила, избори са били проведени в редица селища, които не са представлявали независими общини. Най-малко в три случая резултатите са били подправени.

2. Правителството

69. Правителството посочва, че разцепленията в рамките на мюсюлманската религиозна общност в България след 1989 са били причинени от конфликти от политическо и лично естество. През 1997 са били положени усилия за преодоляване на тези различия и обединяване на общността. Представителите на съперничещите си групи са подписали споразумение за провеждане на обединителна конференция и са потърсили съдействието на Дирекцията на изповеданията. Ролята на дирекцията е била на неутрален гарант на споразумението, подписано доброволно от противниковите фракции. Самият г-н Генджев е поискал участието на Дирекцията, очевидно тъй като го е считал за жизненоважно в процеса на обединение. Съвместният комитет свободно е взел решение резултатите от местните избори на делегати да бъдат удостоверени от кметовете.

70. Освен това, както съдилищата впоследствие установяват, изборът на делегати е протекъл нормално. Активното участие показало волята на общността за обединение.

71.  Правителството също така подчертава, че случаят не се отнася до процес на поставяне на две религиозни общности под едно единствено ръководство, а положение, при което  една религиозна общност има две ръководства. Противоречивите решения на държавните органи в периода 1992-1997, включително критикуваните от Съда в решението по делото Хасан и Чауш с/у България [Hasan and Chaush v. Bulgaria], са довели до объркване по отношение на ръководството на мюсюлманската общност. За разлика от предходни години, обаче, през 1997 държавата не се е намесила във вътрешните работи  на общността, а само я е подпомогнала  в усилията й за постигане на обединение, като част от задължението на държавните органи съгласно Конституцията да поддържат атмосфера на търпимост в религиозния живот.

72. Правителството посочва, че съображенията, изложени от г-н Генджев и петимата членове на контактната група, назначена от председателствания от него Висш духовен съвет, за оттеглянето им от националната конференция са общи и създават впечатление единствено за недоволство от резултатите от първичните избори за делегати. Правителството счита, че оттеглянето на пет лица не поставя под съмнение законността на националната конференция и че държавните органи правилно са приели нейните резултати.

Б. Преценката на съда

1.  Приложимост на член 9

73.  Съгласно практиката на Съда, доколкото религиозната свобода е преди всичко въпрос на лична съвест conscience, тя налага също така, между другото, свобода на изповядване на своята религия, индивидуално и частно или колективно, публично и в кръга на лицата, споделящи същите религиозни убеждения. Участието в живота на общността е проява на изповядваната религия, защитавана от член 9 от Конвенцията. Правото на свобода на религията съгласно член 9, тълкувано в светлината на член 11, разпоредба, обезпечаваща сдруженията срещу необоснована държавна намеса, съдържа очакването за мирно функциониране на общността, без произволно вмешателство от страна на държавата (Вж. Хасан и Чауш с/у България [Разширена Камара], № 30985/96, абзац 62, ЕКПЧ 2000-XI).

74.  Организацията-жалбоподател е официалният орган, представляващ и управляващ мюсюлманската религиозна общност в България в периода между февруари 1995 и октомври 1997. Тя се оплаква от произволна намеса от страна на държавата във вътрешната организация и ръководство на тази общност. Църковният или религиозен орган, в това си качество, може да упражнява от името на членовете си правата, гарантирани в член 9 от Конвенцията (Вж. Ша’аре Шалом Ве Цедек с/у Франция [Разширена Камара], № 27417/95, абзац 72, ЕКПЧ 2000-VII [Cha’are Shalom Ve Tsedek v. France [GC], no. 27417/95, § 72, ECHR 2000-VII]).

75. Следователно оплакванията на организацията-жалбоподател попадат в обхвата на член 9 от Конвенцията, който е приложим.

