Print Friendly, PDF & Email

Il provvedimento è disponibile nelle seguenti lingue:

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ДЕЛО ХАСАН И ЧАУШ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 (Жалба № 30985/96)

 

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

26 октомври 2000

 

По делото Хасан и Чауш срещу България [Hasan and Chaush v. Bulgaria]

Европейският съд по правата на човека, заседаващ като Камара в разширен състав, включваща следните съдии:

         г-н     Л. Вилдхабер [L. Wildhaber], Председател,
         г-н     Ж.-П. Коста [J.-P. Costa],
         г-н     А. Пастор Ридруехо [A. Pastor Ridruejo],
         г-н     Л. Ферари Браво [L. Ferrari Bravo],
         г-н     Дж. Бонело [G. Bonello],
         г-н     Й. Макарджик [J. Makarczyk],
         г-н     П. Кюрис [P. Kūris],
         г-жа  Ф. Тулкенс [F. Tulkens],
         г-жа  В. Стражницка [V. Strážnická],
         г-н     В. Буткевич [V. Butkevych],
         г-н     Й. Казадевал [J. Casadevall],
         г-жа  Х. С. Грев [H.S. Greve],
         г-н     А. Б. Бака [A.B. Baka],
         г-н     Р. Марусте [R. Maruste],
         г-н     Е. Левитс [E. Levits],
         г-жа  С. Ботушарова [S. Botoucharova],
         г-н     М. Угрекелидзе [M. Ugrekhelidze],
а също и г-жа М. де Бьор-Букикио [M. de Boer-Buquicchio], Заместник-секретар,.

След тайно съвещание, проведено на 29 май и 4 октомври 2000,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ОТНОСНО ПРОИЗВОДСТВОТО

1. Делото е внесено в Съда в съответствие с разпоредбите, приложими преди влизането в сила на Протокол № 11 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи ("Конвенцията"), от Европейската комисия по правата на човека ("Комисията") на 30 октомври 1999 (Чл. 5, ал. 4 от Протокол № 11 и предишни чл. чл. 47 и 48 от Конвенцията).

2. Делото е образувано по жалба (№ 30 985/96) срещу Република България, подадена в Комисията на основание предишния чл. 25 от Конвенцията на 22 януари 1996. Първоначално тя е повдигната от четирима жалбоподатели. След решение на Комисията за отделяне и заличаване на жалбите на двама от жалбоподателите (вж. доклад на Комисията от 17 септември 1998 на основание предишния чл. 30, ал. 1, б. "а" от Конвенцията), настоящото дело се отнася до жалбите на останалите двама. Това са г-н Фикри Сали Хасан [Fikri Sali Hasan] и г-н Исмаил Ахмед Чауш [Ismail Ahmed Chaush], български граждани, родени съответно през 1963 и 1940 г., живущи в София ("жалбоподателите").

3. Жалбоподателите твърдят, че са извършени нарушения на членове 6, 9, 11 и 13 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1 предвид на насилствената, както се твърди, подмяна на ръководството на мюсюлманската религиозна общност в България и последвалото административно и съдебно производство.

4. Комисията обявява жалбата за допустима на 8 септември 1997. В своя доклад от 26 октомври 1999 (предишен чл. 31 от Конвенцията) [Бележка на Секретариата. Докладът може да бъде получен от Секретариата] тя изразява единодушно становище, че са извършени нарушения на членове 9 и 13 от Конвенцията, че не е необходимо да се разглеждат самостоятелно оплакванията на жалбоподателите по чл. 11 от Конвенцията и че не е извършено нарушение на чл. 6 от Конвенцията или на чл. 1 от Протокол № 1.

5. Пред Съда жалбоподателите се представляват от г-н Й. Грозев, адвокат, упражняващ професията си в София. Българското правителство ("правителството") се представлява от г-жа В. Джиджева, агент, от Министерство на правосъдието.

6. На 6 декември 1999 Камара в разширен състав решава, че делото следва да бъде разгледано и решено от Разширена камара (правило 100, ал. 1 от Правилника на Съда). Съставът на Разширената камара се определя в съответствие с разпоредбите на чл. 27, ал. 2 и 3 от Конвенцията и правило 24 от Правилника на Съда.

7. Жалбоподателите и правителството подават съответни становища.

8. На 29 май 2000 е проведено заседание в Палатата на Правата на човека. Г-н Р. Тюрмен [R. Türmen], който първоначално е член на Разширената камара, конституирана за разглеждане на делото, няма възможност да участва в заседанието. Той се замества от г-н Ферари Браво, резервен съдия, като член на Разширената камара (правило 24, ал. 5, б. "б").

 

Пред Съда се явяват:

(а) за правителството

г-жа В. Джиджева, Министерство на правосъдието, Агент;

(б) за жалбоподателите

Г-н Й. Грозев, адвокат.

 

Присъстват и жалбоподателите. Съдът изслушва обръщението на г-н Грозев и на г-жа Джиджева.

Г-н Фишбах [Fischbach], който първоначално е в състава на Разширената камара по настоящото дело, не може да участва в разглеждането му след заседанието. Той се замества от г-н Е. Левитс, резервен съдия.

ОТНОСНО ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

А. Жалбоподателите

9. Г-н Фикри Сали Хасан ("първият жалбоподател") е главен мюфтия на българските мюсюлмани от 1992 до събитията, станали повод за настоящата жалба. Г-н Исмаил Ахмед Чауш ("вторият жалбоподател") по-рано е преподавател във Висшия ислямския институт в София.

В подадените в Съда документи вторият жалбоподател заявява, че от февруари 1995 също работи на непълно работно време като секретар в Главно мюфтийство, националното ръководството на мюсюлманската религиозна организация, и като редактор на Мюсюлманин [Musulmanin], неговият печатен орган. Правителството оспорва посочените твърдения.

Б. Събития, предшестващи образуването на делото

10. В края на 1989 г. в България започва процес на демократизация. Скоро след това някои вярващи мюсюлмани и активисти на мюсюлманската религия в страната предприемат действия да заменят ръководството на своята религиозна организация. Те са на мнение, че г-н Генджев, който по това време е Главен мюфтия, и членовете на Висшия духовен съвет, са сътрудничели на комунистическия режим. Старото ръководство, с г-н Генджев начело на българските мюсюлмани, също се ползва с подкрепата на някои лица. Това положение поражда разделение и вътрешни конфликти в рамките на мюсюлманската общност в България.

11. След всеобщите избори, проведени в България през октомври 1991 г., към края на с. г. в длъжност встъпва ново правителство, формирано от Съюза на демократичните сили (СДС) и Движението за права и свободи.

На 10 февруари 1992 г. Дирекцията по вероизповеданията, държавно ведомство на подчинение на Министерски съвет, обявява избора на г-н Генджев за Главен мюфтия на българските мюсюлмани през 1988 г. за нищожен и постановява неговото отстраняване от заеманата длъжност. На 21 февруари 1992 Дирекцията регистрира Временен духовен съвет с трима членове като междинен ръководен орган на мюсюлманската религиозна организация до избирането на ново постоянно ръководство в рамките на национална конференция на всички мюсюлмани.

12. След тези събития г-н Генджев, който твърди, че продължава да бъде Главния мюфтия на българските мюсюлмани, оспорва решението от 10 февруари 1992 г. пред Върховния съд. На 28 април 1992 г. Върховният съд отхвърля жалбата му. Съдът установява, че решението на Дирекцията по вероизповеданията не е предмет на съдебно обжалване. Последвалата молба за преглед, подадена от г-н Генджев срещу решението на Върховния съд, е разгледана от петчленен състав. На 7 април 1993 г. той отхвърля молбата за преглед. Като потвърждава отхвърлянето на жалбата, подадена от г-н Генджев, петчленният състав едновременно обсъжда жалбата и по същество. Той между другото установява, че решението на Дирекцията за обявяване избора на г-н Генджев за нищожен, било от нейната компетенция. Това, че разглежданото решение също постановявало "отстраняване" на г-н Генджев от заеманата от него длъжност "Главен мюфтия", било ultra vires. Въпреки това не се налагало прогласяване нищожността на решението на Дирекцията в тази му част, тъй като във всички случаи то не пораждало правни последици.

13. Националната конференция на мюсюлманите, организирана от временното ръководство, се провежда на 19 септември 1992. Тя избира г-н Фикри Сали Хасан (първият жалбоподател) за Главен мюфтия на българските мюсюлмани и одобрява нов Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България. На 1 октомври 1992 г. Дирекцията по вероизповеданията регистрира устава и новото ръководство в съответствие с чл. 6 и 16 от Закона за вероизповеданията.

В. Събитията от 1994 и началото на 1995 г.

14. Докато продължава спорът относно ръководството между г-н Генджев и г-н Хасан, официалната позиция на Дирекцията по вероизповеданията през цялата 1993 и поне през първата половина на 1994 г. остава, че първият жалбоподател е легитимният Главен мюфтия на българските мюсюлмани.

15. На 29 юли 1994 г. Дирекцията по вероизповеданията изпраща писмо на г-н Хасан, в което го приканва да организира национална конференция на всички мюсюлмани за разрешаването на някои проблеми, възникнали от нередностите при избирането на местни религиозни водачи. Въпросните нередности очевидно касаят твърдения за непоследователност в устава на мюсюлманската религиозна организация, а не нарушения на закона.

16. На 2 ноември 1994 г. подкрепящите г-н Генджев провеждат национална конференция. Тя се провъзгласява за легитимен представител на вярващите мюсюлмани, избира алтернативно ръководство и приема устав. Г-н Генджев е избран за Председател на Висшия духовен съвет. След конференцията новоизбраните ръководители подават молба за регистрация в Дирекцията по вероизповеданията в качеството си на легитимно ръководство на българските мюсюлмани.

17. На 3 януари 1995 г. Висшият духовен съвет, председателстван от първия жалбоподател, взема решение за свикването на национална конференция на 28 януари 1995.

18. В края на 1994 в България се провеждат парламентарни избори. Българската социалистическа партия (БСП) получава мнозинство в Парламента и формира ново правителство, което встъпва в длъжност през януари 1995.

На 16 януари 1995 г. Дирекцията по вероизповеданията изпраща писмо на първия жалбоподател в качеството му на Главен мюфтия, като го приканва да отложи конференцията. В писмото, между другото, се казва:

"Тъй като Дирекцията по вероизповеданията е загрижена от нередности[те] [във връзка с избирането на мюфтии по места], още в средата на 1994 г. тя многократно... приканва за бързо разрешаване на проблемите... За съжаление не са предприети конкретни мерки... В резултат от това конфликтите в религиозната общност се задълбочават и се увеличава недоволството сред мюсюлманите, което води до провеждане на извънредна национална конференция на 2 ноември 1994 г. Там наяве излиза нов проблем, свързан с недостатъците на Устава на мюсюлманската религиозна общност... [Уставът] не уточнява процедурата за свикване на национална конференция... Някои въпроси, свързани с участниците и начина на избирането им..., не са уредени.

Ето защо за изпълнителната власт става правно невъзможно да вземе решение дали националната конференция е в съответствие с Устава [на мюсюлманската религия] и, съответно, дали нейните решения са действителни. По съвсем разбираеми причини тези решения биха могли да бъдат оспорени от някои мюсюлмани в България. Всяка друга национална конференция, освен ако не бъде организирана от съвместен комитет [с ръководството - съперник], би повдигнала същия проблем. Освен това решението от 3 януари 1995 г. на Висшия духовен съвет за провеждане на извънредна национална конференция на 28 януари 1995, е подписано едва от шестима законни членове на духовния съвет... [и]... не може да се счита, че се намира в съответствие с Устава.

Дирекцията по вероизповеданията не може да пренебрегне констатациите на [петчленния състав] на Върховния съд, направени в решението му от 7 [април] 1993. Там се упоменава, че Дирекцията е действала ultra vires при отстраняването на г-н Генджев от длъжността Главен мюфтия, както и че решението на Дирекцията от 10 февруари 1992 г. не поражда правни последици.

Крайно разтревожена относно настоящото положение и дълбоко загрижена във връзка с благосъстоянието на мюсюлманите в България, Дирекцията по вероизповеданията подкрепя становището на Главния мюфтия [първия жалбоподател], че не е препоръчително да се прибързва с провеждането на извънредна конференция преди преодоляване на конфликтите в религиозната общност...

Твърдо убедена, че оспорваните въпроси в рамките на религиозната общност не следва да се разрешават с административни средства от изпълнителната власт..., Дирекцията апелира да засвидетелствате добра воля и да постигнете консенсус за провеждането на обща конференция..."

20. На 27 януари 1995 г. Висшият духовен съвет, председателстван от г-н Хасан, съобщава, че отлага националната конференция за 6 март 1995 г.

Г. Отстраняване на първия жалбоподател от длъжността "Главен мюфтия"

21. На 22 февруари 1995 г. г-н Шиваров, Заместник Министър-председател на България, издава Заповед Р-12, която гласи следното:

"В съответствие със Заповед КВ-15 от 6 февруари 1995 г. на Министерски съвет във връзка с чл. 6 от Закона за вероизповеданията, одобрявам Устава на мюсюлманската религия в България със седалище София."

22. Уставът на мюсюлманската религия в България, упоменат в заповедта, очевидно е приетият на алтернативната национална конференция, организирана от г-н Генджев и проведена на 2 ноември 1994. Заповед КВ-15, упомената в Заповед Р-12, определя, че Заместник Министър-председателят Шиваров отговаря за надзора върху дейността на Дирекцията по вероизповеданията.

23. На 23 февруари 1995 г. Дирекция по вероизповеданията към Министерски съвет издава решение, в което се упоменава, че в съответствие с чл. чл. 6, 9 и 16 от Закона за вероизповеданията и Заповед Р-12 на Заместник Министър-председателя, регистрира ново ръководство на българската мюсюлманска общност. Така регистрираното ръководство включва г-н Генджев като Председател на Висшия духовен съвет и, както личи, лицата, избрани на конференцията от 2 ноември 1994 г.

24. Нито Заповед Р-12, нито решението на Дирекцията по вероизповеданията съдържат мотиви или някакво обяснение относно приложената процедура. Решенията не са официално връчени на г-н Хасан, който научава за тях от пресата.

25. На 27 февруари 1995 г. новорегистрираното ръководство на мюсюлманската общност, придружавано от частни охранители, прониква в сградата на Главно мюфтийство в София, със сила извежда служителите, които работят там, и я окупира. Жалбоподателите твърдят, че полицията, пристигнала след изненадващата акция, незабавно се намесила в защита на новите обитатели на сградата. След акцията от 27 февруари 1995 новото ръководство изземва цялата документация и всички активи, принадлежащи на религиозната организация на българските мюсюлмани в София, а в последващите месеци – и в други градове в страната. Твърди се, че Дирекцията по вероизповеданията изпратила писма до банките, в които мюсюлманската религиозна организация поддържала сметки, като ги уведомявала за промяната в ръководството. В следващите седмици няколко общини, както се твърди, по нареждане на Дирекцията, регистрирали нови районни мюфтии. Освен това персоналът на Главно мюфтийство и десет преподаватели по Ислям, сред които вторият жалбоподател, се твърди, че били фактически уволнени, тъй като им се пречело да продължат работа.

26. На 27 февруари 1995, непосредствено след изземването на ръководството, първият жалбоподател подава молба за съдействие в Главна прокуратура, в която изтъква, че били извършени незаконни престъпни действия и че лицата, окупирали сградата на Главно мюфтийство, били самоволно настанили се и следвало да бъдат отстранени. С решения от 8 и 28 март 1995 г. прокурорските власти отказват да предприемат действия. Те между другото установяват, че новите обитатели на сградата пребивават в нея на законно основание, тъй като били надлежно регистрирани от Дирекция по вероизповеданията и представлявали религиозното ръководство на мюсюлманската общност в страната.

Д. Жалбата до Върховния съд против Заповед Р-12

27. На 23 март 1995, очевидно в отговор на молба от първия жалбоподател, Дирекция по вероизповеданията му изпраща в лично качество писмо, в което между другото се казва:

"Мюсюлманската религиозна общност в България... през 1888, 1891, 1919, 1949, 1986, 1992 и 1995 многократно променя своя Устав, що се отнася до организационната структура..., но никога относно религиозната си основа. Заповед Р-12 от 22 февруари 1995... санкционира определена [организационна] промяна, която самата религиозна общност пожелава да извърши..."

Изглежда това писмо е първият документ, издаден от компетентните държавни органи, в който ясно се приема, че Уставът на мюсюлманската религиозна общност, одобрен със Заповед Р-12, е заместил предходния, и че новорегистрираното ръководство замества първия жалбоподател.

28. На 18 април 1995 първият жалбоподател, действащ от името на Главно мюфтийство, което оглавява, подава жалба против Заповед Р-12 във Върховния съд. Той упоменава, че реално погледнато Заповед Р-12 не постановявала нищо друго, освен регистрацията на нова религиозна организация. От решенията и последвалото писмо на Дирекцията по вероизповеданията обаче ставало ясно, че случилото се е подмяна на Устава и ръководството на съществуващо вероизповедание. Освен това прозирало, че мотивация на този акт било разбирането, че мюсюлманската религия в България би могла да има само едно ръководство и един Устав. Държавата нямала правото да налага този възглед на мюсюлманите, тъй като и в други държави, и в България било нормално да има множество религиозни организации на една и съща религия. Ето защо Министерски съвет надвишил своите правомощия. Последвалата намеса във вътрешните спорове на мюсюлманската религиозна общност била незаконна. По време на откритото заседание, проведено от Върховния съд, първият жалбоподател също заявява, че имало незаконна намеса в религиозните свободи на мюсюлманите, закрепени в Конституцията.

29. Първият жалбоподател изтъкнал, че конференцията от 2 ноември 1994 била организирана от хора извън мюсюлманската религиозна организация, която председателствал. В съответствие с това те можели да регистрират своя собствена религиозна организация, но не можели да поискат подмяната на ръководството на друга такава. Вторият жалбоподател поискал от Върховния съд или да обяви Заповед Р-12 за нищожна, или да установи, че тя представлява регистрацията на нова религиозна общност, поради което не пораждала правни последици за съществуващата мюсюлманска организация.

30. На 27 юли 1995 г. Върховният съд отхвърля жалбата. Той упоменава, че съгласно Закона за вероизповеданията Министерски съвет се ползвал с пълна оперативна самостоятелност във връзка с решението дали да регистрира Устава на определено изповедание или не. Ето защо юрисдикцията на Върховния съд се ограничавала до проверка дали разглежданото решение било издадено от компетентен административен орган и дали процесуалните изисквания били спазени. В това отношение Заповед Р-12 била законосъобразна. Що се отнасяло до искането за тълкуване на Заповед Р-12, Върховният съд в рамките на конкретното производство не можел да изкаже своето становище дали тя имала за последица създаването на ново юридическо лице или въвеждането на промени, и дали след това решение съществували две паралелни мюсюлмански религиозни организации.

