Print Friendly, PDF & Email

Il provvedimento è disponibile nelle seguenti lingue:

РЕШЕНИЕ 

№ 184

СОФИЯ, 03.08.2012 г.


ВИМЕТОНАНАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на десети април две хиляди и дванадесета година в състав :


ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА

БОНКА ДЕЧЕВА



при секретаря Даниела Никова 
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 1319/2010 година и за да се произнесе, взе предвид : 

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от от Храм “Св. Ц. Б. І П.” [населено място], представляван от председателя на Църковното настоятелство отец К. А., против решение № 156 от 28.06.2010 г. по в.гр.д. № 66/2010 г. на Кърджалийския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че неправилно и в противоречие със събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот не е възстановен по силата на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, защото към момента на влизане в сила на реституционния закон бил публична общинска собственост и не съществувал реално до размерите, в които е бил отчужден.
Ответникът по касация [община] не е взел становище.
В. касационен със, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение, установи следното:
С обжалваното въззивно решение е оставено в сила решение № 161 от 30.11.2009 г. по гр.д. № 2/2008 г. на Районен съд – Момчилград, с което е отхвърлен предявеният от Храм “Св. Ц. Б. І П.” [населено място] против [община] иск за ревандикация на недвижим имот с площ 815 кв.м, представляващ бивш парцел Х- 257 в кв.51 по плана на [населено място] от 1928 г., а по сега действуващия план от 1988 г. - част от УПИ ІV-424 в кв.13, ведно с построената в имота масивна двуетажна сграда със застроена площ от 100 кв.м., състояща се от три стаи и коридор на всеки от етажите. Прието е за установено от фактическа страна, че през 1954 г. на основание чл. 57 във вр. с чл. 65 ППЗПИНМ от Църковното настоятелство в [населено място] е отчужден недвижим имот, представляващ имот пл.№ 257, състоящ се 815 кв.м, ведно с построената в него масивна двуетажна къща за живеене, във връзка с отреждането на терен за единно турско училище. През 1977 г. е съставен акт за държавна собственост на дворно място с обща площ 21 500 кв.м., ведно с построените в него масивна сграда на четири етажа, застроена върху 1034 кв.м - С. ”Н. В.”/ гимназия/, общежитие- четириетажна масивна сграда със стоманобетонна конструкция, застроена на площ 500 кв., къща - масивна, двуетажна, със застроена площ 100 кв.м, отчуждена от църковното настоятелство и масивна едноетажна къща със застроена площ 98 кв.м, като в акта е посочено, че имотът е предоставен за оперативно управление на ГОНС- М.. През 1997 г. този имот е актуван като публична общинска собственост. 
От заключенията на изслушаната по делото съдебно- техническа експертиза е установено, че отчуждената от църковното настоятелство двуетажна масивна сграда съществува във вида, в който е била отчуждена. През годините и към настоящия момент се ползва от Общината за задоволяване на административни нужди. Около 300 кв.м. от дворно място са заети от част от сградата на построеното училище, асфалтирани площадки и тротоари. Свободната от застрояване площ от около 550 кв.м. отговаря на изискванията на ЗУТ за образуване на самостоятелен парцел, но такъв не би могъл да се обособи, тъй като характерът на квартала според действуващия ПУП е за обществено, а не за жилищно, промишлено или друго застрояване. Вещото лице е посочило, че сградата не може да съществува като самостоятелен обект, тъй като е на недопустимо отстояние от новоизградената училищна сграда. 
При така установените факти въззивният съд е заключил, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот, тъй като същият не е възстановен по силата на § 5, ал.1 от Закона за вероизповеданията, защото не са били налице предпоставките за това - имотът е публична общинска собственост и не съществува реално до размерите, в които е отчужден. 