2. Съответствие с член 9

(а) Имало ли е вмешателство

76.  Съгласно практиката на Съда, държавните мерки, които облагодетелстват даден ръководител или група в разделена религиозна общност или целят принуждаване на общността или част от нея да приемат, противно на волята й, едно единствено ръководство, представляват нарушение на свободата на религия (Вж. Шериф с/у Гърция, № 38178/97, абзац 49, 52 и 53, ЕКПЧ 1999-IX [Serif v. Greece, no. 38178/97, §§ 49, 52 and 53, ECHR 1999-IX] и Хасан и Чауш с/у България, цитирано по-горе, абзац 78).

77. Настоящият случай се отнася до смяната на ръководството на българската мюсюлманска общност през октомври 1997 и последващото съдебно производство. Основният спорен въпрос е дали тези събития са резултат от необоснован натиск от страна на държавата или единствено промяна на ръководство, извършена свободно от общността.

78.  Решението за атакуваната смяна на ръководството е било взето през октомври 1997 от обединително събрание, свикано съгласно подписано от двете съперничещи си ръководства споразумение, и проведено в съответствие с правила, изготвени от съвместен комитет, включващ представители на  организацията-жалбоподател (Вж. абзаци 31-33 по-горе). Дирекцията на изповеданията и местните държавни органи са участвали в процеса, насърчавайки обединението на двете групи, взели са активно участие в организацията на събранието през октомври 1997 и са регистрирали ръководството, избрано като единствен представител на мюсюлманската общност в България (Вж. абзаци 28-30, 34 и 37 по-горе).

79.  Правителството твърди, че държавните органи само са посредничили между алтернативните групи и са подпомагали процеса на обединение, поради конституционното им задължение да обезпечават религиозната търпимост и мирните отношения между религиозните групи. 

80.  Съдът се съгласява, че държавите имат такова задължение и че изпълнението му може да изисква посредничество. Неутралното посредничество между религиозните групи по принцип не би могло да се окачестви като посегателство от страна на държавата върху правата на вярващите съгласно член 9 от Конвенцията, като държавните органи  следва да бъдат предпазливи в тази особено деликатна област.

81.  Съдът отбелязва обаче, че процесът на обединение през 1997 е бил проведен като реакция на събитията от 1992 и 1995, когато промените в изпълнителната власт са били незабавно последвани от държавни действия за смяна на религиозните ръководители и юридическо признаване на едно от двете съперничещи си ръководства (Вж. абзаци 8-20 и 27 по-горе). Особено красноречив е фактът, че релевантното право, приложено на практика, е изисквало – и продължава да изисква – всички вярващи, принадлежащи към определена религия и желаещи да участват в организацията на общността, да образуват единна структура, оглавявана от едно единствено ръководство дори когато общността е разделена, без възможност за поддръжниците на други ръководители да имат независим в организационен план живот и контрол върху част от активите на общността (Вж. абзаци 17, 23, 40, 53-63 по-горе). По този начин законодателството не е оставило друг избор на религиозните ръководители освен състезанието за получаване на признание от страна на правителството на власт и предложението на всеки ръководител да “обедини” вярващите под своето ръководство.  

82.  Предвид тази обстановка, фактът, че през 1997 новото правителство е призовало разделената мюсюлманска общност към обединение (Вж. абзаци 28-30, 34 and 37 по-горе) е от особено значение.

83.  Съдът счита за правдоподобно твърдението на организацията-жалбоподател, че кметовете на редица населени места и политически фигури са участвали твърде активно при избора на делегати за събранието през октомври 1997.

84. Освен това, дори първоначалното участие на Дирекцията да се приеме единствено като неутрално посредничество в подготовката на обединително събрание, нещата са се променили когато Дирекцията е продължила да настоява за “обединение", въпреки решението на ръководителите на организацията-жалбоподател за оттегляне. Държавата не е била компетентна да решава дали г-н Генджев и оглавяваната от него организация следва или не да се оттеглят. Дирекцията би могла да отбележи провала на усилията за обединение и да изрази готовността си за допълнително подпомагане на страните чрез посредничество, при желание от страна на всички заинтересовани лица. Вместо това, ръководителите, избрани от конференцията през октомври 1997, са получили статута на единствено законно ръководство на мюсюлманската общност и в резултат на това организацията-жалбоподател не е могла да продължи да представлява дори част от религиозната общност и да управлява нейните дела и приходи съгласно волята на тази част от общността (Вж. абзаци 31-40 по-горе).