Е. Националната конференция от 6 март 1995 и жалбата до Върховния съд срещу отказа на Министерски съвет да регистрира нейните решения

31.Националната конференция на мюсюлманите в България, организирана от г-н Хасан, се състояла, както било планирано, на 6 март 1995. Протоколът от нея установява, че присъствали 1 553 души, от които 1 188 били официални делегати с право на глас. Те представлявали единадесет местни подразделения и централното ръководство. Конференцията приела някои изменения в Устава на мюсюлманската общност и избрала нейното ръководство. Първият жалбоподател бил преизбран за Главен мюфтия.

32. На 5 юни 1995 първият жалбоподател, в качеството си на Главен мюфтия, подава молба до Министерски съвет, в която иска регистрацията на новия Устав и ръководство на мюсюлманите в България, съгласно решенията на конференцията от 6 март 1995. На 6 октомври 1995 той отправя повторна молба в този смисъл. От Министерски съвет обаче няма отговор.

33. На неуточнена дата първият жалбоподател подава жалба във Върховния съд срещу мълчаливия отказ на Министерски съвет да регистрира решенията на конференцията от март 1995.

34. На 14 октомври 1996 г. Върховният съд постановява решение. Той отбелязва, че през 1992 Главно мюфтийство, представлявано от г-н Хасан, било надлежно регистрирано като вероизповедание съгласно чл. 6 от Закона за вероизповеданията и така придобило качеството на юридическо лице, от което впоследствие не било лишавано. Ето защо Министерски съвет бил длъжен, съгласно чл. чл. 6 и 16 от Закона да разгледа молбата за регистрация на новия Устав или за промени в ръководството на съществуващото изповедание. В съответствие с това Върховният съд постановява, че мълчаливият отказ на Министерски съвет бил незаконен и нарежда изпращане на преписката в Министерски съвет, от когото се изисквало да я разгледа.

35. На 19 ноември 1996 Заместник Министър-председателят Шиваров отказва да регистрира Устава от 1995 г. и ръководството на Главно мюфтийство, представлявано от г-н Хасан. Изпраща му писмо, в което между другото се казва, че Министерски съвет вече регистрирал ръководство на мюсюлманската общност в България, което било избраното на конференцията от ноември 1994 г., с Председател на Висшия духовен съвет г-н Генджев. Заместник Министър-председателят заключил, че молбата на първия жалбоподател "[не можела] да бъде удовлетворена, тъй като очевидно [противоречала] на разпоредбите на Закона за вероизповеданията".

36. На 5 декември 1996 първият жалбоподател, в качеството си на Главен мюфтия, обжалва пред Върховния съд отказа на Заместник Министър-Председателя.

37. На 13 март 1997 г. Върховният съд отменя отказа на основание, че бил незаконосъобразен и противоречал на чл. 13 от Конституцията. Отказът съставлявал "незаконна административна намеса във вътрешната организация на [една] религиозна общност". Върховният съд отново нарежда изпращането на преписката на Министерски съвет за регистрация.

38. Въпреки решенията на Върховния съд Министерски съвет не регистрира религиозното ръководство, оглавявано от г-н Хасан.

Ж. Обединителната конференция от 1997 г. и последвалите я събития

39. През февруари 1997 правителството на Българската социалистическа партия подава оставка и е назначено служебно правителство. На последвалите всеобщи избори от април 1997 Съюзът на демократичните сили получава мнозинство в Парламента и образува ново правителство.

40. На 24 март 1997 първият жалбоподател отново иска от Министерски съвет да регистрира Устава от 1995 г. и ръководството. Следват неформални контакти между мюсюлманското ръководство на г-н Хасан и представители на правителството. Твърди се, че на жалбоподателите било казано, че правителството би се съгласило единствено да регистрира новото ръководство на мюсюлманите, ако бъдело избрано на обединителна конференция.

41. Дирекцията по вероизповеданията призовава двете алтернативни ръководства – на г-н Хасан и на г-н Генджев, да договорят разрешението. На 12 септември 1997 ръководството, оглавявано от г-н Хасан, решава да приеме провеждането на обединителна конференция при определени условия. За провеждането на преговори е определена пет-членна контактна група. На 30 септември 1997 представители на двете алтернативни ръководства подписват споразумение за свикване на национална конференция на всички вярващи мюсюлмани на 23 октомври 1997. Споразумението, подписано и от Заместник Министър-Председателя Методиев, между другото предвижда, че страните нямало да препятстват процеса на обединение, а ако не сторели това, Дирекцията щяла да предприеме подходящи административни мерки. В допълнение ръководството на г-н Генджев се задължавало да не се разпорежда с мюсюлмански имоти или активи преди конференцията.

42. Дирекцията по вероизповеданията взема активно участие в организацията на националната конференция. Кметовете в много населени места разпространяват формуляри с печат на Дирекцията. Те се попълват на събранията на местните подразделения, които избират делегати за националната конференцията, и се заверяват с подписа на кметовете.

43. На 23 октомври 1997 1 384 делегати присъстват на конференцията. Единствено на делегати, чийто избор е заверен от кметовете, се разрешава да вземат участие. Конференцията приема нов Устав на мюсюлманското изповедание в България и избира ново ръководство, в което членуват г-н Хасан и други. Г-н Хасан очевидно присъства на конференцията и одобрява новото ръководство. Шестима лидери от групата, оглавявана от него, са избрани в новия Висш духовен съвет. Г-н Хасан не е сред тях. На 28 октомври 1997 г. правителството регистрира новоизбраното ръководство.

44. Въпреки че религиозната общност, която не се противопоставя на правомощията на г-н Генджев, участва в процеса на обединение, самият г-н Генджев и някои от подкрепящите го не подписват споразумението от 30 септември 1997 г. и не присъстват на конференцията, като считат, че същата е манипулирана от държавата. Конференцията приема с гласуване решение, което оправомощава новото ръководство да проведе ревизия и да потърси наказателна отговорност от г-н Генджев заради, както се твърди, незаконни сделки.

45. Г-н Генджев от своя страна твърди, че продължава да бъде Главен мюфтия, и обжалва пред Върховния административен съд решението на правителството да регистрира новото ръководство. С решение от 16 юли 1998 г. Върховният административен съд отхвърля жалбата като недопустима. Той установява, че Главно мюфтийство, представлявано от г-н Генджев, нямало активна процесуална легитимация за обжалване, тъй като изобщо не  било надлежно регистрирано. Заповед Р-12 от 22 февруари 1995 била подписана от Заместник Министър-председателя Шиваров, който не бил надлежно оправомощен от Министерски съвет. Заповед КВ-15 не съдържала изрично упълномощаване Заместник Министър-председателят да одобрява уставите на вероизповеданията. В резултат от това Главно мюфтийство, представлявано от г-н Генджев, в нито един момент не съществувало законосъобразно и всички негови актове между 1995 и 1997 г. били нищожни.

 

II. относимо вътрешно право и практика

46. Относимите разпоредби от Конституцията от 1991 г. гласят следното:

Член 13

"(1) Вероизповеданията са свободни.

(2) Религиозните институции са отделени от държавата.

(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.

(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели."

 

 

 

 

Член 37

"(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани."

 

47. С решение № 5 от 11 юни 1992 Конституционният съд дава задължително тълкуване на посочените по-горе разпоредби. Той между другото заявява, че държавата не може да се намесва във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, който се регулира от уставите и другите им вътрешноорганизационни правила. Държавата може да се намеси в дейността на религиозна общност или институция единствено в случаите, посочени в чл. 13, ал. 4 и 37, ал. 2 от Конституцията. Преценката дали е налице такъв случай може да бъде направена и при регистрацията на религиозната общност или институция.

 

48. Законът за изповеданията влиза в сила през 1949 г. и е изменян няколко пъти след това.  Относимите разпоредби от закона, които са били в сила по време на разглежданите събития, гласят:

Член 6

"(1) От момента на утвърждението устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност.  От този момент качество на юридическа личност добиват и местните поделения на изповеданието.

(2) Министерският съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет мотивирано оттегля даденото признание, когато дейността на някое изповедание нарушава законите, обществения ред или добрите нрави."

Член 9

"(1) Всяко изповедание има отговорно пред държавата ръководство.

(2) В устава на всяко изповедание се установяват управителните и представителните му органи и начинът на избирането или назначаването им..."

Член 16

Централните ръководни органи на изповеданията са длъжни да се регистрират при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет, а ръководните органи на местните поделения - при местните народни съвети, с поименно обозначение всички членове на същите ръководни органи.

49. Законът също съдържа разпоредби за дейността на религиозното изповедание, въвежда изисквания относно духовенството му и предоставя на Дирекцията по вероизповеданията известни надзорни функции. В своето Решение № 5 от 11 юни 1992 г. Конституционният съд, макар да се съгласява че определени разпоредби на Закона за изповеданията са явно противоконституционни, се е произнесъл, че не е негова задача да установява противоконституционността на норми, приети преди влизането в сила на Конституцията от 1991 г., тъй като и обикновените съдилища са компетентни инцидентно да я констатират.

50. Жалбоподателите твърдят, че като последица от разпоредбите на чл. 6 от закона, и поради липсата на публичен регистър на признатите религиозни изповедания, на практика една религиозна общност можела да установи своето съществуване като юридическо лице единствено чрез представяне на копие от писмо или решение в такъв смисъл от Дирекцията по вероизповеданията. Същото се отнасяло и за ръководителя на религиозно изповедание, когато било необходимо да удостовери това си качество.

51. Съгласно Заповед 125 на Министерски съвет от 6 декември 1990 г., съответно изменена и допълнена, компетенцията на Дирекцията по вероизповеданията включва "осъществяването на контакти между държавата и религиозните изповедания", подпомагане на централните и местните административни органи за разрешаването на проблеми, свързани с религиозни въпроси, и подпомагане на религиозни организации във връзка с образованието и публикациите.

52. В българското право няма специфични процесуални разпоредби, приложими относно разглеждането на молба за регистрация на религиозно изповедание от Министерски съвет или от Заместник Министър- председател. Чл. 3 от Закона за административното производство, който урежда общия режим на производството по издаване и обжалване на административни актове, гласи че законът не е приложим за решенията на Министерски съвет.

ОТНОСНО ПРАВОТО

I. ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

53. Пред Съда правителството поддържа, че жалбата следва да бъде отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, тъй като вътрешните жалби до съдилищата били подадени от първия жалбоподател от името на Главното мюфтийство, а не в качеството му на физическо лице.

От своя страна жалбоподателите твърдят, че не са били легитимирани да започнат съдебно производство в качеството си на физически лица. Единствената възможност била жалба от името на общността. Освен това жалбите от името на Главното мюфтийство се оказали неефективни. Жалбоподателите насочват към оплакването си по чл. 13 от Конвенцията.

54. Съдът повтаря, че възражения от вида, като това, което правителството прави, трябва да бъдат повдигани преди разглеждане допустимостта на жалбата (вж. сред други източници и решението по делото Кембъл и Фел срещу Обединеното Кралство [Campbell and Fell v. the United Kingdom] от 28 юни 1984 г., Поредица A № 80, стр. 31, абзац 57, решението Артико срещу Италия [Artico v. Italy] от 13 май 1980 г., Поредица A № 37, стр. 13, абзац 27 и Брумъреску срещу Румъния [Brumărescu v. Romania] [Разширена камара], № 28342/95, абзаци 52 и 53, ЕСПЧ 1999 г. - VII). Възражението на правителството обаче е повдигнато за първи път на 25 август 1998 г. след като Комисията обявява допустимостта на жалбата (вж. абзац 12 от доклада на Комисията от 26 октомври 1999 г.). Следователно възражението се отхвърля.

II. ТВЪРДЕНИЕ ЗА ИЗВЪРШЕНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 9 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

55. Жалбоподателите се оплакват, че – както се твърди - принудителната подмяна на ръководството на мюсюлманската религиозна общност в България през 1995 г. и последвалите събития до октомври 1997 г. са довели до нарушение на правата им по чл. 9 от Конвенцията. Член 9 гласи следното:

"1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.

2. Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите."

А. Приложимост на чл. 9

1. Прения пред Съда

(а) Жалбоподателите

56. Жалбоподателите твърдят, че правото да изповядваш религията си колективно означава, че на общността трябва да бъде позволено да се организира в съответствие със собствените си правила. Според тях всяка намеса във вътрешния живот на организацията засяга не само организацията, но също и лице, числящо се към религиозната общност, и в частност онези, които пряко участват в религиозното или организационно ръководство.

Жалбоподателите твърдят, че за религиозната общност организационната структура е не просто форма на тяхното съществуване, а e от съществено значение. Самоличността на лидерите на общността е особено важна, тъй като историята изобилства с примери за религиозни водачи, които карат вярващите да приемат друга вяра или основаващи нови религии. Не по-малко важен за отделния вярващ е начинът, по който организацията управлява местата за богослужение и имуществото.

Поради това жалбоподателите са на мнение, че твърдяната принудителна подмяна на ръководството на тяхната религиозна общност е засегнала индивидуалните им права, защитени от чл. 9 на Конвенцията, още повече че първият жалбоподател е заемал длъжността Главен мюфтия, а вторият е участвал в живота на общността.

(б) Правителството

57. Правителството поддържа, че съгласно практиката на органите по Конвенцията жалба, позоваваща се на чл. 9 наред с други текстове от, обикновено би била разгледана от гледна точка на другите текстове, на които е направено позоваване. Затова в изложението си правителството се е насочило към чл. 11 от Конвенцията. Според него не всяко действие, в основата на което лежи религиозна вяра, представлява изповядване на религия по смисъла на чл. 9.

58. По-нататък правителството твърди, че в България свободата на религията е гарантирана от Конституцията. Религиозните институции са независими, а държавата е длъжна да поддържа климат на търпимост и взаимно уважение помежду им, без да се намесва във вътрешноорганизационния им живот. Ето защо мюсюлманското изповедание е регистрирано по Закона за изповеданията. Вярващите мюсюлмани посещават повече от 1000 джамии в страната. Те имат няколко религиозни училища и вестник, и свободно поддържат международни връзки.

На този фон правителството отстоява, че фактите, изтъкнати от жалбоподателите, не засягат техните права да практикуват религията си, индивидуално или колективно, частно или публично, да спазват религиозните празници, или да преподават в училища.

(в) Комисията

59. Комисията счита, че организацията на религиозната общност е важна част от религиозния живот, и че участието в нея представлява изповядване на религията. Следователно оплакванията на жалбоподателите попадали в обхвата на чл. 9 от Конвенцията.

2. Оценката на Съда

60. Съдът напомня, че свободата на мисълта, съвестта и религията е една от основите на демократичното общество по смисъла на Конвенцията. Плурализмът, който е неделима част от демократичното общество, трудно завоювана спечелена през вековете, зависи от нея (вж. Сериф срещу Гърция [Serif v. Greece], № 38178/97, абзац 49, ЕСПЧ 1999-IX г. и решение по делото Кокинакис срещу Гърция [Kokkinakis v. Greece] от 25 май 1993 г., Поредица A № 260-A, стр. 17 - 18, абзаци 31 и 33).

Докато религиозната свобода е преди всичко предмет на собственото съзнание, тя също, между другото, предполага и свободата да се изповядва религия, индивидуално и насаме, или колективно с други лица, публично в кръга на тези, с които лицето споделя същата вяра. Чл. 9 изброява формите, които изповядването на дадена религия или вяра, може да приеме, а именно - богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали. Въпреки това чл. 9 не защитава всеки акт, мотивиран или вдъхновен от религия или вярване (вж. решението по делото Кalaч срещу Турция [Kalaç v. Turkey] от 1 юли 1997 г., Текстове на решения и определения 1997-IV, стр. 1209, абзац 27).

61. В настоящото дело страните имат различия по въпроса дали разглежданите събития, които са свързани с организацията и ръководството на мюсюлманската общност в България, касаят правото на отделните жалбоподатели свободно да изповядват своята религия и, следователно, дали е приложим чл. 9 от Конвенцията. Жалбоподателите поддържат, че религиозната им свобода била поставена под въпрос, докато правителството анализира оплакванията главно от гледна точка на чл. 11 от Конвенцията.

62. Съдът напомня, че религиозните общности традиционно и навскякъде съществуват като организирани структури. Те съблюдават правила, които често за последователите са с божествен произход. Религиозните церемонии имат собствен смисъл и сакрална стойност за вярващите, когато са ръководени от служители, овластени за това в съответствие с тези правила. Личността на религиозните служители несъмнено е от значение за всеки член на общността. Участието в живота на общността следователно представлява изповядване на дадената религия, защитено от чл. 9 на Конвенцията.

Когато става въпрос за организация на религиозната общност, чл. 9 от Конвенцията трябва да бъде тълкуван в светлината на чл. 11, който предоставя гаранции срещу неоснователна държавна намеса в живота на сдруженията. От тази гледна точка правото на вярващите на свобода на религия включва очакването, че на общността ще бъде позволено да функционира по мирен начин, свободна от произволната намеса на държавата. Наистина, автономното съществуване на религиозните общности е необходимо за плурализма в едно демократично общество и поради това е въпрос, който е в самата сърцевина на защитата, предоставена по чл. 9. Тя непосредствено касае не само организацията на самата общност, но също и ефективното ползване от правото на свобода на религията от страна на всичките й активни членове. Ако организационният живот на общността не бе защитен по чл. 9 от Конвенцията, всички останали аспекти на свобоата на религията за физическите лица биха се оказали уязвими.

63. Няма съмнение, че по настоящото дело жалбоподателите са активни членове на религиозната общност. Първият жалбоподател е избран за Главен мюфтия на българските мюсюлмани. Не е необходимо Съдът да установява дали вторият жалбоподател, който е работил като преподавател по ислям, е изпълнявал длъжността и на секретар в Главно мюфтийство, тъй като не се спори, че г-н Чауш е вярващ мюсюлманин, който активно е участвал в религиозния живот в съответното време.

64. Следователно събитията, предмет на настоящата жалба, се отнасят до правото на свобода на религията и на двамата жалбоподатели така, както е закрепено в чл. 9 от Конвенцията. Поради това разпоредбата намира приложение.

65. По-нататък Съдът не е на мнение, че делото е по-добре да бъде разгледано единствено по чл. 11 от Конвенцията, както предлага правителството. Подобен подход би извадил оплакванията на жалбоподателите извън техния контекст и би пренебрегнал същността им.

Следователно Съдът установява, че оплакванията на жалбоподателите следва да бъдат разгледани по чл. 9 от Конвенцията. Доколкото засягат организацията на религиозната общност, Съдът отново изтъква, че чл. 9 трябва да бъде тълкуван в светлината на защитата, предоставяна по чл. 11 от Конвенцията.

Б. Съответствие с чл. 9

1. Прения пред Съда

(а) Жалбоподателите

66. Жалбоподателите твърдят, че държавните органи се намесили в организационния живот на мюсюлманската общност в два случая. Най-напред през февруари 1995 г. те подменили легитимното ръководство на общността, оглавявано от първия жалбоподател, а през следващите години отказали да признаят преизбраното ръководство на първия жалбоподател.