В касационната жалба се поддържа довод, че до приемането на чл. 7, ал.4 от Закона за общинската собственост, възстановяването на имоти - публична общинска собственост е било допустимо, тъй като тази норма действува занапред. Според касатора, аргумент в тази насока е разпоредбата на § 16 от ПЗР на ЗИДЗУТ/ ДВ бр. 17 от 06.03.2009 г./, в която е предвидено, че неприключилите до влизането в сила на този закон производства по възстановяване на собствеността върху имоти - публична държавна собственост, и имоти - публична общинска собственост, се прекратяват. Оттук се прави извод, че тъй като съгласно § 5, ал.2 от Закона за вероизповаденията, възстановяването на собствеността върху имотите по ал.1 е по силата закона, то към момента на влизане в сила на чл. 7, ал.4 ЗОбС и § 16 от ПЗР на ЗИДЗУТ, собствеността върху процесния имот е била възстановена в патримониума на касатора, поради което не попада под забраната за реституция на чл. 7, ал.4 ЗОбС.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса възстановява ли се по силата на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията собствеността върху отчуждени, конфискувани или незаконно отнети от вероизповеданията имоти, ако същите са актувани като публична държавна или общинска собственост и дали разпоредбите на чл. 7, ал.4 от Закона за общинската собственост/ ДВ бр.17/2009 г./ и § 16 от ПЗР на ЗИДЗУТ /ДВ бр. 17/2009 г./ имат обратно действие или се прилагат занапред.
По този въпрос настоящият състав приема следното: 
С решение № 19 от 21.12.1993 г. по конст. дело № 11/93 г. К. съд на Република България даде задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 17, ал.2 от Конституцията, която обявява, че собствеността е публична и частна, като прие, че граждани и юридически лица не могат да бъдат субекти на публична собственост, а само на частна. Публична собственост имат само субекти, които са носители на властнически правомощия - държавата и общините. 
Относно реституирането на публична собственост по реда на ЗВСОНИ в т. 9 от Решение № 4 от 11.03.1998 г. к. д. № 16/1997 г. К. съд на РБ е приел, че реституцията преструктурира собствеността - държавна и общинска, в собственост на физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост. Реституцията не засяга публичната държавна и общинска собственост, защото публичната собственост обслужва определени конституционни интереси и е защитена от Конституцията. Разбирането е трайно възприето и в съдебната практика, която по аргумент от чл. 2, ал.1 ЗОСОИ третира характера на имота като публична държавна или общинска собственост, като пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ. При възстановяване на собствеността върху имоти по реда на ЗВСВНОИ по З. и др., по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ въпросът дали към момента на влизане в сила на съответния реституционен закон имотът е публична или частна собственост на държавата или общините не стои, тъй като реституцията по тях е обусловена от фактическото състояние в имота.
С оглед на изложеното настоящият състав приема, че с приемането на разпоредбите на чл. 7, ал.4 ЗОбС / аналогична е разпоредбата и на чл. 7, ал.4 ЗДС/ е даден изричен законодателен израз на извличаното дотогава по тълкувателен път разрешение на въпроса подлежат ли на възстановяване имоти, които са станали публична собственост на държавата или на общините. Целта на законодателя е с приемането й да изключи всички други тълкувания и спорове по този въпрос.
С оглед на изложеното, въззивното решение е правилно. По делото е безспорно установено, че към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията, отчужденият през 1954 г. имот е заварен като публична общинска собственост - включен в парцел ІV, пл.№ 424 в кв. 13 по плана на [населено място] от 1988 г., отреден за училище и записан в разписния лист на С. ”Н. В.”. Мероприятието, за което е извършено отчуждаването, е реализирано. Изградени са училище, спортна зала, спортен терен и общежитие, като теренът около тях е благоустроен и озеленен. Съгласно чл. 10 от Закона за народната просвета, имотите, предоставени за ползване на общинските детски градини, училища и обслужващите звена, са публична общинска собственост. Сградата съществува във вида, в който е било отчуждена и се ползва за административни нужди на общината, поради което също попада в обхвата на публичната общинска собственост по чл. 3, ал.1,т.2 ЗОбС. Поради това като е приел, че собствеността върху имота не е възстановена по силата на § 5 от ПЗР на ЗВ и ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот- терен и сграда, въззивният съд правилно е приложил материалния закон и постановеното въззивно решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.. 
Водим от гореизложеното съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 156 от 28.06.2010 г. по в.гр.д. № 66/2010 г. на Кърджалийския окръжен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ:

 

Trascina file per caricare