85.  Ето защо Съдът намира, че е налице посегателство върху правата на организацията-жалбоподател съгласно член 9 от Конвенцията, тъй като приложимото право и съдебна практика, както и действията на държавните органи през октомври 1997 са принудили разделената общност да има едно единствено ръководство, противно на волята на едно от двете съперничещи си ръководства.

86.  Това вмешателство води до нарушение на въпросната разпоредба, освен ако то е било предвидено в закона и е било необходимо в едно демократично общество за постигане на законна цел.

(б)  Била ли е намесата предвидена от закона

34.  Решението на правителството да регистрира промяна в ръководството на мюсюлманската общност се е основавало на членове 6 и 16 от Закона за изповеданията (Вж. абзац 53 по-горе).

36.  По делото Хасан и Чауш с/у България, цитирано по-горе (абзац 86), Съдът е приел, че намесата във вътрешната организация на мюсюлманската общност в периода 1995-1997 не е била “предвидена в закона”, тъй като е била произволна, произтичала е от законови разпоредби, позволяващи неограничена дискреционна власт на административните органи, и не е отговаряла на възприетите  стандарти за яснота и предвидимост на закона.

89.  Макар в настоящия случай да са приложени същите законови разпоредби, Съдът намира, че са налице значителни различия в подхода на държавните органи. През 1997 последните не са прибягнали до неограничената дискреционна власт, с която са разполагали съгласно приложимото законодателство, като действията им са се основавали на обстоятелството, че двете съперничещи си групи са били приели собствени правила под формата на споразумение, дерогиращо действието на съществуващия устав на мюсюлманското изповедание (Вж. абзаци 31 и 46 по-горе).

90.  При тези специфични обстоятелства и имайки предвид факта, че същността на аргументите на организацията-жалбоподател се свежда до твърдяната липса на основание за държавната намеса във вътрешните дела на мюсюлманската общност, Съдът не счита за необходимо да се произнася относно законосъобразността на тази намеса.

(в)  Преследва ли намесата законна цел

91. Организацията-жалбоподател твърди, че целта на държавните органи е била да отстрани г-н Генджев и оглавяваното от него ръководство. Правителството посочва, че те са целели да съдействат за решаването на конфликта в мюсюлманската общност и да поправят последиците от предишни незаконосъобразни действия на държавата.

92.  Съдът приема, че основната грижа на държавните органи е била да възстанови законността и да поправи вредите от произволното отстраняване през 1995 на г-н Хасан и оглавяваното от него ръководство. Видяна в тази светлина, намесата във вътрешната организация на мюсюлманската общност по принцип е била насочена към защита на обществения ред и правата и свободите на другите.

(г)  Била ли е намесата необходима в едно демократично общество

93.  Съдът напомня, че автономното съществуване на религиозни общности е жизнено необходимо за плурализма в демократичното общество. Дори да трябва да предприеме действия за съгласуване интересите на различните изповедания и религиозни групи, съществуващи в едно демократично общество, държавата е длъжна да остане неутрална и безпристрастна при упражняването на своите регулаторни функции и в отношенията си с различните религии, изповедания и вярвания. В случая залогът е опазването на плурализма и правилното функциониране на демокрацията, чиято основна характеристика е предлаганата от нея възможност за решаване проблемите на страната чрез диалог, дори когато последните са неприятни (Вж. Кокинакис с/у Гърция, решение от 25 май 1993, Поредица A № 260-A, стp.18, абзац 33 [Kokkinakis v. Greece, judgment of 25 May 1993, Series A no. 260-A, p.18, § 33], Бесалабска митрополитска църква и други с/у Молдова, № 45701/99, абзац 123 ЕКПЧ 2001-XII [Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, no. 45701/99, § 123 ECHR 2001-XII], и Хасан и Чауш с/у България, цитирано по-горе, абзац 78).