По мнение на жалбоподателите мерките, предприети от държавата, имали дълбоки последици и съставлявали подмяна на цялата организационна структура на мюсюлманската общност и пълно унищожение на нормалния живот на общността. Всички приходи били блокирани, служебните помещения били иззети със сила, контролът върху джамиите бил прехвърлен, а всяко използване на документите и собствеността на общността от ръководството, оглавявано от първия жалбоподател, било невъзможно. По този начин г-н Хасан бил принуден да продължи дейността си на ръководител на втората по големина религиозна общност в България "на улицата с нулеви финансови ресурси". Освен това, след регистрирането на ръководството на г-н Генджев от Дирекцията по вероизповеданията през февруари 1995 г., нито един съд, държавен орган или физическо лице не би признал г-н Хасан за легитимен представител на вярващите мюсюлмани.

67. По-нататък жалбоподателите поддържат, че държавната намеса във вътрешните работи на религиозната общност не се основавала на ясни правни норми. Те считат, че законодателството в България по въпроси, отнасящи се до религиозните общности, не осигурява яснота и гаранции срещу злоупотреба с административната дискреция. Според тях отношенията между държавата и религиозните общности в България се уреждали не от правото, а от политиката. Наистина, подмяната на ръководството на мюсюлманската религиозна общност странно съвпаднала със смяната на правителството в България.

Приложимият закон, останал непроменен след събитията, предмет на оплакване, осигурявал на правителството дискреционната власт да променя религиозните ръководства според волята си. При липсата на прозрачна процедура в това отношение или публичен регистър на уставите и представителството на религиозните изповедания, системата на издаване на писма ad hoc от Дирекцията по вероизповеданията с цел потвърждаване представителството на общността пред трети заинтересувани лица, и дори пред съдилищата, създавала огромни възможности за произволно упражняване на правомощия. По мнение на жалбоподателите в това отношение властите не изпълнили задължението си да създадат адекватна законова уредба.

68. Жалбоподателите по-нататък твърдят, че Заповед Р-12 била в нарушение на приложимия закон, тъй като утвърждавала ръководство, което не било избрано в съответствие с устава и вътрешните правила на мюсюлманската общност. Тези правила предвиждали ръководството да бъде избирано на национална конференция, свикана по решение на Висшия духовен съвет, Главния мюфтия и Контролната комисия. Утвърждавайки тези правила през 1992 г., властите не е трябвало да регистрират лидери, избрани в несъответствие с тях.

Освен това по мнение на жалбоподателите подмяната на ръководството била постигната посредством произволни заповеди, не съдържащи мотиви, издадени без за тях да са били уведомявани засегнатите страни. Отказът на Министерски съвет да се съобрази с две решения на Върховния съд представлявал още една произволна намеса във вътрешния живот на общността. Отказът на прокуратурата да се намеси и осигури защита срещу извършването на действия, които според жалбоподателите представлявали очевидно престъпление, а именно принудителното евинциране на първия жалбоподател и персонала от сградата на Главно мюфтийство на 27 февруари 1995 г., също бил явно нарушение на вътрешното право.

69. По-нататък жалбоподателите твърдят, че намесата в техните права по чл. 9 от Конвенцията нямала законосъобразна цел. Не можел да се приеме за основателен аргументът, че целта на правителството била да осигури яснота относно представителството на мюсюлманската религиозна общност. С действията си властите всъщност подменили едно ръководство на общността с друго.

(б) Правителството

70. Правителството твърди, че не е имало намеса в правата на жалбоподателите по чл. 9 от Конвенцията. Актовете на Дирекцията по вероизповеданията били с установителен характер. Те не пораждали права и задължения и следователно не могли да засегнат правата на други правни субекти. Съгласно практиката на Съда самото изискване за регистрация в областта на религиозните дейности не било несъвместимо с Конвенцията.

71. По мнение на правителството нищо не пречело на жалбоподателите да участват свободно в организацията на мюсюлманската общност през разглеждания период. Нямало доказателства, че жалбоподателите не можели да провеждат събрания или да бъдат избирани в ръководството на мюсюлманската общност. Всъщност на 6 март 1995 г. те свободно организирали нова национална конференция, на която първият жалбоподател бил преизбран за Главен мюфтия. Фактът, че имало друга национална конференция, на 2 ноември 1994 г., която избрала други ръководители, не би могъл да бъде вменен във вина на държавата. Той бил израз на свободното упражняване на правото на свобода на сдружаване.

Следователно, по мнение на правителството, не държавата подменила първия жалбоподател в качеството му на Главен мюфтия, а независимата воля на вярващите мюсюлмани. Всъщност, г-н Хасан не отговарял на изискванията за възраст и квалификация за длъжността Главен мюфтия според в устава на мюсюлманската религия в България.

72. Правителството също твърди, че държавата продължавала да отпуска субсидии на мюсюлманската общност. Въпросът кой управлявал тези средства бил свободно решен от общността. По-нататък правителството отхвърля като недоказано и неоснователно твърдението на първия жалбоподател, че не можел да се обърне към правоверните чрез медиите по случай религиозните празници, тъй като медиите били свободни и независими от държавата. Според правителството всички оплаквания, засягащи твърдените непреки последици от регистрацията на друго ръководство, са неоснователни.

73. По мнението на правителството жалбоподателите преследвали собствената си кариера чрез невярно представяне пред Съда на събитията, предмет на оплакване, като отнасящи се до проблеми, свързани с правата на човека. Ако се следвала тяхната логика, всеки ръководител на религиозна общност, който загубел доверието на вярващите, можел да подаде жалба. Това би създало опасен прецедент. Правителството настоявало Съдът да се дистанцира от подобни в основата си политически спорове. То повтаряло, че Парламентарната асамблея на Съвета на Европа отбелязала прогреса, постигнат от България, по отношение на религиозните свободи и информирало Съда, че се подготвял нов закон за религиозните изповедания.

(в) Комисията

74. Комисията единодушно установява, че е извършена неправомерна държавна намеса във вътрешноорганизационния живот на мюсюлманската общност и правото на жалбоподателите на свобода на религията.

2. Оценката на Съда

(а) Дали е налице намеса

75. Съдът трябва да разгледа дали е имало държавна намеса във вътрешната организация на мюсюлманската общност и, вследствие на това, в правото на свобода на религията на жалбоподателите.

76. Позицията на правителството изцяло се основава на твърдението, че оспорваните актове на Дирекцията по вероизповеданията не могат да се разглеждат като намеса във вътрешната организация на общността, тъй като имали чисто установителен характер и не представлявали друго освен административна регистрация. Жалбоподателите твърдят, че тези актове имали сериозни юридически и практически последици и целели непосредствено отстраняването на законното ръководство на мюсюлманската общност и подмяната му с лидери, политически свързани с правителството на деня.

77. Съдът не смята за необходимо да решава по принцип дали актовете по формалната регистрация на религиозни общности и промените в техните ръководства представляват намеса в правата, защитени по чл. 9 от Конвенцията.

78. Въпреки това Съдът счита, също както Комисията, че когато са налице факти, които показват неуспеха на властите да останат неутрални при упражняването на правомощията си в тази сфера, следва да се направи заключението, че държавата се е намесила в свободата на вярващите да изповядват религията си по смисъла на чл. 9 от Конвенцията. Той напомня, че освен в твърде изключителни случаи, правото на свобода на религията, гарантирано от Конвенцията, не допуска държавата по свое усмотрение да определя дали религиозните вярвания или средствата за изразяването им са легитимни. Действия на държавата, фаворизиращи един ръководител на разделена религиозна общност, или предприети с цел принуждаване на общността да се обедини под единно ръководство против собственото й желание, също така биха съставлявали намеса в свободата на религия. В демократичните общества не е необходимо държавата да предприема мерки, с които да осигури привеждането на религиозните общности под единно ръководство (вж. Сериф, цитирано по-горе, абзац 52).

79. По настоящото дело Съдът отбелязва, че по силата на Заповед Р-12 и решението на Дирекцията по вероизповеданията от 23 февруари 1995 г. изпълнителната власт в България оповестява промени в ръководството и устава на мюсюлманската религиозна общност. За това решение няма изложени мотиви. Няма обяснение защо са предпочитени ръководителите, избрани на Националната конференция от 2 ноември 1994 г., организирана от последователите на г-н Генджев, а не на първия жалбоподател, който се ползва с подкрепата на друга част от общността, както се вижда от резултатите на Националната конференция, проведена на 6 март 1995 г.

По-нататък Съдът отбелязва, че в България легитимността и представителните правомощия на ръководството на религиозно вероизповедание се удостоверяват от Дирекцията по вероизповеданията. Така първият жалбоподател, по силата на оспорените решения от февруари 1995 г., на практика и по закон е лишен от представителните си правомощия. Отказано му е съдействие от прокуратурата срещу насилственото евинциране от служебните помещения на Главно мюфтийство именно на основанието, че Заповед Р-12 обявявала друго лице за Главен мюфтия. Очевидно г-н Хасан не може да задържи контрола поне върху част от собствеността, принадлежаща на общността, въпреки че той несъмнено е имал подкрепата на значителна част от нейните членове. Така ефектът от оспорваните решения е бил прекратяване на функциите на първия жалбоподател като Главен мюфтия, отстранявайки дотогава признатото ръководство на религиозната общност и обезсилвайки устава и вътрешните й правила.

Установеното в резултат от това положение останава непроменено през 1996 до октомври 1997 г., тъй като властите на няколко пъти отказват да признаят действието на решенията от Националната конференция, организирана от първия жалбоподател на 6 март 1995 г.

80. Вярно е, че в решенията си от 14 октомври 1996 г. и 13 март 1997 г. Върховният съд отказва да приеме, че регистрацията на ново ръководство на разделената религиозна общност има за последица отстраняването на по-рано признатото ръководство на противниковата фракция. По тази причина той установява, че Министерски съвет е длъжен да разгледа молбата на първия жалбоподател за регистрация на нов устав. Тези решения обаче нямат практически ефект, тъй като Министерски съвет отказва да се съобрази с тях.

81. Аргументът на правителството, че нищо не е пречело на първия жалбоподател и поддръжниците му да организират събрания, не е отговор на оплакванията на жалбоподателите. Не може сериозно да се твърди, че всяко действие на държавата, с изключение на ограничаващите свободата на събрания, не представлява намеса в правата, защитени от чл. 9 от Конвенцията, макар те да оказват неблагоприятно въздействие върху вътрешния живот на религиозната общност.

82. Съдът следователно намира, също както и Комисията, че Заповед Р-12, решението на Дирекцията по вероизповеданията от 23 февруари 1995 г. и последващият отказ на Министерски съвет да признае съществуването на организацията, ръководена от г-н Хасан, са нещо повече от рутинна регистрация или отстраняване на съществуващи нередности. Тяхна последица е фаворизирането на една фракция на мюсюлманската общност, на която се предоставя статут на единствено официално ръководство, изцяло отхвърляйки дотогава признатото ръководство. Действията на властите водат, на практика и по закон, до лишаването на отхвърленото ръководство от всякаква възможност да продължи да представляват поне част от мюсюлманската общност и да ръководи делата си в съответствие с волята на тази част от нея.

Следователно е имало намеса във вътрешната организация на мюсюлманската религиозна общност и правото на свобода на религията, защитено по чл. 9 от Конвенцията.

83. Подобна намеса води до нарушаване на тази разпоредба, освен ако не е била предписана по закон и необходима в условията на демократично общество в преследването на легитимна цел (сравни Ша'аре Шалом Ве Тседек срещу Франция [Cha'are Shalom Ve Tsedek v. France] [Разширена камара], № 27417/95, абзаци 75 и 84, ЕСПЧ 2000-VII).

(б) Дали намесата е била оправдана

84. Съдът се позовава на установената от него съдебна практика, съобразно която изразите "предписан по закон" и "в съответствие със закона" в чл. 8 до чл. 11 от Конвенцията не изискват само оспорената мярка да има някакво основание във вътрешното право, но също така се отнасят и до качеството на съответния закон. Законът трябва да е едновременно достатъчно достъпен и предвидим, т.е. да е формулиран със задоволителна прецизност, за да може индивидът - при нужда с подходящ съвет - да направлява своето поведение. (вж. решене по делото Сънди Таймс срещу Великобритания [Sunday Times v. the United Kingdom] от 26.02.1979, Поредица А № 30, стр. 31, абзац 49; решение по делото Ларисис и други срещу Гърция [Larissis and Others v. Greece] от 24.02.1998, Текстове 1998-I, стр. 378, абзац 40; Хешмън енд Херъп срещу Обединеното Кралство [Hashman and Harrup v. the United Kingdom] [Разширена камара],№ 25594/94, абзац 31, ЕСПЧ 1999 г.; и Ротару срещу Румъня [Rotaru v. Romania] [Разширена камара]),№ 28341/95, абзац 52, ЕСПЧ 2000 г.).

За да отговаря вътрешното право на тези изисквания, то трябва да предоставя правни гаранции срещу произволна намеса от страна на държавните органи в правата, гарантирани от Конвенцията. В случаите, когато се засягат основни права, би било в противоречие с принципа на правовата държава, един от основните принципи в демократичното общество, залегнали в Конвенцията, правната дискреция, предоставена на изпълнителната власт, да се изразява в неограничена власт. Следователно законът трябва да указва с достатъчна яснота обхвата на всяка подобна дискреция, предоставена на компетентните органи, и начина на упражняването й (вж. решението Ротару, цитирано по-горе, абзац 55).

Степента на прецизност, изисквана от вътрешното законодателство, която в никакъв случай не може да обезпечи всяка възможност, зависи в значителна степен от съдържанието на конкретния акт, областта, в която е предназнаен да действа, а също и от броя, и статута на своите адресати (вж. решението Хешмън енд Херъп, цитирано по-горе, абзац 31 и решението по делото Гропера Радио АД и други срещу Швейцария [Groppera Radio AG and Others v. Switzerland] от 28.03.1990 г., Поредица A № 173, стр. 26, абзац 68).

85. Съдът отбелязва, че по настоящото дело приложимият закон не предоставя никакви съществени критерии, въз основа на които Министерски съвет и Дирекцията по вероизповеданията регистрират вероизповеданията и промените в техните ръководства в случаи на вътрешно разделение и противоречащи си претенции за легитимност. Освен това не е имало процесуални гаранции, например състезателно производство пред независим орган срещу произволно упражняване на дискреционните правомощия, дадени на изпълнителната власт.

По нататък Заповед Р-12 и решението на Дирекцията изобщо не са били официално съобщени на пряко засегнатите лица. Тези актове са били немотивирани и толкова неясни, че в тях дори не се споменава името на първия жалбоподател, въпреки че целта им е била освобождаването му от длъжност Главен мюфтия, което именно е станало.

Съдът вече установи, че тези актове и последвалият отказ на Министерски съвет да признае ръководството на г-н Хасан са имат за последица произволното фаворизиране на една фракция от разделената религиозна общност. В този контекст следва да се отбележи, че подмяната на ръководството на общността през 1995 г., също както и през 1992 и 1997 г., става скоро след смяна на правителството.

86. Съдът установява следователно, че намесата във вътрешната организация на мюсюлманската общност и в свободата на религия на жалбоподателите не е била "предписана по закона, тъй като е произволна и основана на законови разпоредби, предоставящи неограничена свобода на преценка на изпълнителната власт и не съвпадат с необходимите стандарти за яснота и предвидимост.

87. Съдът по-нататък се съгласява с Комисията, че повторният отказ на Министерски съвет да се съобрази с решенията на Върховния съд от 1996 г. и 1997 г. е явен неправомерен акт с особена тежест. Правовата държава, един от основните принципи в демократичното общество, е въплътен във всички разпоредби на Конвенцията и задължава държавата и всеки държавен орган да се съобразява със съдебните постановления или решения срещу нея (вж. решението Хорнсби срещу Гърция [Hornsby v. Greece] от 19 март 1997 г., Текстове 1997-II, абзаци 40, 41; и Ятридис срещу Гърция [Iatridis v. Greece] [Разширена камара], № 31107/96, абзац 58, ЕСПЧ 1999 - II).

88. С оглед на тези констатации Съдът счита, че не е необходимо да продължи да обсъжда оплакванията на жалбоподателите по отношение на изискванията за "легитимна цел" и "необходима в условията на демократичното общество". Подобно разглеждане може да се предприеме, само ако целта на намесата е ясно определена във вътрешното право.

89. Следователно е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията.

III. твърдение за извършено нарушение на чл. 11 от конвенцията

90. Жалбоподателите твърдят, че намесата на държавата във вътрешната организация на мюсюлманската религиозна общност е нарушила и правата им по чл. 11 от Конвенцията. Правителството отрича, че мюсюлманската общност е "сдружение" и поддържа, че във всички случаи не е имало държавна намеса в правата, защитени от този член. Комисията е била на мнение, че не е необходимо да разглежда отделно оплакванията на жалбоподателите по чл. 11 от Конвенцията.

91. Съдът, подобно на Комисията счита, че не възниква отделен спор по чл. 11 от Конвенцията. Той вече се е занимал с оплакването, отнасящо се до държавната намеса във вътрешната организация на мюсюлманската религиозна общност по чл. 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на чл. 11 (вж. по-горе абзаци 62 и 65).

IV. твърдение за извършено нарушение на чл. 13 от конвенцията

92. Жалбоподателите се оплакват, че не са разполагали с ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу намесата в свободата им на религия. Те се позоват на чл. 13, който гласи следното:

"Всеки, чиито права и свободи, предвидени в конвенция[та], са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти."

1. Прения пред Съда

93. Жалбоподателите между другото твърдят, че производството пред Върховния съд, завършило с решението от 27 юли 1995 г., не е било ефикасно средство за защита. Въпреки че Върховният съд могъл да предостави подходяща обезвреда чрез отменяването на Заповед Р-12, той решил да не обсъжда аргументите на жалбоподателите по съществото на спора. Това решение било последица от "доктрината на неограничената дискреция", както я описват жалбоподателите. Според изявленията на жалбоподателите българският Върховен съд последователно се придържал към позицията, че в редица области изпълнителната власт притежава пълна оперативна самостоятелност (дискреция), която не подлежи на съдебен контрол.

94. В отговор правителството изтъква, че жалбоподателите не са инициирали никакво производство в качеството си на физически лица. При тези обстоятелства те не биха могли да твърдят по принцип, че законът не гарантира ефикасни средства за защита.

Според правителството жалбоподателите могли да поискат образуването на наказателно производство на основание чл. 164 и чл. 165 от Наказателния кодекс, които касаят проповядването на омраза и възпрепятстването на свободното изповядване на религията посредством сила или заплашване.

95. Комисията счита, че жалбоподателите не са разполагали с ефикасно средство за защита, и че е извършено нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

2. Оценката на Съда

96. Съдът припомня, че чл. 13 гарантира на национално ниво наличието на средство за защита по отношение на оплаквания, които могат да се разглеждат като "защитими" по смисъла на Конвенцията. Такова средство трябва да позволява на компетентния национален орган, както да разгледа по същество съответното оплакване по Конвенцията, така и да присъди подходяща обезвреда, въпреки че на договарящите се държави се предоставя известна свобода на преценка относно начина, по който ще изпълняват задълженията си по чл. 13. Правното средство за защита, изисквано според чл. 13, трябва да бъде "ефикасно" на практика, както и по закон, и по-специално упражняването му не трябва да бъде неоснователно възпрепятствано от действията или бездействията на органите в държавата ответник (вж. Чакики срещу Турция [Çakıcı v. Turkey] [Разширена камара], № 23657/94, абзац 112, ЕСПЧ 1999 - IV).

97. По настоящото дело Съдът е установил, че правата на жалбоподателите по чл. 9 от Конвенцията са нарушени. Поради това те имат защитима позиция по смисъла на практиката на Съда.

98. Съдът по-нататък счита, че обхватът на задължението по чл. 13 варира в зависимост от естеството на съответното, гарантирано от Конвенцията право, на което се прави позоваване. Също както Комисията, Съдът смята, че в контекста на настоящото дело, чл. 13 не може да бъде разглеждан като задължаващ да се осигури възможност на всеки вярващ, какъвто е вторият жалбоподател, да започне в качеството си на физическо лице официално производство за оспорването на регистрацията на ръководството на своята религиозна общност. Интересите на отделните вярващи в това отношение могат да бъдат гарантирани, ако те се обърнат към лидерите си и подкрепят всяко юридическо действие, което последните могат да предприемат.

99. Съдът затова намира, че в такъв случай задължението на държавата по чл. 13 може да бъде изпълнено като се предоставят средства за защита, достъпни само за представителите на религиозната общност, засегната от държавна намеса във вътрешната й организация. По настоящото дело първият жалбоподател, г-н Хасан, е лидер на фракцията на мюсюлманската организация, който е заменен посредством решенията на държавата, предмет на оплакване. Затова Съдът следва да разгледа дали първият жалбоподател, в качеството му на религиозен лидер, е разполагал с ефикасни вътрешноправни средства за защита.

100. Съдът отбелязва, че г-н Хасан, действащ в качеството на Главен мюфтия, се опитва да получи защита срещу намесата във вътрешната организация на религиозната общност като оспорва Заповед Р-12 пред Върховния съд. Върховният съд не поставя под въпрос легитимацията на г-н Хасан и приема да разгледа делото. По този начин на представител на религиозната общност е предоставено съдебно средство за защита.

Но Върховният съд отказва да се спре на съществените въпроси по  спора, като приема, че Министерски съвет разполага с абсолютната свобода да преценява дали да регистрира или не устава и ръководството на вероизповеданието, и се произнеся единствено по въпроса дали Заповед Р-12 е издадена от компетентен орган.

Следователно жалбата до Върховния съд срещу Заповед Р-12 не представлява ефикасно вътрешноправно средство за защита.

101. Другите две жалби, подадени от първия жалбоподател до Върховния съд срещу отказа на Министерски съвет да регистрира резултатите от Националната конференция, проведена на 6 март 1995 г., също не са ефикасни вътрешноправни средства за защита. Въпреки че Върховният съд уважава жалбите, Министерски съвет отказва да се съобрази с неговите решения.

102. Правителството намеква, че жалбоподателите могли да поискат образуването на наказателно производство срещу лицата, които възпрепятствали упражняването на свободата им на религията.

Съдът отбелязва, обаче, че първият жалбоподател всъщност се обръща за съдействие към прокуратурата, но безуспешно (вж. абзац 26 по-горе).

Освен това правителството не посочва по какъв начин наказателното производство, ако бъде образувано, би довело до разглеждане по същество на оплакванията на жалбоподателите, отнасящи се до решения на Заместник Министър-председателя и Дирекцията по вероизповеданията, които Върховният съд в решението си от 27 юли 1995 г. установява за законосъобразни от формална гледна точка. Не е ясно по какъв начин подобно производство би могло да предостави защита в ситуацията, предмет на оплакването.

103. Правителството не посочва никакви други вътрешноправни средства за защита, които жалбоподателите или други представители на религиозната общност могат използват.

104. Ето защо Съдът установява, че ръководството на фракцията, водена от г-н Хасан, не е било в състояние да оспори ефикасно неправомерната държавна намеса във вътрешните дела на религиозната общност и да отстоява правото си на организационна автономия, гарантирано по чл. 9 от Конвенцията.

Нито един от жалбоподателите не е имал ефикасно вътрешноправно средство за защита по отношение на нарушението на чл. 9. Следователно е извършено нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

V. твърдение за извършено нарушение на чл. 6 от конвенцията

105. Жалбоподателите се оплакват, че не са имали достъп до съд за определяне на някои граждански права. Според тях Заповед Р-12 е решаваща за някои от гражданските им права. Става дума за правото на първия жалбоподател, в качеството му на Главен мюфтия, да управлява религиозните дела на общността, да ръководи паричните й средства и собствеността й, и правото му на възнаграждение за дейността му на Главен мюфтия, както и правото на втория жалбоподател да продължи работата си като преподавател по ислям, от която твърди, че фактически бил уволнен. Жалбоподателите настояват, че определянето на техните граждански права, без да участват като страни в никакво производство и без Върховният съд да разглежда по същество жалбата срещу Заповед Р-12, било в противоречие с чл. 6 от Конвенцията.

106. Правителството твърди, че злощастното стечение на обстоятелствата в кариерите на жалбоподателите не е резултат от оспорваните решения. Жалбоподателите не били страни в производството пред Върховния съд срещу Заповед Р-12. Освен това, ако вторият жалбоподател имал трудов договор, той можел да оспори прекратяването му по съдебен ред.

107. Според Комисията оплакванията на жалбоподателите по чл. 6 били недоказани.

108. Съдът отбелязва, че жалбоподателите не са доказали правното основание и съдържанието на твърдените от тях граждански права. Освен това, те не са доказали, че съществуват пречки, които да не им позволяват да предявят граждански иск по отношение на твърдяното право на възнаграждение.

Следователно Съдът установява, че не е извършено нарушение на чл. 6 от Конвенцията.

VI. ТВЪРДЕНИЕ ЗА ИЗВЪРШЕНО НАРУШЕНИЕ ПРОТОКОЛ № 1

109. Съдът отбелязва, че жалбоподателите не повдигат отново оплакванията си по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, изнесени пред Комисията.

При тези обстоятелства Съдът не намира основание да ги разглежда по собствена инициатива.

VII. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

110. Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна."

А. Вреди

1. Имуществени вреди

111. Първият жалбоподател претендира обезщетение в размер на 9 240 нови български лева, заради неполучена заплата за периода от отстраняването му от длъжност като Главен мюфтия през февруари 1995 г. до ноември 1997 г., когато е избран нов Главен мюфтия на провелата се обединителна конференция.

Претендира също направените разноски за поддържането на дейността си като Главен мюфтия от февруари 1995 г. до ноември 1997 г. (наем на офис и издаване на в-к "Мюсюлманин") в размер на 5 500 американски долара (USD).

Вторият жалбоподател претендира обезщетение в размер на 6 060 "нови" лева, за неполучена заплата като секретар на Главно мюфтийство и редактор на в-к "Мюсюлманин" за периода от февруари 1995 г. до ноември 1997 г.

112. Жалбоподателите са подкрепили претенциите си с копия от договори за наем на два апартамента, фактури, удостоверяващи разходите за издаването на в-к "Мюсюлманин" и провеждането на местни събрания на религиозната общност, и декларация от г-н Велев, който декларира, че познава жалбоподателите, че вторият жалбоподател е изпълнявал "секретарски функции" в канцеларията на Главно мюфтийство и бил редактор на в-к "Мюсюлманин", и че доколкото си спомня месечните възнаграждения на жалбоподателите били равностойността на 280 лв. за първия жалбоподател и 200 лв. за втория.

Жалбоподателите заявяват, че не им е възможно да представят други писмени доказателства, тъй като всички документи, отнасящи се до техните доходи, останали в сградата на Главно мюфтийство, откъдето са отстранени със сила на 27 февруари 1995 г.

113. Правителството изтъква, че всички претенции са недоказани и не са подкрепени от задоволителни доказателства. По-конкретно, претенциите относно неполучените възнаграждения са напълно неоснователни, тъй като жалбоподателите не представили нито един фиш за заплата. Освен това голям брой от документите, представени от жалбоподателите, били неясни и съдържали редица противоречия. В договорите за наем на двата апартамента се споменавало, че ще бъдат използвани от наемателя не само за офис, но и за жилище. Нямало доказателство, че наемателите се нанесли или че плащали наема. В единия договор числото "1995" била явно поправено на "1996".

Правителството по-нататък отбелязва, че жалбоподателите използвали произволни методи на изчисление. По-специално първият жалбоподател претендирал, че към февруари 1995 г. неговото възнаграждение било 10 000 "стари" български лева и тази сума се равнявала на 280 "нови" лева., Това изчисление обаче очевидно било направено на база обменния курс на българския лев с друга валута. Всъщност, през юли 1999 г. 1 000 "стари" лева станали 1 "нов" лев. Затова 10 000 "стари" лева били еквивалентни на 10 "нови" лева.

114. Относно разходите по издаването на в-к "Мюсюлманин" правителството твърди, че имало противоречия между първоначалните твърдения на жалбоподателите, когато претендирали разходите за три издания на вестника, и техните по-късни твърдения, когато споменавали две, а впоследствие и четири издания. Освен това търговското наименование на вестника било регистрирано от трето лице и по нищо не личало, че жалбоподателите могли да претендират разходите по издаването на този вестник.

115. По отношение на втория жалбоподател правителството представя копие на писмо от 8 май 2000 г. от Главно мюфтийство, в което се удостоверява, че г-н Чауш не е работил в Главно мюфтийство, както твърди. От време навреме той преподавал в във Висшия ислямски институт в София. Освен това правителството обръща внимание на противоречието между претенциите на втория жалбоподател и декларацията му за доходи, подадена на 31 януари 2000 г., представена в подкрепа на молбата му за правна помощ. В този документ вторият жалбоподател заявил, че има различен по размер доход само по време на учебната година, възлизащ средно на 40 до 80 "нови" лева на месец.

116. Най-накрая правителството изтъква, че през февруари 1995 г. първият жалбоподател престанал да бъде Главен мюфтия и следователно не можел да претендира разноски, за които твърди, че са направени от него в качеството на Главен мюфтия.

117. Съдът счита, че вторият жалбоподател - г-н Чауш, не е установил пряка причинноследствена връзка между нарушението, установено по настоящото дело, и пропуснатия доход или друга имуществена вреда, претърпяна от него. Настоящото дело не се отнася до обстоятелствата, при които вторият жалбоподател твърди, че бил освободен от длъжността преподавател по ислям, а до намесата в свободата му на религия, която произтича от принудителното отстраняване на ръководството на религиозната общност, към което се числял като негов действащ член. Неговите претенции за имуществени вреди следователно се отхвърлят.

118. По отношение на първия жалбоподател изглежда, че някои от сумите, претендирани от него, например за наем на офиси и издаване на вестник, засягат Главно мюфтийство, което първоначално подава жалба до Комисията, но впоследствие се оттегля от производството (вж. абзац 2 по-горе). Независимо от посочените суми, Съдът счита, че първият жалбоподател лично е понесъл някои имуществени вреди в резултат на неправомерното му отстраняване от длъжността Главен мюфтия и принудителното му евинциране от сградата на Главно мюфтийство. Неговата претенция в това отношение, обаче, не е подкрепена от надеждно писмено доказателство. Що се отнася до твърдения пропуснат доход, той е представил единствено декларация от трето лице, което твърди, че е знаело размера на неговата заплата. Ето защо Съдът намира, че претенцията за имуществени вреди не може да бъде удовлетворена (сравни Партия на свободата и демокрацията срещу Турция [Freedom and Democracy Party (ÖZDEP) v. Turkey] [Разширена камара], № 23885/94, абзац 54, ЕСПЧ 1999-VIII).

При все това, Съдът приема, че невъзможността на първия жалбоподател да представи писмено доказателство може до известна степен се дължи на факта, че той е отстранен със сила от офиса си през февруари 1995 г. и му е отказан достъп до неговата документация. Съдът ще вземе тези обстоятелства под внимание при обсъждане на претенцията на първия жалбоподател за неимуществени вреди.

2. Неимуществени вреди

119. Претенцията на първия жалбоподател в това отношение е в размер на 50 000 американски долара, а на втория - 30 000 американски долара.

Жалбоподателите твърдят, че понесли значителни страдания за дълъг период от време. Първият жалбоподател бил ръководител на втората по големина религиозна общност в страната. Негово задължение и отговорност към хиляди вярващи, които му се доверили като техен представител, било да осигури функционирането на легитимно ръководство на религиозната общност. Фактът, че не успял да изпълни тази задаа заради неправомерната намеса на държавата във вътрешната организация на мюсюлманското изповедание, му причинил силно емоционално страдание. Това положение се влошило поради пълното незачитане от страна на властите на правовата държава между февруари 1995 г. и октомври 1997 г., докато жалбоподателите правели многобройни опити да получат справедливост, но просто били игнорирани. През този период те продължили да работят, срещайки огромни затруднения.

120. Правителството приканва Съда да отхвърли претенциите на жалбоподателите и да приеме, че констатацията за нарушение представлява достатъчно справедливо удовлетворение.

Правителството поддържа, че жалбоподателите не сочат вреди, нанесени на доброто им име или здравето им и следователно не могат да твърдят, че са понесли неимуществени вреди. Техните лични емоционални реакции на събитията, предмет на оплакванае, били с чисто субективен характер и не можели да послужат като основание за имуществена претенция.

Според правителството претендираните суми били във всички случаи прекомерни и не намирали подкрепа в юриспруденцията на Съда или практиката на Съвета на министрите. Освен това претенциите на жалбоподателите били прекомерни и с оглед на стандарта на живот в България, където средно през периода 1992 - 1998 г. минималната месечна заплата била в размер на равностойността на около USD 30, а месечната заплата на съдия в окръжен съд била около USD 140.

121. Съдът счита, че неправомерната държавна намеса в организацията на мюсюлманската общност несъмнено е причинила страдание на първия жалбоподател, който е освободен от длъжността ръководител на втората по големина религиозна общност в България. Това положение се утежнява и от продължителното незачитане на неговите права, липсата на ясно правно основание за действията на властите и неизпълнението на задължението им да осигурят ефикасно вътрешноправно средство за защита.

Съдът, обаче, намира, че претенциите са прекомерни, с оглед на неговата практика (вж. Тлименос срещу Гърция [Thlimmenos v. Greece] [Разширена камара], № 34369/97, абзац 70, ЕСПЧ 2000 - IV, Сейлан срещу Турция [Ceylan v. Turkey] [Разширена камара], № 23556/94, абзац 50, ЕСПЧ 1999-IV и следните цитирани по-горе решения: Кокинакис, стр. 23, абзац 59; Сериф, абзац 61; и Ларисис и други, стр. 384, абзац 74).

Като прави преценка по справедливост, Съдът присъжда на първия жалбоподател обезщетение в размер на 10 000 нови лв.

Що се отнася до втория жалбоподател, Съдът приема, че констатацията на нарушения на Конвенцията представлява достатъчно справедливо удовлетворение.

Б. Разноски

122. Жалбоподателите претендират разноски в размер на USD 3 150, представляващи възнаграждение за 105 часа работа (по тарифа USD 30 на час) на техния адвокат за подготовката на производството пред Комисията и Съда, допълнителни USD 640 за 16 часа правна работа във връзка със заседанието пред Съда и USD 2 685 за разходи, свързани със заседанието на 29 май 2000 г. в Страсбург. Последната сума включва USD 1 560 за самолетни билети за двамата жалбоподатели и техния адвокат, USD 1 080 за дневни и хотел за три дни (изчислени на база USD 120 на ден за човек) и USD 55, платени за френски визи.

Претендираната от жалбоподателите сума се равнява на около 13 500 нови български лева.

123. Правителството посочва, че част от юридическата работа се отнася до първоначалните оплаквания на Главно мюфтийство пред Комисията. Но Главно мюфтийство оттегля оплакванията си. По-нататък, правителството възразява срещу почасовата тарифа, приложена от адвоката на жалбоподателя, която многократно надвишавала обичайната тарифа на адвокатите в България, и твърди, че "графикът на заетост", представен от адвоката, бил ненадежден. Накрая, претендираните суми за самолетни билети, дневни и хотелски разходи не били подкрепени с фактури.

124. Съдът е съгласен с правителството, че исканите суми трябва да бъдат донякъде намалени с оглед факта, че част от разноските са направени във връзка с оплакванията, които били отделени и заличени от Комисията на 17 септември 1998 г. (вж. абзац 2 по-горе). В останалата част искането не изглежда прекомерна в светлината на практиката на Съда (вж. решения по делата Луканов срещу България [Lukanov v. Bulgaria] от 20 март 1997, Текстове 1997 - II, стр. 546, абзац 56, Асенов и други срещу България [Assenov and Others v. Bulgaria] от 28 октомври 1998, Текстове 1998 – VIII, стр. 3305, абзаци 176 - 178, Николова срещу България [Nikolova v. Bulgaria] [Разширена камара], № 31195/96, абзац 79, ЕСПЧ 1999 – II и Великова срещу България [Velikova v. Bulgaria] № 41488/98, абзац 104, ЕСПЧ 2000 - VI).

В съответствие с изложеното Съдът присъжда сума в размер на 10 000 нови лева за разноски, заедно ДДС, който може да се начисли, от която да се приспадне сумата в размер на 18 655,87 френски франка, получена от жалбоподателите под формата на правна помощ, изчислена в български лева по курса към датата на погасяване на задължението.

В. Лихва за неизпълниние

125. Съгласно информацията, с която разполага Съдът, размерът на законната лихва в България към датата на приемане на настоящото решение е 13,85 % годишно.

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ:

1. Отхвърля единодушно предварителното възражение на правителството;

 

2. Приема единодушно, че е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията;

 

3. Приема единодушно, че не възниква отделен проблем във връзка с чл. 11 от Конвенцията;

 

4. Приема единодушно, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

 

5. Приема единодушно, че не е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията;

 

6. Приема единодушно, че не е необходимо да разглежда оплакванията по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

 

7. Приема,единодушно, че ответната държава трябва да заплати на първия жалбоподател в тримесечен срок 10 000 (десет хиляди) български лева като обезщетение за неимуществени вреди;

 

8. Приема, с единайсет гласа на шест, че констатацията за нарушение на Конвенцията представлява достатъчно справедливо удовлетворение по отношение на втория жалбоподател;

 

9. Приема единодушно, че ответната държава в тримесечен срок трябва да заплати за направените разноски на двамата жалбоподатели обща сума в размер на 10 000 (десет хиляди) български лева, заедно с ДДС, което може да бъде начислено върху нея, като се приспаднат 18 655,87 френски франка (осемнадесет хиляди шестстотин петдесет и пет франка и осемдесет и седем сантима), получени от жалбоподателите под формата на правна помощ, изчислени в български лева по курса към датата на погасяване на задължението;

 

10. Приема единодушно, че ще се дължи проста годишна лихва в размер на 13,85 % след изтичане на горепосочения тримесечен срок до датата на погасяване;

 

11. Отхвърля единодушно претенциите на жалбоподателите за справедливо обезщетение в останалата им част.

Изготвено на английски и френски език и обявено в открито заседание в Палатата по правата на човека в Страсбург на 26 октомври 2000 г.