94.  В настоящия случай, приложимото право и практика, както и действията на държавата през октомври 1997 са принудили разделената общност да има едно единствено ръководство, противно на волята на едно от двете съперничещи си ръководства (Вж. абзац 85 по-горе).

95.  В резултат на това, една от групите ръководители е била облагодетелствана, а другата -  изключена и лишена от възможност  за по-нататъшно независимо управление на дейността и активите на подкрепящата я част от общността (Вж. абзац 84 по-горе).

96.  Вярно е, че държавите притежават широка свобода за преценка в особено деликатната област на отношенията й с религиозните общности (Вж. Ша’аре Шалом Ве Цедек с/у Франция, цитирано по-горе, абзац 84). Съдът припомня, обаче, че в демократичните общества държавата по принцип не трябва да предприема мерки, обезпечаващи оставането или поставянето на религиозни общности под едно единствено ръководство. Ролята на държавните органи в обстановка на конфликт между или в рамките на религиозни групи не е да отстрани причината за напрежението чрез премахване на плурализма, а да обезпечи взаимната търпимост между състезаващите се групи. Както Съдът вече е приел по-горе, държавните мерки, облагодетелстващи даден ръководител на разделена религиозна общност или целящи принудително поставяне на общността, или част от нея, под едно единствено ръководство, представляват нарушение на свободата на религията. (Вж. Шериф с/у Гърция, цитирано по-горе, абзац 49, 52 и 53, и Хасан и Чауш с/у България, цитирано по-горе, абзац 78).

43.  Правителството не е посочило причина, поради която в настоящия случай неговата цел за възстановяване на законността и поправяне на несправедливостта не би могла да се постигне чрез други средства, без принудителното поставяне на разделената общност под едно единствено ръководство. В тази връзка е от особено значение, че въпреки “обединителния” процес през 1997 конфликтът в религиозната общност е продължил (Вж. абзаци 49 и 50 по-горе).

98.  Казано накратко, Съдът счита, че българските държавни органи са надхвърлили ограниченията на правото си на преценка съгласно член 9, алинея 2 от Конвенцията. 

99.  Следователно намесата през 1997 в правата на организацията-жалбоподател, гарантирани в член 9 от Конвенцията, не е била необходима в едно демократично общество за защитата на обществения ред или правата и свободите на другите и поради това противоречи на цитираната разпоредба.

ІІ. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

47.  Организацията-жалбоподател се оплаква, че образуваното от нея съдебно производство не е предоставило ефективно правно средство за защита срещу произволните действия на държавата  и че липсват други правни средства за защита.

49.  Съдът счита, че посочените по-горе оплаквания следва да бъдат разгледани съгласно член 13 от Конвенцията, който гласи следното:

“Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.”

51.  Правителството поддържа, че съдилищата, разглеждайки жалбите на организацията-жалбоподател по същество, са осигурили ефективно правно средство за защита срещу твърдяното посегателство върху правата на вярващите съгласно член 9.

53.  Съгласно практиката на Съда, член 13 гарантира достъпността на национално равнище на правно средство за защита във връзка с оплаквания, които могат да се считат за “приемливи” по смисъла на Конвенцията. Необходимо е това правно средство да дава възможност на компетентния национален орган както да разгледа по същество съответното оплакване на основание Конвенцията, така и да предостави подходящо обезщетение, макар на договарящите държави да е предоставена известна свобода по отношение на начина за изпълнение на техните задължения съгласно член 13. Правното средство за защита, предвидено в член 13, следва да бъде “ефективно” както от практическа, така и от юридическа гледна точка, по-специално в смисъл, че неговото упражняване не трябва необосновано да се затруднява от действията или бездействията на държавните органи на държавата-ответник (Вж. Чакиси с/у Турция [Разширена Камара], № 23657/94, абзац 112, ЕКПЧ 1999-IV [see Çakıcı v. Turkey [GC], no. 23657/94, § 112, ECHR 1999-IV]).