                                                                                          Луциус Вилдхабер
                                                                                                Председател
  Мод де Бьор-Букикио
     Заместник-секретар

В съответствие с чл. 45, ал. 2 от Конвенцията и правило 74, ал. 2 от Правилника на Съда към настоящото решение е приложено съвместното частично особено мнение на г-жа Тулкенс и г-н Касадевал, към което са се присъединили г-н Бонело, г-жа Стражницка, г-жа Грев и г-н Марусте.

 

Л.В.
M.Б.

 

 

СЪВМЕСТНО ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ ТУЛКЕНС И КАСАДЕВАЛ, КЪМ КОЕТО СА СЕ ПРИСЪЕДИНИЛИ СЪДИИТЕ БОНЕЛО, СТРАЖНИЦКА, ГРЕВ И МАРУСТЕ

1. Не сме съгласни с мнозинството, що се отнася до точка 8 от диспозитива във връзка със справедливото удовлетворение на втория жалбоподател за неимуществените вреди.

2. Тъй като свободата на мисълта, съвестта и религията, защитени от чл. 9 на Конвенцията, е една от основите на демократичното общество, както настоящото решение съвсем правилно изтъква, считаме, че единствено установяването на нарушение на тази разпоредба не предоставя си достатъчно справедливо удовлетворение.

3. По настоящото дело няма съмнение, че и първият, и вторият жалбоподател са били жертва на нарушенията, които твдърдят, и че и двамата са "действащи членове на религиозната общност...". Освен това, неоспоримо е, че вторият жалбоподател, г-н Чауш, който е работил като преподавател по ислям, "е вярващ..., който активно  участва в религиозния живот към съответния момент" (вж. абзац 63 от решението), и че той "продължил да работи, срещайки огромни затруднения" през период от близо три години (вж. абзац 119 накрая).

4. Поради това сме на мнението, че вторият жалбоподател също е понесъл страдания и е претърпял неимуществени вреди, със сигурност не толкова тежки, колкото тези на първия жалбоподател, но такива, които изискват присъждането на справедливо удовлетворение на г-н Чауш по чл. 41 от Конвенцията.

 

Trascina file per caricare

CASE OF HASAN AND CHAUSH v. BULGARIA

(Application no. 30985/96)

 

 

JUDGMENT

STRASBOURG

26 October 2000

 

 

 

In the case of Hasan and Chaush v. Bulgaria,

The European Court of Human Rights, sitting as a Grand Chamber composed of the following judges:

         Mr    L. Wildhaber, President,
         Mr    J.-P. Costa,
         Mr    A. Pastor Ridruejo,
         Mr    L. Ferrari Bravo,
         Mr    G. Bonello,
         Mr    J. Makarczyk,
         Mr    P. Kūris,
         Mrs   F. Tulkens,
         Mrs   V. Strážnická,
         Mr    V. Butkevych,
         Mr    J. Casadevall,
         Mrs   H.S. Greve,
         Mr    A.B. Baka,
         Mr    R. Maruste,
         Mr    E. Levits,
         Mrs   S. Botoucharova,
         Mr    M. Ugrekhelidze,
and also of Mrs M. de Boer-Buquicchio, Deputy Registrar.

Having deliberated in private on 29 May and 4 October 2000,

Delivers the following judgment, which was adopted on the last‑mentioned date:

PROCEDURE

1.  The case was referred to the Court in accordance with the provisions applicable prior to the entry into force of Protocol No. 11 to the Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms (“the Convention”) by the European Commission of Human Rights (“the Commission”) on 30 October 1999 (Article 5 § 4 of Protocol No. 11 and former Articles 47 and 48 of the Convention).

2.  The case originated in an application (no. 30985/96) against the Republic of Bulgaria lodged with the Commission under former Article 25 of the Convention on 22 January 1996. The application had initially been brought by four applicants. Following the Commission's decision to disjoin and strike out the complaints of two of the applicants (see the Commission's report of 17 September 1998 under former Article 30 § 1 (a) of the Convention), the present case concerns the complaints of the remaining two applicants. These are Mr Fikri Sali Hasan and Mr Ismail Ahmed Chaush, Bulgarian nationals born in 1963 and 1940 respectively and residing in Sofia (“the applicants”).

3.  The applicants alleged violations of Articles 6, 9, 11 and 13 of the Convention and of Article 1 of Protocol No. 1 in respect of the alleged forced replacement of the leadership of the Muslim religious community in Bulgaria and the ensuing administrative and judicial proceedings.

4.  The Commission declared the application admissible on 8 September 1997. In its report of 26 October 1999 (former Article 31 of the Convention) [ Note by the Registry. The report is obtainable from the Registry.], it expressed the unanimous opinion that there had been violations of Articles 9 and 13 of the Convention, that it was not necessary to examine separately the applicants' complaints under Article 11 of the Convention and that there had been no violation of Article 6 of the Convention or Article 1 of Protocol No. 1.

5.  Before the Court the applicants were represented by Mr Y. Grozev, a lawyer practising in Sofia. The Bulgarian Government (“the Government”) were represented by Mrs V. Djidjeva, Agent, of the Ministry of Justice.

6.  On 6 December 1999 a panel of the Grand Chamber determined that the case should be decided by the Grand Chamber (Rule 100 § 1 of the Rules of Court). The composition of the Grand Chamber was determined according to the provisions of Article 27 §§ 2 and 3 of the Convention and Rule 24 of the Rules of Court.

7.  The applicants and the Government each filed a memorial.

8.  A hearing took place in public in the Human Rights Building, Strasbourg, on 29 May 2000. Mr R. Türmen, who was initially a member of the Grand Chamber constituted to examine the case, was unable to attend the hearing. He was replaced by Mr L. Ferrari Bravo, substitute judge, as a member of the Grand Chamber (Rule 24 § 5 (b)).

 

There appeared before the Court:

(a)  for the Government
Mrs V. Djidjeva, Ministry of Justice,                                             Agent;

(b)  for the applicants
Mr   Y. Grozev, Lawyer,                                                             Counsel.

 

The applicants were also present. The Court heard addresses by
Mr Grozev  and Mrs Djidjeva.

Mr M. Fischbach, who was initially a member of the Grand Chamber in the present case, was unable to take part in its examination after the hearing. He was replaced by Mr E. Levits, substitute judge.

THE FACTS

I.  THE CIRCUMSTANCES OF THE CASE

A.  The applicants

9.  Mr Fikri Sali Hasan (“the first applicant”) was Chief Mufti of the Bulgarian Muslims from 1992 until the events complained of. Mr Ismail Ahmed Chaush (“the second applicant”) was formerly a teacher at the Islamic Institute in Sofia.

In his submissions to the Court the second applicant stated that from February 1995 he had also worked on a part-time basis as secretary to the Chief Mufti's Office (Главно мюфтийство), the national leadership of the Muslim religious organisation, and editor of Musulmanin, its newspaper. The Government disputed these assertions.

B.  Background to the case

10.  At the end of 1989 a process of democratisation commenced in Bulgaria. Soon thereafter some Muslim believers and activists of the Muslim religion in the country sought to replace the leadership of their religious organisation. They considered that Mr Gendzhev, who was the Chief Mufti at that time, and the members of the Supreme Holy Council (Висш духовен съвет) had collaborated with the communist regime. The old leadership, with Mr Gendzhev as Chief Mufti of the Bulgarian Muslims, also had supporters. This situation caused divisions and internal conflict within the Muslim community in Bulgaria.

11.  Following general elections held in Bulgaria in October 1991 a new government, formed by the Union of Democratic Forces (СДС) and the Movement for Rights and Freedoms (ДПС), took office towards the end of 1991.

On 10 February 1992 the Directorate of Religious Denominations (Дирекция по вероизповеданията), a governmental agency attached to the Council of Ministers, declared the election of Mr Gendzhev in 1988 as Chief Mufti of the Bulgarian Muslims null and void and proclaimed his removal from that position. On 21 February 1992 the Directorate registered a three‑member Interim Holy Council as a temporary governing body of the Muslims' religious organisation, pending the election of a new permanent leadership by a national conference of all Muslims.

12.  Following these events Mr Gendzhev, who claimed that he remained Chief Mufti of the Bulgarian Muslims, challenged the decision of 10 February 1992 before the Supreme Court. On 28 April 1992 the Supreme Court rejected his appeal. The court found that the decision of the Directorate of Religious Denominations was not subject to judicial appeal. The ensuing petition for review, submitted by Mr Gendzhev against the Supreme Court's decision, was examined by a five-member Chamber of the Supreme Court. On 7 April 1993 the Chamber dismissed the petition. While confirming the rejection of Mr Gendzhev's appeal, the Chamber also discussed the merits of the appeal. It found, inter alia, that the Directorate's decision to declare Mr Gendzhev's election null and void had been within its competence. In so far as the impugned decision had also proclaimed “the removal” of Mr Gendzhev from his position of Chief Mufti, this had been ultra vires. However, it was unnecessary to annul this part of the Directorate's decision as in any event it had no legal consequences.

13.  The National Conference of Muslims, organised by the interim leadership, took place on 19 September 1992. It elected Mr Fikri Sali Hasan (the first applicant) as Chief Mufti of the Bulgarian Muslims and also approved a new Statute of the Religious Organisation of Muslims in Bulgaria (Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България). On 1 October 1992 the Directorate of Religious Denominations registered the statute and the new leadership in accordance with sections 6 and 16 of the Religious Denominations Act.

C.  Events of 1994 and early 1995

14.  While the leadership dispute between Mr Gendzhev and Mr Hasan continued, the official position of the Directorate of Religious Denominations, throughout 1993 and at least the first half of 1994, remained that the first applicant was the legitimate Chief Mufti of the Bulgarian Muslims.

15.  On 29 July 1994 the Directorate of Religious Denominations wrote a letter to Mr Hasan urging him to organise a national conference of all Muslims to solve certain problems arising from irregularities in the election of local religious leaders. The irregularities in question apparently concerned alleged inconsistencies with the internal statute of the Muslim religious organisation, and not breaches of the law.

16.  On 2 November 1994 the supporters of Mr Gendzhev held a national conference. The conference proclaimed itself the legitimate representative of Muslim believers, elected an alternative leadership and adopted a statute. Mr Gendzhev was elected President of the Supreme Holy Council. After the conference the newly elected leaders applied to the Directorate of Religious Denominations for registration as the legitimate leadership of the Bulgarian Muslims.

17.  On 3 January 1995 the Supreme Holy Council presided over by the first applicant decided to convene a national conference on 28 January 1995.

18.  At the end of 1994, parliamentary elections took place in Bulgaria. The Bulgarian Socialist Party (БСП) obtained a majority in Parliament and formed a new government, which took office in January 1995.

19.  On 16 January 1995 the Directorate of Religious Denominations wrote a letter to the first applicant in his capacity of Chief Mufti urging him to postpone the conference. The letter stated, inter alia :

“As the Directorate of Religious Denominations was concerned with [the] irregularities [as regards the election of local muftis] as early as the middle of 1994, it repeatedly ... urged the rapid resolution of the problems ... Unfortunately no specific measures were undertaken ... As a result the conflicts in the religious community deepened, and discontent among Muslims increased, leading to the holding of an extraordinary national conference on 2 November 1994. This brought to light a new problem, related to the shortcomings of the statute of the Muslim religious community... [The statute] does not clarify the procedure for convening a national conference ... Issues concerning the participants, and the manner in which they are chosen ..., are not regulated.

Therefore, for the executive branch of the State it becomes legally impossible to decide whether the national conference is in conformity with the statute [of the Muslim religion] and, accordingly, whether its decisions are valid. These decisions, quite understandably, could be challenged by some of the Muslims in Bulgaria. Any other national conference, except one organised by a joint committee [of the rival leaderships], would raise the same problem. Moreover, the decision of 3 January 1995 of the Supreme Holy Council to hold an extraordinary national conference on 28 January 1995 is signed only by six legitimate members of the Holy Council... [and] ... cannot be regarded as being in conformity with the statute.

The Directorate of Religious Denominations cannot disregard the findings of the [Chamber of the] Supreme Court in its decision of 7 [April] 1993. It is mentioned therein that the Directorate had acted ultra vires when removing Mr Gendzhev from his position of Chief Mufti and that the decision of the Directorate of 10 February 1992 could not have legal consequences.

Extremely worried as regards the current situation and deeply concerned over the well-being of the Muslims in Bulgaria, the Directorate of Religious Denominations supports the opinion of the Chief Mufti [the first applicant] that it is not advisable to rush ahead with the holding of an extraordinary conference before overcoming the conflicts in the religious community ...

Firmly convinced that the disputed questions in the religious community should not be decided by administrative means by the executive branch of the State ... the Directorate appeals to you to show good will and reach a consensus for the holding of a united conference ...”

20.  On 27 January 1995 the Supreme Holy Council presided over by Mr Hasan announced that it had postponed the national conference until 6 March 1995.

D.  Removal of the first applicant from his position of Chief Mufti

21.  On 22 February 1995 Mr Shivarov, Deputy Prime Minister of Bulgaria, issued Decree R-12, which reads as follows:

“In accordance with Decree KV-15 of 6 February 1995 of the Council of Ministers read in conjunction with section 6 of the Religious Denominations Act, I approve the statute of the Muslim religion in Bulgaria, based in Sofia.”

22.  The statute of the Muslim religion in Bulgaria mentioned in the decree was apparently the one adopted at the rival national conference, organised by Mr Gendzhev and held on 2 November 1994. Decree KV-15, referred to in Decree R-12, determined that Deputy Prime Minister Shivarov should be in charge of supervising the activity of the Directorate of Religious Denominations.

23.  On 23 February 1995 the Directorate of Religious Denominations of the Council of Ministers issued a decision which stated that, in accordance with sections 6, 9 and 16 of the Religious Denominations Act and Decree R‑12 of the Deputy Prime Minister, it had registered a new leadership of the Bulgarian Muslim community. The leadership thus registered included Mr Gendzhev as President of the Supreme Holy Council and, apparently, those elected at the conference of 2 November 1994.

24.  Neither Decree R-12 nor the decision of the Directorate of Religious Denominations gave any reasons or any explanation regarding the procedure followed. The decisions were not formally served on Mr Hasan, who learned about them from the press.

25.  On 27 February 1995 the newly registered leadership of the Muslim community accompanied by private security guards entered the premises of the Chief Mufti's Office in Sofia, forcibly evicted the staff working there, and occupied the building. The applicants submit that the police, who arrived after the surprise action, immediately stepped in to protect the new occupants of the building. Following the action of 27 February 1995 the new leadership took over all documents and assets belonging to the religious organisation of Bulgarian Muslims in Sofia and, in the months which followed, in various other towns in the country. The Directorate of Religious Denominations allegedly sent letters to the banks where the Muslim religious organisation had its accounts, informing them of the change of leadership. In the following weeks several municipalities, allegedly upon the instructions of the Directorate, registered new regional muftis. Also, the staff of the Chief Mufti's Office and ten Islamic teachers, the second applicant among them, were allegedly dismissed de facto as they were prevented from continuing their work.

26.  On 27 February 1995, immediately after the take-over, the first applicant submitted to the Chief Public Prosecutor's Office (Главна прокуратура) a request for assistance, stating that there had been an unlawful mob action and that the persons who had occupied the building of the Chief Mufti's Office were squatters who had to be evicted. By decisions of 8 and 28 March 1995 the prosecuting authorities refused to take action. They found, inter alia, that the new occupants of the building had legal grounds to stay there as they were duly registered by the Directorate of Religious Denominations and represented the religious leadership of the Muslim community in the country.

E.  The appeal to the Supreme Court against Decree R-12

27.  On 23 March 1995, apparently in reply to a request from the first applicant, the Directorate of Religious Denominations sent him, in his capacity as a private person, a letter which stated, inter alia:

“The Muslim religious community in Bulgaria ... has, in 1888, 1891, 1919, 1949, 1986, 1992 and 1995, repeatedly changed its statute as concerns its organisational structure ..., but never as regards its religious foundation. Decree R-12 of 22 February 1995 ... sanctions an [organisational] change, which the religious community itself wished to undertake ...”

This letter was apparently the first document originating from the competent State bodies which implied clearly that the statute of the Muslim religious community approved by Decree R-12 had replaced the previous statute and that the new registered leadership had replaced the first applicant.

28.  On 18 April 1995 the first applicant, acting on behalf of the Chief Mufti's Office which he headed, lodged an appeal against Decree R-12 with the Supreme Court. He stated that, on the face of it, Decree R-12 stipulated nothing more than the registration of a new religious organisation. However, from the decisions and the letter of the Directorate of Religious Denominations which had followed, it had become clear that what had taken place was the replacement of the statute and the leadership of an existing religious denomination. Furthermore, it transpired that the motivation behind this act had been the understanding that the Muslim religion in Bulgaria could have only one leadership and one statute. The State did not have the right to impose such a view on Muslims, multiple religious organisations of one and the same religion being normal in other countries, as in Bulgaria. Therefore the Council of Ministers had acted beyond its powers. The resulting interference in the internal disputes of the Muslim religious community was unlawful. At the oral hearing held by the Supreme Court the first applicant also stated that there had been an unlawful interference with Muslims' religious liberties, as enshrined in the Constitution.

29.  The first applicant also submitted that the conference of 2 November 1994 had been organised by people outside the Muslim religious organisation over which he presided. Accordingly, they could register their own religious organisation but could not claim to replace the leadership of another. The second applicant asked the Supreme Court either to declare Decree R-12 null and void as being against the law, or to declare that it constituted the registration of a new religious community, the existing Muslim organisation being unaffected.

30.  On 27 July 1995 the Supreme Court dismissed the appeal. The court stated that under the Religious Denominations Act the Council of Ministers enjoyed full discretion in its decision as to whether or not to register the statute of a given religion. The Supreme Court's jurisdiction was therefore limited to an examination of whether the impugned decision had been issued by the competent administrative organ and whether the procedural requirements had been complied with. In that respect Decree R-12 was lawful. As regards the request for interpretation of Decree R-12, it was not open to the Supreme Court, in the framework of those particular proceedings, to state its opinion as to whether it had the effect of creating a new legal person, or introducing changes, and whether after this decision there existed two parallel Muslim religious organisations.

F.  The national conference of 6 March 1995 and the appeal to the Supreme Court against the Council of Ministers' refusal to register its decisions

31.  The national conference of Muslims in Bulgaria organised by Mr Hasan took place as planned on 6 March 1995. The minutes of the conference establish that it was attended by 1,553 persons, of whom 1,188 were official delegates with voting rights. These were representatives of eleven local chapters and of the central leadership. The conference adopted some amendments of the statute of the Muslim community and elected its leadership. The first applicant was re-elected Chief Mufti.

32.  On 5 June 1995 the first applicant, acting as Chief Mufti, submitted a petition to the Council of Ministers requesting the registration of the new statute and leadership of Muslims in Bulgaria, as adopted by the conference of 6 March 1995. On 6 October 1995 he repeated the request. However, there was no response from the Council of Ministers.

33.  On an unspecified date the first applicant appealed to the Supreme Court against the tacit refusal of the Council of Ministers to register the decisions of the March 1995 conference.

34.  On 14 October 1996 the Supreme Court delivered its judgment. It noted that in 1992 the Chief Mufti's Office as represented by Mr Hasan had been duly registered as a religious denomination under section 6 of the Religious Denominations Act and had thus obtained legal personality of which it had not been subsequently deprived. Therefore the Council of Ministers was under an obligation, pursuant to sections 6 and 16 of the Act, to examine a request for registration of a new statute or of changes in the leadership in the existing religious denomination. Accordingly, the Supreme Court ruled that the tacit refusal of the Council of Ministers had been unlawful and ordered the transmission of the file to the Council of Ministers, which was required to examine it.

35.  On 19 November 1996 Deputy Prime Minister Shivarov refused to register the 1995 statute and leadership of the Chief Mufti's Office as represented by Mr Hasan. He sent him a letter stating, inter alia, that the Council of Ministers had already registered a leadership of the Muslim community in Bulgaria, which was that elected by the November 1994 conference with Mr Gendzhev as President of the Supreme Holy Council. The Deputy Prime Minister concluded that the first applicant's request “[could not] be granted as it [was] clearly contrary to the provisions of the Religious Denominations Act”.

36.  On 5 December 1996 the first applicant, acting as Chief Mufti, appealed to the Supreme Court against the refusal of the Deputy Prime Minister.

37.  On 13 March 1997 the Supreme Court quashed that refusal on the ground that it was unlawful and contrary to Article 13 of the Constitution. The refusal constituted “an unlawful administrative intervention into the internal organisation of [a] religious community”. The Supreme Court again ordered the transmission of the file to the Council of Ministers for registration.

38.  Despite these Supreme Court judgments the Council of Ministers did not grant registration to the religious leadership headed by Mr Hasan.

G.  The 1997 unification conference and subsequent events

39.  In February 1997 the government of the Bulgarian Socialist Party stepped down and an interim cabinet was appointed. At the general elections which followed in April 1997 the Union of Democratic Forces obtained a majority in Parliament and formed a new government.

40.  On 24 March 1997 the first applicant again requested the Council of Ministers to register the 1995 statute and leadership. There followed informal contacts between the Muslim leadership of Mr Hasan and representatives of the government. The applicants were allegedly told that the government would only agree to register a new leadership of the Muslims if it was elected at a unification conference.

41.  The Directorate of Religious Denominations urged the two rival leaderships of Mr Hasan and of Mr Gendzhev to negotiate a solution. On 12 September 1997 the leadership headed by Mr Hasan decided to accept the holding of a unification conference under certain conditions. A five-member contact group was appointed to hold negotiations. On 30 September 1997 representatives of the two rival leaderships signed an agreement to convene a national conference of all Muslim believers on 23 October 1997. The agreement, which was also signed by Deputy Prime Minister Metodiev and the Director of Religious Denominations, provided, inter alia, that the parties would not obstruct the unification process, failing which the Directorate would take appropriate administrative measures. In addition, the leadership of Mr Gendzhev undertook not to dispose of any Muslim property or assets before the conference.

42.  The Directorate of Religious Denominations took an active part in organising the national conference. The mayors in many localities distributed to the local chapters forms bearing the seal of the Directorate. These forms were filled out at the meetings of the local chapters which elected delegates to the national conference and were certified by the mayors' signatures.

43.  On 23 October 1997, 1,384 delegates attended the conference. Only delegates whose election had been certified by the mayors were allowed to participate. The conference adopted a new statute of the Muslim denomination in Bulgaria and elected a new leadership comprising members of the leadership of Mr Hasan and others. Mr Hasan apparently attended the conference and approved of the new leadership. Six leaders of the group led by him were elected to the new Supreme Holy Council. Mr Hasan was not among them. On 28 October 1997 the government registered the newly elected leadership.

44.  Although the religious community which accepted Mr Gendzhev's authority was involved in the unification process, Mr Gendzhev himself and some of his supporters did not sign the agreement of 30 September 1997 and did not attend the conference, considering that it was manipulated by the State. The conference voted a resolution authorising the new leadership to conduct an audit and seek the prosecution of Mr Gendzhev for alleged unlawful transactions.

45.  Mr Gendzhev, who claimed that he remained the Chief Mufti, appealed to the Supreme Administrative Court (Върховен административен съд) against the government's decision to register the new leadership. By a judgment of 16 July 1998 the Supreme Administrative Court rejected the appeal as being inadmissible. It found that the Chief Mufti's Office of Mr Gendzhev had no locus standi to lodge an appeal as it had never been validly registered. Decree R-12 of 22 February 1995 had been signed by Deputy Prime Minister Shivarov, who had not been duly authorised by the Council of Ministers. Decree KV-15 did not contain an express authorisation for the Deputy Prime Minister to approve the statutes of religious denominations. As a result the Chief Mufti's Office of Mr Gendzhev had never legally existed and all its acts between 1995 and 1997 were null and void.

 

II.  RELEVANT DOMESTIC LAW AND PRACTICE

46.              The relevant provisions of the 1991 Constitution read as follows:

Article 13

“(1)  Religions shall be free.

(2)  Religious institutions shall be separate from the State.

(3)  Eastern Orthodox Christianity shall be considered the traditional religion in the Republic of Bulgaria.

(4)  Religious institutions and communities, and religious beliefs shall not be used for political ends.”

Article 37

“(1)  The freedom of conscience, the freedom of thought and the choice of religion or of religious or atheistic views shall be inviolable. The State shall assist in the maintenance of tolerance and respect between the adherents of different denominations, and between believers and non-believers.

(2)  The freedom of conscience and religion shall not be exercised to the detriment of national security, public order, public health and morals, or of the rights and freedoms of others.”

47.  The Constitutional Court's judgment no. 5 of 11 June 1992 provides a legally binding interpretation of the above provisions. It states, inter alia, that the State must not interfere with the internal organisation of religious communities and institutions, which must be regulated by their own statutes and rules. The State may interfere with the activity of a religious community or institution only in the cases contemplated in Articles 13 § 4 and 37 § 2 of the Constitution. An assessment as to whether there is such a case may also be undertaken at the time of registration of a religious community or institution.

48.  The Religious Denominations Act came into force in 1949 and has been amended several times since then. The relevant provisions of the Act, as in force at the time of the events at issue, read as follows.

Section 6

“(1)  A religious denomination shall be considered recognised and shall become a legal person upon the approval of its statute by the Council of Ministers, or by a Deputy Prime Minister authorised for this purpose.

(2)  The Council of Ministers, or a Deputy Prime Minister authorised for this purpose, shall revoke the recognition, by a reasoned decision, if the activities of the religious denomination breach the law, public order or morals.”

Section 9

“(1)  Every religious denomination shall have a leadership accountable to the State.

(2)  The statute of the religious denomination shall establish its governing and representative bodies and the procedure for their election and appointment ...”

Section 16

“(1)  The national governing bodies of the religious denominations shall register with the Directorate of Religious Denominations of the Council of Ministers, and local governing bodies with the local municipalities, and they shall submit a list of the names of all members of these governing bodies.”

49.  The Act also lays down rules regarding the activities of a religious denomination, imposes requirements as regards its clergy and gives the Directorate of Religious Denominations certain supervisory functions. In its judgment no. 5 of 11 June 1992 the Constitutional Court, while agreeing that certain provisions of the Religious Denominations Act were clearly unconstitutional, found that it was not its task to repeal legal provisions adopted prior to the entry into force of the 1991 Constitution, the ordinary courts being competent to declare them inapplicable.

50.  The applicants contended that as a consequence of the provisions of section 6 of the Act, and since there is no public register for recognised religious denominations, in practice a religious community can establish its existence as a legal entity only by producing a copy of a letter or a decision to that effect issued by the Directorate of Religious Denominations. The same applies to the leader of a religious denomination when he needs to provide accreditation.

51.  Under Decree no. 125 of the Council of Ministers of 6 December 1990, as amended, the competence of the Directorate of Religious Denominations includes “contacts between the State and religions denominations”, assistance to central and local administrative authorities in solving problems which involve religious matters and assistance to religious organisations as regards education and publications.

52.  There are no procedural provisions under Bulgarian law specifically applicable to the examination by the Council of Ministers, or by a deputy prime minister, of a petition for authorisation of a religious denomination. Section 3 of the Administrative Procedure Act (Закон за административното производство), which contains a general legal regime on the procedure for the issuing of and appeal against administrative decisions, provides that the Act is not applicable as regards decisions of the Council of Ministers.

THE LAW

I.  THE gOVERNMENT'S PRELIMINARY OBJECTION

53.  Before the Court the Government maintained that the application should be rejected for failure to exhaust domestic remedies, regard being had to the fact that the domestic judicial appeals had been submitted by the first applicant on behalf of the Chief Mufti's Office, and not in his individual capacity.

The applicants stated that they had no standing to institute proceedings in their individual capacity. The only possibility was an appeal on behalf of the community. Furthermore, the appeals on behalf of the Chief Mufti's Office had proved to be ineffective. The applicants referred to their complaint under Article 13 of the Convention.

54.  The Court reiterates that objections of the kind now made by the Government should be raised before the admissibility of the application is considered (see, among other authorities, the Campbell and Fell v. the United Kingdom judgment of 28 June 1984, Series A no. 80, p. 31, § 57; the Artico v. Italy judgment of 13 May 1980, Series A no. 37, pp. 13-14, § 27; and Brumărescu v. Romania [GC], no. 28342/95, §§ 52-53, ECHR 1999-VII). However, the Government's objection was first raised on 25 August 1998, after the Commission's decision declaring the application admissible (see paragraph 12 of the Commission's report of 26 October 1999). There is, therefore, estoppel.

II.  alleged violation of ARTICLE 9 OF THE CONVENTION

55.  The applicants complained that the alleged forced replacement of the leadership of the Muslim religious community in Bulgaria in 1995 and the ensuing events up to October 1997 had given rise to a violation of their rights under Article 9 of the Convention. Article 9 reads as follows:

“1.  Everyone has the right to freedom of thought, conscience and religion; this right includes freedom to change his religion or belief and freedom, either alone or in community with others and in public or private, to manifest his religion or belief, in worship, teaching, practice and observance.

2.  Freedom to manifest one's religion or beliefs shall be subject only to such limitations as are prescribed by law and are necessary in a democratic society in the interests of public safety, for the protection of public order, health or morals, or for the protection of the rights and freedoms of others.”

A.  Applicability of Article 9

1.  Arguments before the Court

(a)  The applicants

56.  The applicants maintained that the right to manifest one's religion in community with others meant that the community should be allowed to organise itself according to its own rules. In their view any interference in the internal life of the organisation was a matter of concern not only to the organisation but also to every person who belonged to the religious community and, in particular, to those directly involved in the religious or organisational leadership.

The applicants stated that for a religious community the organisational structure was not simply a form of their existence, but had a substantive meaning. The identity of the leaders of the community was crucial, history abounding with examples of religious leaders converting believers or founding new religions. No less important for the individual believer was the way in which the organisation managed its places of worship and its property.

The applicants were thus of the opinion that the alleged forced removal of the leadership of their religious community concerned their individual rights protected by Article 9 of the Convention, the more so given the first applicant's position of Chief Mufti and the second applicant's involvement in the life of the community.

(b)  The Government

57.  The Government maintained that in the Convention organs' practice an application submitted in terms of Article 9 together with other provisions of the Convention would normally be examined under the other provisions relied on. They therefore concentrated in their memorial on Article 11 of the Convention. In their view not every act motivated by religious belief could constitute a manifestation of religion, within the meaning of Article 9.

58.  The Government further submitted that in Bulgaria freedom of religion was guaranteed by the Constitution. Religious institutions being independent, the State had a duty to maintain a climate of tolerance and mutual respect between them without interfering in their internal organisational life. Thus, the Muslim religion was officially registered under the Religious Denominations Act. Muslim believers attended more than 1,000 mosques in the country. They had several religious schools and a newspaper, and maintained international contacts freely.

Against that background the Government asserted that the facts relied on by the applicants had no bearing on their right to practise their religion, individually or collectively, in private or in public, to observe religious holidays, or to teach in schools.

(c)  The Commission

59.  The Commission considered that the organisation of a religious community was an important part of religious life and that participation therein is a manifestation of one's religion. The applicants' complaints therefore fell within the ambit of Article 9 of the Convention.

2.  The Court's assessment

60.  The Court recalls that freedom of thought, conscience and religion is one of the foundations of a democratic society within the meaning of the Convention. The pluralism indissociable from a democratic society, which has been dearly won over the centuries, depends on it (see Serif v. Greece, no. 38178/97, § 49, ECHR 1999-IX, and the Kokkinakis v. Greece judgment of 25 May 1993, Series A no. 260-A, pp. 17-18, §§ 31 and 33).

While religious freedom is primarily a matter of individual conscience, it also implies, inter alia, freedom to manifest one's religion, alone and in private, or in community with others, in public and within the circle of those whose faith one shares. Article 9 lists a number of forms which manifestation of one's religion or belief may take, namely worship, teaching, practice and observance. Nevertheless, Article 9 does not protect every act motivated or inspired by a religion or belief (see the Kalaç v. Turkey judgment of 1 July 1997, Reports of Judgments and Decisions 1997-IV, p. 1209, § 27).

61.  In the present case the parties differ on the question whether or not the events under consideration, which all relate to the organisation and leadership of the Muslim community in Bulgaria, concern the right of the individual applicants to freedom to manifest their religion and, consequently, whether or not Article 9 of the Convention applies. The applicants maintained that their religious liberties were at stake, whereas the Government analysed the complaints mainly from the angle of Article 11 of the Convention.

62.  The Court recalls that religious communities traditionally and universally exist in the form of organised structures. They abide by rules which are often seen by followers as being of a divine origin. Religious ceremonies have their meaning and sacred value for the believers if they have been conducted by ministers empowered for that purpose in compliance with these rules. The personality of the religious ministers is undoubtedly of importance to every member of the community. Participation in the life of the community is thus a manifestation of one's religion, protected by Article 9 of the Convention.

Where the organisation of the religious community is at issue, Article 9 of the Convention must be interpreted in the light of Article 11, which safeguards associative life against unjustified State interference. Seen in this perspective, the believers' right to freedom of religion encompasses the expectation that the community will be allowed to function peacefully, free from arbitrary State intervention. Indeed, the autonomous existence of religious communities is indispensable for pluralism in a democratic society and is thus an issue at the very heart of the protection which Article 9 affords. It directly concerns not only the organisation of the community as such but also the effective enjoyment of the right to freedom of religion by all its active members. Were the organisational life of the community not protected by Article 9 of the Convention, all other aspects of the individual's freedom of religion would become vulnerable.

63.  There is no doubt, in the present case, that the applicants are active members of the religious community. The first applicant was an elected Chief Mufti of the Bulgarian Muslims. The Court need not establish whether the second applicant, who used to work as an Islamic teacher, was also employed as a secretary to the Chief Mufti's Office, it being undisputed that Mr Chaush is a Muslim believer who actively participated in religious life at the relevant time.

64.  It follows that the events complained of concerned both applicants' right to freedom of religion, as enshrined in Article 9 of the Convention. That provision is therefore applicable.

65.  Further, the Court does not consider that the case is better dealt with solely under Article 11 of the Convention, as suggested by the Government. Such an approach would take the applicants' complaints out of their context and disregard their substance.

The Court finds, therefore, that the applicants' complaints fall to be examined under Article 9 of the Convention. In so far as they touch upon the organisation of the religious community, the Court reiterates that Article 9 must be interpreted in the light of the protection afforded by Article 11 of the Convention.

B.  Compliance with Article 9

1.  Arguments before the Court

(a)  The applicants

66.  The applicants contended that the State authorities had interfered twice with the organisational life of the Muslim community. Firstly, in February 1995, they had replaced the legitimate leadership of the community led by the first applicant and then, in the following years, they had refused recognition of the re-elected leadership of the first applicant.

In the applicants' view the measures undertaken by the State had profound consequences and amounted to replacement of the whole organisational structure of the Muslim community and a complete destruction of normal community life. All income was frozen, offices were seized by force, control over mosques was transferred, and any use of the communities' documents and property by the leadership of the first applicant was made impossible. Mr Hasan was thus compelled to continue his activities as head of the second largest religious community in Bulgaria “from the street, with zero financial resources”. Moreover, following the registration in February 1995 by the Directorate of Religious Denominations of Mr Gendzhev's leadership, no court, government body or indeed no person would recognise Mr Hasan as a legitimate representative of the Muslim believers.

67.  The applicants further maintained that State interference with the internal affairs of the religious community had not been based on clear legal rules. They considered that the law in Bulgaria, in matters concerning religious communities, did not provide clarity and guarantees against abuse of administrative discretion. In their view the relations between the State and religious communities in Bulgaria were governed not by law, but by politics. Indeed, the replacement of the leadership of the Muslim religious community had curiously coincided with the change of government in Bulgaria.

The relevant law, which had remained unchanged since the events complained of, provided for a discretionary power of the government to change religious leaderships at will. In the absence of a clear procedure in this respect or a public register of the by-laws and the representation of religious denominations, the system of ad hoc letters, issued by the Directorate of Religious Denominations to confirm the representation of the community to interested third parties and even to courts, created vast opportunities for arbitrary exercise of powers. In the applicant's view the authorities had failed in their duty to enact an adequate legal framework in this respect.

68.  The applicants further claimed that Decree R-12 was in breach of the relevant law as it sanctioned a leadership which had not been elected in accordance with the statute and the by-laws of the Muslim community. These rules provided for a procedure for the election of leaders at a national conference convened by decision of the Supreme Holy Council, the Chief Mufti, and the Control Commission. Having recognised these rules in 1992, the authorities should not have registered leaders elected in breach thereof.

Furthermore, in the applicants' view the replacement of the leadership had been achieved through arbitrary decrees which gave no reasons and had been issued without the parties concerned even being informed. The refusal of the Council of Ministers to comply with two judgments of the Supreme Court had been another arbitrary interference with the internal life of the community. The prosecuting authorities' refusal to intervene and remedy what the applicants saw as a blatant criminal act, namely the forcible eviction of the first applicant and the staff from the building of the Chief Mufti's Office on 27 February 1995 had also been a clear breach of domestic law.

69.  The applicants further asserted that the interference with their rights under Article 9 of the Convention had no legitimate aim. It could not be argued seriously that the government's purpose was to ensure clarity as to the representation of the Muslim religious community. Its actions at the material time had replaced one leadership of the community with another.

(b)  The Government

70.  The Government submitted that there had not been any interference with the applicants' rights under Article 9 of the Convention. The acts of the Directorate of Religious Denominations were of a declarative nature. They did not give rise to rights and obligations and consequently were not capable of affecting the legal rights of others. According to the Court's case-law a registration requirement in religious matters was not as such incompatible with the Convention.

71.  In the Government's view nothing prevented the applicants from freely participating in the organisation of the Muslim community during the period of time under consideration. There was no evidence that the applicants could not hold meetings or could not be elected to the leadership of the Muslim community. Indeed, on 6 March 1995 they had freely organised a new national conference at which the first applicant had been re-elected Chief Mufti. The fact that there was another national conference, that of 2 November 1994, which elected other leaders, could not be imputed to the State. It had been an expression of the free exercise of the right to freedom of association.