55.  Претенцията на организацията-жалбоподател на основание член 9 от Конвенцията без съмнение е приемлива (Вж. абзац 99 по-горе). Следователно член 13 изисква достъпността на ефективно правно средство за защита.

57.  Организацията-жалбоподател е имала на разположение правно средство за защита. Върховният административен съд е разгледал по същество твърденията й за незаконосъобразна и произволна намеса от страна на държавата във вътрешната организация на мюсюлманската общност (Вж. абзаци 45-48 по-горе). 

59.  Върховният административен съд се е произнесъл срещу организацията-жалбоподател, тъй като е преценил оплакванията на организацията в светлината на вътрешната правна уредба и практика, съгласно които сили на разделена религиозна общност следва да имат едно единствено ръководство, дори против волята на една от съперничещите си групи (Вж. абзаци 46, 48, 53-57 и 81 по-горе).

61.  Съдът припомня, обаче, че член 13 не отива дотам, че да гарантира правно средство за защита, позволяващо на законодателството на договаряща държава като такова да бъде оспорвано пред национален орган поради противоречието му с Конвенцията (Вж. Сънди Таймс с/у Обединеното кралство (№ 2), решение от 26 ноември 1991, Поредица A № 217, абзац 61 [see Sunday Times v. the United Kingdom (no. 2), judgment of 26 November 1991, Series A no. 217, § 61]; Кудла с/у Полша [Разширена Камара], № 30210/96, абзац 151, ЕКПЧ 2000‑XI [Kudła v. Poland [GC], no. 30210/96, § 151, ECHR 2000‑XI], и Конърс с/у Обединеното кралство, № 66746/01, абзац 109, 27 май 2004 [Connors v. the United Kingdom, no. 66746/01, § 109, 27 May 2004]).

63.  Оплакването на организацията-жалбоподател се отнася по същество до един от основните принципи на приложимия правен режим. Не може да се счита, че член 13 от Конвенцията изисква предоставянето на правно средство за атакуване на този режим. 

65.  Следователно не е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

ІІІ. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 6 И 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

67.  Организацията-жалбоподател твърди наличие на редица отделни нарушения на член 6 от Конвенцията във връзка с производството пред Върховния административен съд в периода 1998-2000. Тя също така счита събитията, обект на оплакването, за израз на открита дискриминация, несъвместима с член 14 от Конвенцията, доколкото държавните органи са облагодетелствали едно от съперничещите си ръководства на мюсюлманската общност.

69.  В релевантната им част цитираните разпоредби гласят следното:

Член 6, алинея 1

“Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения … има право на справедливо … гледане на неговото дело … от … безпристрастен съд …”

Член 14

“Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.”

 

112. Имайки предвид констатациите във връзка с член 9 и 13 от Конвенцията, Съдът не намира за необходимо да разглежда същите въпроси от гледна точка на членове 6 и 14 от Конвенцията.

ІV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

113.  Член 41 от Конвенцията гласи следното:

 

“Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.”

А. Вреди

114. Организацията-жалбоподател претендира 25 000 евро (“EUR”) като обезщетение за накърняване доброто име на г-н Генджев и оглавяваното от него ръководство, както и за последиците от държавната намеса във вътрешните работи на мюсюлманската общност.

115. Правителството твърди, че претендираната сума е прекомерна и че установяването на нарушение на Конвенцията е достатъчно справедливо удовлетворение.