Therefore, in the Government's view, it was not the State that had replaced the first applicant as Chief Mufti, but the independent will of the Muslim believers. In fact, Mr Hasan did not meet the age and qualification requirements for the position of Chief Mufti, as provided for in the statute of the Muslim religion in Bulgaria.

72.  The Government also submitted that the State had continued to pay subsidies to the Muslim community. The question of who managed these funds had been decided freely by the community. The Government further rejected as unsubstantiated and ill-founded the first applicant's allegation that he could not address the faithful through the media on the occasion of religious holidays, the media being free and independent from the State. In the Government's view all complaints concerning the alleged indirect effects of the registration of another leadership were ill-founded.

73.  In the Government's opinion the applicants were pursuing their own personal career by falsely presenting before the Court the events complained of as involving human rights issues. If their logic was followed, every leader of a religious community who had lost the confidence of the believers could lodge an application. That would create a dangerous precedent. The Government urged the Court to distance itself from such essentially political disputes. They reiterated that the Parliamentary Assembly of the Council of Europe had noted the progress made in Bulgaria in respect of religious freedoms and informed the Court that a new law on religious denominations was being drafted.

(c)  The Commission

74.  The Commission found unanimously that there had been an unlawful State interference with the internal organisation of the Muslim community and the applicants' right to freedom of religion.

2.  The Court's assessment

(a)  Whether there has been an interference

75.  The Court must examine whether there has been State interference with the internal organisation of the Muslim community and, consequently, with the applicants' right to freedom of religion.

76.  The Government's position was entirely based on the assertion that the impugned acts of the Directorate of Religious Denominations could not be regarded as an interference with the internal organisation of the community as they had been of a purely declaratory nature and had constituted nothing more than an administrative registration. The applicants alleged that these acts had had serious legal and practical consequences and had been aimed directly at removing the legitimate leadership of the Muslim community and replacing it by leaders politically associated with the government of the day.

77.  The Court does not deem it necessary to decide in abstracto whether acts of formal registration of religious communities and changes in their leadership constitute an interference with the rights protected by Article 9 of the Convention.

78.  Nevertheless, the Court considers, like the Commission, that facts demonstrating a failure by the authorities to remain neutral in the exercise of their powers in this domain must lead to the conclusion that the State interfered with the believers' freedom to manifest their religion within the meaning of Article 9 of the Convention. It recalls that, but for very exceptional cases, the right to freedom of religion as guaranteed under the Convention excludes any discretion on the part of the State to determine whether religious beliefs or the means used to express such beliefs are legitimate. State action favouring one leader of a divided religious community or undertaken with the purpose of forcing the community to come together under a single leadership against its own wishes would likewise constitute an interference with freedom of religion. In democratic societies the State does not need to take measures to ensure that religious communities are brought under a unified leadership (see Serif, cited above, § 52).

79.  In the present case the Court notes that by virtue of Decree R-12 and the decision of the Directorate of Religious Denominations of 23 February 1995 the executive branch of government in Bulgaria proclaimed changes in the leadership and statute of the Muslim religious community. No reasons were given for this decision. There was no explanation why preference was to be given to the leaders elected at the national conference of 2 November 1994, which was organised by Mr Gendzhev's followers, and not to the first applicant, who had the support of another part of the community, as evidenced by the results of the national conference held on 6 March 1995.

The Court further observes that in Bulgaria the legitimacy and representation powers of the leadership of a religious denomination are certified by the Directorate of Religious Denominations. The first applicant was thus deprived of his representation powers in law and in practice by virtue of the impugned decisions of February 1995. He was refused assistance by the prosecuting authorities against the forced eviction from the offices of the Chief Mufti precisely on the ground that Decree R-12 proclaimed another person as the Chief Mufti. He was apparently not able to retain control over at least part of the property belonging to the community, although Mr Hasan undoubtedly had the support of a significant proportion of its members. The impugned decisions thus clearly had the effect of putting an end to the first applicant's functions as Chief Mufti, removing the hitherto recognised leadership of the religious community and disallowing its statute and by-laws.

The resulting situation remained unchanged throughout 1996 and until October 1997 as the authorities repeatedly refused to give effect to the decisions of the national conference organised by the first applicant on 6 March 1995.

80.  It is true that in its judgments of 14 October 1996 and 13 March 1997 the Supreme Court implicitly refused to accept that the registration of a new leadership of the divided religious community had the effect of removing the previously recognised leadership of the rival faction. It therefore found that the Council of Ministers was under an obligation to examine the first applicant's request for registration of a new statute. However, those judgments did not have any practical effect, the Council of Ministers having refused to comply with them.

81.  The Government's argument that nothing prevented the first applicant and those supporting him from organising meetings is not an answer to the applicants' grievances. It cannot be seriously maintained that any State action short of restricting the freedom of assembly could not amount to an interference with the rights protected by Article 9 of the Convention even though it adversely affected the internal life of the religious community.

82.  The Court therefore finds, like the Commission, that Decree R-12, the decision of the Directorate of Religious Denominations of 23 February 1995, and the subsequent refusal of the Council of Ministers to recognise the existence of the organisation led by Mr Hasan were more than acts of routine registration or of correcting past irregularities. Their effect was to favour one faction of the Muslim community, granting it the status of the single official leadership, to the complete exclusion of the hitherto recognised leadership. The acts of the authorities operated, in law and in practice, to deprive the excluded leadership of any possibility of continuing to represent at least part of the Muslim community and of managing its affairs according to the will of that part of the community.

There was therefore an interference with the internal organisation of the Muslim religious community and with the applicants' right to freedom of religion as protected by Article 9 of the Convention.

83.  Such an interference entails a violation of that provision unless it is prescribed by law and necessary in a democratic society in pursuance of a legitimate aim (see Cha'are Shalom Ve Tsedek v. France [GC], no. 27417/95, §§ 75 and 84, ECHR 2000-VII).

(b)  Whether the interference was justified

84.  The Court reiterates its settled case-law according to which the expressions “prescribed by law” and “in accordance with the law” in Articles 8 to 11 of the Convention not only require that the impugned measure should have some basis in domestic law, but also refer to the quality of the law in question. The law should be both adequately accessible and foreseeable, that is, formulated with sufficient precision to enable the individual – if need be with appropriate advice – to regulate his conduct (see the Sunday Times v. the United Kingdom (no. 1) judgment of 26 April 1979, Series A no. 30, p. 31, § 49; the Larissis and Others v. Greece judgment of 24 February 1998, Reports 1998-I, p. 378, § 40; Hashman and Harrup v. the United Kingdom [GC], no. 25594/94, § 31, ECHR 1999-VIII; and Rotaru v. Romania [GC], no. 28341/95, § 52, ECHR 2000-V).

For domestic law to meet these requirements it must afford a measure of legal protection against arbitrary interferences by public authorities with the rights safeguarded by the Convention. In matters affecting fundamental rights it would be contrary to the rule of law, one of the basic principles of a democratic society enshrined in the Convention, for a legal discretion granted to the executive to be expressed in terms of an unfettered power. Consequently, the law must indicate with sufficient clarity the scope of any such discretion conferred on the competent authorities and the manner of its exercise (see Rotaru, cited above, § 55).

The level of precision required of domestic legislation – which cannot in any case provide for every eventuality – depends to a considerable degree on the content of the instrument in question, the field it is designed to cover and the number and status of those to whom it is addressed (see Hashman and Harrup, cited above, § 31, and the Groppera Radio AG and Others v. Switzerland judgment of 28 March 1990, Series A no. 173, p. 26, § 68).

85.  The Court notes that in the present case the relevant law does not provide for any substantive criteria on the basis of which the Council of Ministers and the Directorate of Religious Denominations register religious denominations and changes of their leadership in a situation of internal divisions and conflicting claims for legitimacy. Moreover, there are no procedural safeguards, such as adversarial proceedings before an independent body, against arbitrary exercise of the discretion left to the executive.

Furthermore, Decree R-12 and the decision of the Directorate were never notified to those directly affected. These acts were not reasoned and were unclear to the extent that they did not even mention the first applicant, although they were intended to, and indeed did, remove him from his position as Chief Mufti.

The Court has already found that these acts and the subsequent refusal of the Council of Ministers to recognise the leadership of Mr Hasan had the effect of arbitrarily favouring one faction of the divided religious community. It is noteworthy in this context that the replacement of the community's leadership in 1995, as well as in 1992 and 1997, occurred shortly after a change of government.

86.  The Court finds, therefore, that the interference with the internal organisation of the Muslim community and the applicants' freedom of religion was not “prescribed by law” in that it was arbitrary and was based on legal provisions which allowed an unfettered discretion to the executive and did not meet the required standards of clarity and foreseeability.

87.  The Court further agrees with the Commission that the repeated refusal of the Council of Ministers to comply with the judgments of the Supreme Court of 1996 and 1997 was a clearly unlawful act of particular gravity. The rule of law, one of the fundamental principles of a democratic society, is inherent in all Articles of the Convention and entails a duty on the part of the State and any public authority to comply with judicial orders or decisions against it (see the Hornsby v. Greece judgment of 19 March 1997, Reports 1997-II, pp. 510-11, §§ 40-41, and Iatridis
v. Greece
[GC], no. 31107/96, § 58, ECHR 1999-II).

88.  In view of these findings the Court deems it unnecessary to continue the examination of the applicants' complaints in respect of the “legitimate aim” and “necessary in a democratic society” requirements. Such an examination can only be undertaken if the aim of the interference is clearly defined in domestic law.

89.  There has, therefore, been a violation of Article 9 of the Convention.

III.  alleged violation of ARTICLE 11 OF THE CONVENTION

90.  The applicants complained that the State interference with the internal organisation of the Muslim religious community also violated their rights under Article 11 of the Convention. The Government denied that the Muslim community was an “association” and maintained that in any event there had not been any State interference with rights protected by that Article. The Commission considered that it was not necessary to examine the applicants' complaints under Article 11 of the Convention separately.

91.  The Court, like the Commission, considers that no separate issue arises under Article 11 of the Convention. It has already dealt with the complaint concerning State interference with the internal organisation of the Muslim religious community under Article 9 of the Convention, interpreted in the light of Article 11 (see paragraphs 62 and 65 above).

IV.  alleged violation of ARTICLE 13 OF THE CONVENTION

92.  The applicants complained that they did not have an effective remedy against the interference with their right to freedom of religion. They relied on Article 13 of the Convention, which reads as follows:

“Everyone whose rights and freedoms as set forth in [the] Convention are violated shall have an effective remedy before a national authority notwithstanding that the violation has been committed by persons acting in an official capacity.”

1.  Arguments before the Court

93.  The applicants submitted, inter alia, that the procedure before the Supreme Court, which ended with a judgment of 27 July 1995, was not an effective remedy. Although the Supreme Court could have granted appropriate relief by quashing Decree R-12, it had chosen not to deal with the applicants' arguments on the merits. This had been the consequence of what the applicants described as “the doctrine of full discretion”. In the applicants' submission the Bulgarian Supreme Court had repeatedly adhered to the position that in numerous areas the executive enjoyed full discretion which was not subject to judicial review.

94.  The Government replied that the applicants had not instituted any proceedings in their capacity as individuals. In these circumstances they could not claim in abstracto that the law did not guarantee effective remedies.

In the Government's view the applicants could have requested the institution of criminal proceedings under Articles 164 and 165 of the Criminal Code, which concern hate speech and impeding the free manifestation of religion through force or duress.

95.  The Commission considered that the applicants did not have an effective remedy and that there had been a violation of Article 13 of the Convention.

2.  The Court's assessment

96.  The Court recalls that Article 13 guarantees the availability at national level of a remedy in respect of grievances which can be regarded as “arguable” in terms of the Convention. Such a remedy must allow the competent domestic authority both to deal with the substance of the relevant Convention complaint and to grant appropriate relief, although Contracting States are afforded some discretion as to the manner in which they discharge their obligations under Article 13. The remedy required by Article 13 must be “effective” in practice as well as in law, in particular in the sense that its exercise must not be unjustifiably hindered by the acts or omissions of the authorities of the respondent State (see Çakıcı v. Turkey [GC], no. 23657/94, § 112, ECHR 1999-IV).

97.  In the present case the Court has found that the applicants' rights under Article 9 of the Convention were infringed. They therefore had an arguable claim within the meaning of the Court's case-law.

98.  The Court further considers that the scope of the obligation under Article 13 varies depending on the nature of the Convention right relied on. Like the Commission, it takes the view that in the context of the present case Article 13 cannot be seen as requiring a possibility for every believer, such as the second applicant, to institute in his individual capacity formal proceedings challenging a decision concerning the registration of his religious community's leadership. Individual believers' interests in this respect can be safeguarded by their turning to their leaders and supporting any legal action which the latter may initiate.

99.  The Court thus finds that in such a case the State's obligation under Article 13 may well be discharged by the provision of remedies which are only accessible to representatives of the religious community aggrieved by a State interference with its internal organisation. In the present case the first applicant, Mr Hasan, was the leader of the faction of the Muslim organisation which was replaced through the State decisions complained of. The Court will therefore examine whether effective remedies existed for the first applicant in his capacity as religious leader.

100.  The Court observes that Mr Hasan, acting as Chief Mufti, attempted to obtain a remedy against the interference with the internal organisation of the religious community by challenging Decree R-12 before the Supreme Court. The Supreme Court did not question Mr Hasan's locus standi and accepted the case for examination. A representative of the religious community was thus provided access to a judicial remedy.

However, the Supreme Court refused to study the substantive issues, considering that the Council of Ministers enjoyed full discretion whether or not to register the statute and leadership of a religious denomination, and only ruled on the formal question whether Decree R-12 was issued by the competent body.

The appeal to the Supreme Court against Decree R-12 was not, therefore, an effective remedy.

101.  The other two appeals to the Supreme Court, which were submitted by the first applicant against the refusal of the Council of Ministers to register the results of the national conference of 6 March 1995, were not effective remedies either. Although the Supreme Court upheld these appeals, the Council of Ministers refused to comply with its judgments.

102.  The Government suggested that the applicants could have requested the institution of criminal proceedings against persons who might have impeded the exercise of their freedom of religion.

The Court observes, however, that the first applicant did in fact turn to the prosecuting authorities for assistance, but to no avail (see paragraph 26 above).

Furthermore, the Government have not indicated how criminal proceedings, if instituted, could have led to an examination of the substance of the applicants' complaints, which concern decisions issued by a Deputy Prime Minister and the Directorate of Religious Denominations and found by the Supreme Court, in its judgment of 27 July 1995, to have been formally lawful. It is unclear how such proceedings could have remedied the situation complained of.

103.  The Government have not indicated any other remedy which could be used by the applicants or other representatives of the religious community.

104.  The Court finds, therefore, that the leadership of the faction led by Mr Hasan were unable to mount an effective challenge to the unlawful State interference in the internal affairs of the religious community and to assert their right to organisational autonomy, as protected by Article 9 of the Convention.

It follows that neither applicant had an effective remedy in respect of the violation of Article 9. There has, therefore, been a violation of Article 13 of the Convention.

V.  alleged violation of ARTICLE 6 OF THE CONVENTION

105.  The applicants complained that they did not have access to a court for the determination of certain civil rights. In their view Decree R-12 was decisive for some of their civil rights. These were the first applicant's right, in his capacity of Chief Mufti, to manage the religious affairs of the community, to administer its funds and property, and his right to remuneration for his services as Chief Mufti, and the second applicant's right to continue his job of an Islamic teacher, from which he was allegedly de facto dismissed. The applicants asserted that the determination of their civil rights without them having been parties to any proceedings, and without the Supreme Court having examined in substance the challenge against Decree R-12, was contrary to Article 6 of the Convention.

106.  The Government submitted that the misfortunes in the applicants' careers were not the consequence of the impugned decisions. The applicants had not been parties to the proceedings before the Supreme Court against Decree R-12. Furthermore, if the second applicant had had an employment contract, he could have challenged its termination before the courts.

107.  The Commission considered that the applicants' complaints under Article 6 were unsubstantiated.

108.  The Court notes that the applicants have not substantiated the legal basis and the content of their alleged civil rights. Furthermore, they have not shown that there existed any obstacles preventing them from bringing civil actions before the courts in respect of their alleged right to remuneration.

The Court therefore finds that there has been no violation of Article 6 of the Convention.

VI.  alleged violation of ARTICLE 1 of protocol No. 1

109.  The Court notes that the applicants did not reiterate their complaints made before the Commission under Article 1 of Protocol No. 1.

In those circumstances the Court sees no reason to deal with them of its own motion.

VII.  APPLICATION OF ARTICLE 41 OF THE CONVENTION

110.  Article 41 of the Convention provides:

“If the Court finds that there has been a violation of the Convention or the Protocols thereto, and if the internal law of the High Contracting Party concerned allows only partial reparation to be made, the Court shall, if necessary, afford just satisfaction to the injured party.”

A.  Damage

1.  Pecuniary damage

111.  The first applicant claimed 9,240 new levs (BGN) in respect of lost salary for the period between his removal from the position of Chief Mufti in February 1995 and November 1997, when a Chief Mufti elected at a unification conference took office.

He also claimed costs for maintaining his activities as Chief Mufti between February 1995 and November 1997 (rent for an office and publication of the Musulmanin newspaper) in the amount of 5,500 United States dollars (USD).

The second applicant claimed BGN 6,060 in lost salary as secretary to the Chief Mufti's Office and editor of the Musulmanin newspaper for the period between February 1995 and November 1997.

112.  The applicants supported their claims by copies of contracts for the rent of two flats, receipts concerning expenses for the publication of the Musulmanin newspaper and for the holding of local meetings of the religious community, and a declaration from a Mr Velev who certified that he knew the applicants, that the second applicant used to perform “secretarial functions” at the Chief Mufti's Office and used to be the editor of the Musulmanin newspaper, and that as far as he remembered the applicants' monthly salaries were the equivalent of BGN 280 for the first applicant and BGN 200 for the second applicant.

The applicants stated that they were unable to present other documentary proof as all documents concerning their income had remained in the building of the Chief Mufti's Office from where they had been evicted by force on 27 February 1995.

113.  The Government submitted that all claims were unsubstantiated and not supported by sufficient evidence. In particular, the claims in respect of lost salary were without any basis, the applicants not having presented a single payment slip. Furthermore, a number of documents submitted by the applicants were unclear and contained numerous contradictions. The contracts for the rent of two flats mentioned that the flats were to be used by the tenant not only as offices but also as residences. There was no proof that the tenants had actually moved in or had paid the rent. In one contract the figure “1995” had clearly been overwritten to read “1996”.

The Government further pointed out that the applicants had used arbitrary methods of calculation. In particular, the first applicant claimed that as of February 1995 his salary was 10,000 “old” levs (BGL) and that this amount was the equivalent of BGN 280. However, this calculation had apparently been made on the basis of the exchange rate of the lev with another currency. In fact, in July 1999 BGL 1,000 (“old” levs) became BGN 1 (“new” lev). Thus, BGL 10,000 would be the equivalent of BGN 10.