116. Имайки предвид обстоятелствата на конкретния случай и съдебната практика по искове за неимуществени вреди, предявени от името на юридически лица и организации (Вж. Партия за свобода и демокрация с/у Турция [Разширена Камара], № 23885/94, абзац 57, ЕКПЧ 1999-VIII [Freedom and Democracy Party (ÖZDEP)] v. Turkey [GC], no. 23885/94, § 57, ECHR 1999-VIII; Комингерсол АД с/у Португалия [Разширена Камара], № 35382/97, ЕКПЧ 2000-IV, абзац 35 [Comingersoll S.A. v. Portugal [GC], no 35382/97, ECHR 2000-IV, § 35]; Станков и Обединената македонска организация Илинден с/у България, № 29221/95 и 29225/95, абзац 121, ЕКПЧ 2001-IX [Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v. Bulgaria, nos. 29221/95 and 29225/95, § 121, ECHR 2001-IX]; и Бесарабска митрополитска църква и други с/у Молдова, цитирано по-горе, абзац 146 [Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, cited above, § 146]), Съдът счита за уместно присъждане на обезщетение във връзка с тази претенция. Необходимо е необоснованата държавна намеса в организацията на религиозната общност да е причинила неимуществени вреди на организацията-жалбоподател. Решавайки по справедливост, Съдът присъжда 5 000 евро обезщетение за неимуществени вреди, платимо на г-н Генджев в качеството му на представител на организацията-жалбоподател.

 

Б.  Cъдебни разноски

117.  Организацията-жалбоподател претендира приблизително 6 800 евро (“EUR”) възнаграждение за адвокатска работа във връзка с националното производство и производството пред институциите по Конвенцията, както и равностойността на приблизително 500 евро за преводачески, пощенски и режийни разноски. Тя представя копия от договори за правна помощ между организацията-жалбоподател и нейния процесуален представител пред Съда г-жа Маргаритова-Вучкова, квитанции за платени възнаграждения на трима адвокати, включително г-жа Маргаритова-Вучкова, за работа в рамките на няколко отделни съдебни производства в България и квитанции за преводачески и пощенски разноски.

 

118. Правителството твърди, че не е бил представен график за изработените от г-жа Маргаритова-Вучкова часове и че някои от платените на другите адвокати възнаграждения се отнасят до вътрешни производства, които не са свързани с настоящия случай. Освен това Правителството посочва, че претенциите за адвокатски възнаграждения и разноски са прекомерни

119. На базата на представения от организацията-жалбоподател договор за правна помощ и съответните квитанции, Съдът заключава, че претендираните разноски за адвокатски възнаграждения, в по-голямата си част, са били необходими и действително извършени, но ги намалява поради обстоятелството, че някои от първоначалните оплаквания са били обявени за недопустими (Вж. абзац 6 по-горе). Решавайки по справедливост, Съдът присъжда съдебни разноски в размер на 5 000 евро.

 

В.  Лихва за забава

 

120.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процента.

 

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Приема, че е налице нарушение на член 9 от Конвенцията;

 

2. Приема, че не е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;

 

3. Приема, че не е необходимо да се разглеждат оплакванията съгласно членове 6 и 14 от Конвенцията;

 

4. Приема

(a)  че държавата-ответник следва да заплати на г-н Н. Генджев, представител на организацията-жалбоподател, в срок от три месеца от влизането в сила на решението съгласно член 44, алинея 2 от Конвенцията, следните суми, като левова равностойност по курса, приложим в деня на плащането:

(i)  5 000 EUR (пет хиляди евро) като обезщетение за неимуществени вреди;

(ii) 5 000 EUR (пет хиляди евро) за съдебни разноски;

(iii)  евентуалните данъци и такси върху посочените по-горе суми;

(б)  че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка през срока на неизпълнение, увеличена с три процента;

 

5. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо удовлетворение.      

 

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 16 декември 2004, в съответствие с член 77, алинеи 2 и 3 от Правилника на Съда.

 

Сорен НИЛСЕН                                                               Христос РОЗАКИС

Секретар        Председател

Trascina file per caricare