114.  As regards the expenses for the publication of the Musulmanin newspaper, the Government contended that there were contradictions between the initial submissions of the applicants where they had claimed expenses in respect of three issues of the newspaper, and their later submissions, where they mentioned two issues and then four issues. Furthermore, the trade name of the newspaper had been registered by a third person and nothing demonstrated that the applicants could claim expenses in respect of the publication of this newspaper.

115.  In respect of the second applicant the Government submitted a copy of a letter dated 8 May 2000 from the Chief Mufti's Office which certified that Mr Chaush had not worked at the Chief Mufti's Office as claimed by him. He had occasionally taught at the Islamic Institute in Sofia. Furthermore, the Government drew attention to a contradiction between the claims of the second applicant and his declaration of means made on 31 January 2000 and submitted for the purposes of his legal aid request. In the latter document the second applicant had stated that he had variable income, during the school year only, at the average level of BGN 40 to 80 per month.

116.  The Government finally asserted that in February 1995 the first applicant had ceased to be Chief Mufti and could not therefore claim sums in respect of expenses allegedly incurred in his activities as Chief Mufti.

117.  The Court considers that Mr Chaush, the second applicant, has not established a direct causal link between the violation found in the present case and the loss of income or other pecuniary damage allegedly suffered by him. The present case did not concern the circumstances of the second applicant's alleged dismissal from his position of an Islamic teacher, but the interference with his right to freedom of religion resulting from the forced removal of the leadership of the religious community to which he adhered as an active member. His claim for pecuniary damage is therefore dismissed.

118.  In respect of the first applicant, it appears that some of the amounts claimed by him, such as sums for rent of offices and publication of a newspaper, concern the Chief Mufti's Office, which initially submitted an application to the Commission but then withdrew from the proceedings (see paragraph 2 above). Such amounts notwithstanding, the Court considers that the first applicant personally must have suffered some pecuniary damage as a result of his unlawful removal from the position of Chief Mufti and the forced eviction from the building of the Chief Mufti's Office. His claim in this respect, however, is not supported by reliable documentary evidence. As regards the alleged loss of income he has only submitted a declaration by a person who allegedly knew the amount of his salary. The Court finds therefore that the claim for pecuniary damage cannot be granted (see Freedom and Democracy Party (ÖZDEP) v. Turkey [GC], no. 23885/94, § 54, ECHR 1999-VIII).

Nevertheless, the Court accepts that the first applicant's inability to furnish documentary proof may to a certain extent be due to the fact that he was evicted by force from his office in February 1995 and denied access to his documentation. It will therefore take these circumstances into account when deciding on the first applicant's claim for non-pecuniary damage.

2.  Non-pecuniary damage

119.  The first applicant claimed USD 50,000 and the second applicant USD 30,000 under this head.

The applicants submitted that they had suffered considerable distress over a long period of time. The first applicant had been the head of the second largest religious community in the country. His duty and responsibility vis-à-vis the thousands of believers who had placed their trust in him as their representative had been to ensure the functioning of the legitimate leadership of the religious community. The fact that he could not succeed in this task on account of the unlawful interference of the State with the internal organisation of the Muslim religion caused him acute emotional suffering. This situation was aggravated by the complete disrespect of the authorities for the rule of law between February 1995 and October 1997 when the applicants made numerous attempts to obtain justice, but were simply ignored. Throughout this period of time they continued to work facing enormous difficulties.

120.  The Government invited the Court to reject the applicants' claims and to accept that the finding of a violation would be sufficient just satisfaction.

The Government stated that the applicants had not shown damage to their reputation or their health and could not therefore claim non-pecuniary damage. Their personal emotional reactions to the events complained of were of a purely subjective nature and could not serve as grounds for a quantified claim.

In the Government's submission the amounts claimed were in any event excessive and did not find support in the Court's case-law or the practice of the Committee of Ministers. Furthermore, the applicants' claims were exorbitant in view of the standard of living in Bulgaria, where, for the period 1992-98, on average, the minimum monthly salary was the equivalent of about USD 30 and the monthly salary of a judge at regional level about USD 140.

121.  The Court considers that the unlawful State interference with the organisation of the Muslim community has undoubtedly caused distress to the first applicant, who was removed from his position as head of the second largest religious community in Bulgaria. This situation was aggravated by the continuous disrespect for his rights, the lack of any clear legal foundation for the acts of the authorities and their failure to provide an effective remedy.

The Court considers, however, that the claims are excessive, regard being had to its case-law (see Thlimmenos v. Greece [GC], no. 34369/97, § 70, ECHR 2000-IV; Ceylan v. Turkey [GC], no. 23556/94, § 50, ECHR 1999-IV; and the following judgments cited above: Kokkinakis, p. 23, § 59; Serif, § 61; and Larissis and Others, p. 384, § 74).

Making its assessment on an equitable basis, the Court awards BGN 10,000 to the first applicant.

As regards the second applicant the Court holds that the finding of violations of the Convention constitutes sufficient just satisfaction.

B.  Costs and expenses

122.  The applicants claimed USD 3,150 for 105 hours of work (at the rate of USD 30 per hour) by their lawyer on the proceedings before the Commission and the Court, an additional USD 640 for 16 hours of legal work on the hearing before the Court and USD 2,685 for expenses related to the hearing in Strasbourg on 29 May 2000. The latter amount included USD 1,560 in air fares for the two applicants and their lawyer, USD 1,080 in subsistence expenses for three days (on the basis of USD 120 per day per person) and USD 55 paid for French visas.

The amount claimed by the applicants is equivalent to about BGN 13,500.

123.  The Government pointed out that part of the legal work concerned the initial complaints of the Chief Mufti's Office before the Commission. However, the Chief Mufti's Office withdrew its complaints. The Government further objected to the hourly rate applied by the applicant's lawyer, which was many times superior to the normal rate charged by lawyers in Bulgaria, and submitted that the “time sheet” presented by the lawyer was unreliable. Finally, the amounts claimed in respect of air fares and subsistence expenses were not supported by invoices.

124.  The Court agrees with the Government that a certain reduction should be applied in view of the fact that part of the costs were incurred in relation to the complaints which were disjoined and struck out by the Commission on 17 September 1998 (see paragraph 2 above). The remainder of the claim does not appear excessive in the light of the Court's case-law (see the Lukanov v. Bulgaria judgment of 20 March 1997, Reports 1997-II, p. 546, § 56; the Assenov and Others v. Bulgaria judgment of 28 October 1998, Reports 1998-VIII, p. 3305, §§ 176-78; Nikolova v. Bulgaria [GC], no. 31195/96, § 79, ECHR 1999-II; and Velikova v. Bulgaria, no. 41488/98, § 104, ECHR 2000-VI).

The Court accordingly awards the sum of BGN 10,000 in respect of costs and expenses, together with any value-added tax that may be chargeable, less 18,655.87 French francs received by the applicants by way of legal aid, to be converted into levs at the rate applicable on the date of settlement.

C.  Default interest

125.  According to the information available to the Court, the statutory rate of interest applicable in Bulgaria at the date of adoption of the present judgment is 13.85% per annum.

FOR THESE REASONS, THE COURT

1.  Dismisses unanimously the Government's preliminary objection;

 

2.  Holds unanimously that there has been a violation of Article 9 of the Convention;

 

3.  Holds unanimously that no separate issue arises under Article 11 of the Convention;

 

4.  Holds unanimously that there has been a violation of Article 13 of the Convention;

 

5.  Holds unanimously that there has been no violation of Article 6 of the Convention;

 

6.  Holds unanimously that it is not necessary to examine the complaints under Article 1 of Protocol No. 1;

 

7.  Holds unanimously that the respondent State is to pay within three months to the first applicant, for non-pecuniary damage, BGN 10,000 (ten thousand levs);

 

8.  Holds by eleven votes to six that the finding of violations of the Convention constitutes sufficient just satisfaction in respect of the second applicant;

 

9.  Holds unanimously that the respondent State is to pay within three months to both applicants, for costs and expenses, the global sum of BGN 10,000 (ten thousand levs) plus any value-added tax that may be chargeable, less FRF 18,655.87 (eighteen thousand six hundred and fifty-five French francs eighty-seven centimes) received by them by way of legal aid, to be converted into levs at the rate applicable on the date of settlement;

 

10.  Holds unanimously that simple interest at an annual rate of 13,85% shall be payable from the expiry of the above-mentioned three months until settlement.

 

11.  Dismisses unanimously the remainder of the applicants' claims for just satisfaction.

Done in English and in French, and delivered at a public hearing in the Human Rights Building, Strasbourg, on 26 October 2000.

                                                                                           Luzius Wildhaber
                                                                                                   President
Maud de Boer-Buquicchio
       Deputy Registrar

In accordance with Article 45 § 2 of the Convention and Rule 74 § 2 of the Rules of Court, the joint partly dissenting opinion of Mrs Tulkens and Mr Casadevall joined by Mr Bonello, Mrs Strážnická, Mrs Greve and Mr Maruste is annexed to this judgment.

L.W.
M.B.

 

Joint partly dissenting opinion of Judges Tulkens and Casadevall joined by Judges Bonello, Strážnická, Greve and Maruste

1.  We do not agree with the majority regarding point 8 of the operative provisions on just satisfaction for the second applicant in respect of non-pecuniary damage.

2.  Since the freedom of thought, conscience and religion protected by Article 9 of the Convention is one of the foundations of a democratic society, as the judgment quite rightly points out, we consider that the mere finding of a violation of that provision does not in itself constitute sufficient just satisfaction.

3.  In the present case there is no doubt that both the first and the second applicants were victims of the violations alleged and that they were both “active members of the religious community ...”. Moreover, it is undisputed that the second applicant, Mr Chaush, who used to work as a Muslim teacher, “is a ... believer who actively participated in religious life at the relevant time” (see paragraph 63 of the judgment), and he “continued to work facing enormous difficulties” for nearly three years (see paragraph 119 in fine).

4.  That being so, we think that the second applicant also suffered distress and sustained non-pecuniary damage, certainly less serious damage than the first applicant, but damage which nevertheless warranted an award of just satisfaction to Mr Chaush under Article 41 of the Convention.

Trascina file per caricare

AFFAIRE HASSAN ET TCHAOUCH c. BULGARIE

(Requête no 30985/96)

 

ARRÊT

STRASBOURG

26 octobre 2000

 

 

En l'affaire Hassan et Tchaouch c. Bulgarie,

La Cour européenne des Droits de l'Homme, siégeant en une Grande Chambre composée des juges dont le nom suit :

         MM. L. Wildhaber, président,
                   J.-P. Costa,
                   A. Pastor Ridruejo,

                   L. Ferrari Bravo,
                   G. Bonello,
                   J. Makarczyk,
                   P. Kūris,
         Mmes F. Tulkens,
                   V. Strážnická,
         MM. V. Butkevych,
                   J. Casadevall,
         Mme  H.S. Greve,
         MM. A.B. Baka,
                   R. Maruste,

                   E. Levits,
         Mme  S. Botoucharova,
         M.     M. Ugrekhelidze,
ainsi que de Mme M. de Boer-Buquicchio, greffière adjointe,

Après en avoir délibéré en chambre du conseil les 29 mai et 4 octobre 2000,

Rend l'arrêt que voici, adopté à cette dernière date :

PROCÉDURE

1.  L'affaire a été déférée à la Cour, conformément aux dispositions qui s'appliquaient avant l'entrée en vigueur du Protocole no 11 à la Convention de sauvegarde des Droits de l'Homme et des Libertés fondamentales (« la Convention »), par la Commission européenne des Droits de l'Homme (« la Commission ») le 30 octobre 1999 (article 5 § 4 du Protocole no 11 et anciens articles 47 et 48 de la Convention).

2.  A son origine se trouve une requête (no 30985/96) dirigée contre la République de Bulgarie et dont quatre requérants avaient saisi la Commission le 22 janvier 1996 en vertu de l'ancien article 25 de la Convention. A la suite de la décision de la Commission de disjoindre les griefs de deux des requérants et de rayer la requête du rôle pour autant qu'elle concernait ces derniers (voir le rapport adopté par la Commission le 17 septembre 1998 en vertu de l'ancien article 30 § 1 a) de la Convention), la présente affaire porte sur les griefs des deux autres requérants : M. Fikri Sali Hassan et M. Ismail Ahmed Tchaouch, ressortissants bulgares nés respectivement en 1963 et 1940 et résidant à Sofia (« les requérants »).

3.  Les requérants se plaignent, sur le terrain des articles 6, 9, 11 et 13 de la Convention et de l'article 1 du Protocole no 1, du remplacement, prétendument imposé, des dirigeants de la communauté musulmane en Bulgarie et des procédures administrative et judiciaire qui s'en sont suivies.

4.  La Commission a déclaré la requête recevable le 8 septembre 1997. Dans son rapport du 26 octobre 1999 (ancien article 31 de la Convention) [Note du greffe : le rapport est disponible au greffe.], elle formule l'avis unanime qu'il y a eu violation des articles 9 et 13 de la Convention, qu'il n'y a pas lieu d'examiner séparément les griefs des requérants sur le terrain de l'article 11 de la Convention et qu'il n'y a pas eu violation de l'article 6 de la Convention et de l'article 1 du Protocole no 1.

5.  Devant la Cour, les requérants sont représentés par Me Y. Grozev, avocat au barreau de Sofia, et le gouvernement bulgare (« le Gouvernement ») est représenté par Mme V. Djidjeva, agente, du ministère de la Justice.

6.  Le 6 décembre 1999, un collège de la Grande Chambre a décidé que l'affaire devait être examinée par la Grande Chambre (article 100 § 1 du règlement de la Cour). La composition de la Grande Chambre a été fixée conformément aux dispositions des articles 27 §§ 2 et 3 de la Convention et 24 du règlement.

7.  Tant les requérants que le Gouvernement ont déposé un mémoire.

8.  Une audience s'est déroulée en public au Palais des Droits de l'Homme, à Strasbourg, le 29 mai 2000. M. R. Türmen, membre de la Grande Chambre constituée pour connaître de l'affaire, n'a pas pu participer à l'audience. Il a été remplacé par M. L. Ferrari Bravo, juge suppléant, en tant que membre de la Grande Chambre (article 24 § 5 b) du règlement).

 

Ont comparu :

−     pour le Gouvernement
Mme              V. Djidjeva, ministère de la Justice,                         agente ;

−     pour les requérants                                                                               
Me           Y. Grozev, avocat,                                                    conseil.

 

Les requérants étaient également présents. La Cour a entendu en leurs déclarations Me Grozev et Mme Djidjeva.

Me M. Fischbach, initialement membre de la Grande Chambre, se trouvant empêché de participer à l'examen de l'affaire après l'audience, M. E. Levits, juge suppléant, l'a remplacé.

EN FAIT

I.  LES CIRCONSTANCES DE L'ESPÈCE

A.  Les requérants

9.  M. Fikri Sali Hassan (« le premier requérant ») était grand mufti des musulmans bulgares de 1992 jusqu'aux événements litigieux. M. Ismail Ahmed Tchaouch (« le second requérant ») enseignait à l'Institut d'études islamiques à Sofia.

Devant la Cour, le second requérant déclare qu'à partir de février 1995 il a également travaillé à temps partiel comme secrétaire du bureau du grand mufti (Главно мюфтийство), instance dirigeante au niveau national de l'organisation religieuse musulmane, et rédacteur de Musulmanin, la revue de celle-ci. Le Gouvernement conteste ces affirmations.

B.  Le contexte de l'affaire

10.  Fin 1989, la Bulgarie amorça sa transition à la démocratie. Peu après, certains croyants et activistes musulmans du pays tentèrent de renverser les dirigeants de leur organisation religieuse. Ils estimèrent que M. Gendjev, alors grand mufti, et les membres du Haut Conseil spirituel (Висш духовен съвет) avaient collaboré avec le régime communiste. Les anciens chefs religieux, dont M. Gendjev en tant que grand mufti des musulmans bulgares, avaient également leurs partisans. Cette situation entraîna des scissions et un conflit au sein de la communauté musulmane bulgare.

11.  A la suite des élections législatives tenues en octobre 1991, un nouveau gouvernement, formé par l'Union des forces démocratiques (СДС) et le Mouvement pour les droits et les libertés (ДПС), fut installé fin 1991.

Le 10 février 1992, la Direction des affaires religieuses (Дирекция по вероизповеданията), un organe gouvernemental rattaché au Conseil des ministres, annula l'élection de M. Gendjev, qui avait eu lieu en 1988, à la fonction de grand mufti des musulmans bulgares et proclama la destitution de l'intéressé. Le 21 février 1992, elle enregistra un Haut Conseil spirituel provisoire de trois membres en tant qu'instance dirigeante de l'organisation musulmane jusqu'à l'élection de nouveaux chefs permanents par une conférence nationale de l'ensemble des musulmans.

12.  A la suite de ces événements, M. Gendjev, qui se prétendait toujours grand mufti des musulmans bulgares, contesta la décision du 10 février 1992 devant la Cour suprême, laquelle le débouta le 28 avril 1992, estimant que la décision de la Direction des affaires religieuses était insusceptible de recours. Le pourvoi en révision de cet arrêt qu'il présenta ultérieurement fut examiné par un collège de cinq juges de la Cour suprême et écarté le 7 avril 1993. Tout en confirmant le rejet, le collège examina également le recours au fond. Il considéra notamment que la Direction des affaires religieuses était compétente pour annuler l'élection de l'intéressé. Quant au fait que la décision contestée proclamait aussi la « destitution » de M. Gendjev de ses fonctions de grand mufti, le collège estima que la direction avait excédé ses pouvoirs. Toutefois, il n'y avait pas lieu d'annuler cette partie de la décision de la direction puisque, quoi qu'il en soit, elle n'avait aucune conséquence juridique.

13.  La conférence nationale des musulmans, organisée par les dirigeants provisoires, eut lieu le 19 septembre 1992. Elle élut M. Fikri Sali Hassan (le premier requérant) grand mufti des musulmans bulgares et adopta les nouveaux statuts de l'organisation des musulmans de Bulgarie (Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България). Le 1er octobre 1992, la Direction des affaires religieuses enregistra les statuts et les nouveaux dirigeants, conformément aux articles 6 et 16 de la loi sur les confessions.

C.  Les événements survenus en 1994 et début 1995

14.  Alors que le conflit entre MM. Gendjev et Hassan se poursuivait, la position officielle de la Direction des affaires religieuses fut, pendant toute l'année 1993 et au moins durant le premier semestre 1994, que le premier requérant était le grand mufti légitime des musulmans bulgares.

15.  Dans une lettre du 29 juillet 1994, la Direction des affaires religieuses engagea M. Hassan à organiser une conférence nationale de tous les musulmans pour résoudre certains problèmes résultant d'irrégularités dans l'élection de chefs religieux locaux. Il s'agissait apparemment d'incompatibilités alléguées avec les statuts de l'organisation religieuse musulmane, et non d'infractions à la loi.

16.  Le 2 novembre 1994, les partisans de M. Gendjev organisèrent une conférence nationale qui se proclama la représentante légitime des musulmans, élut d'autres dirigeants et adopta des statuts. M. Gendjev fut élu président du Haut Conseil spirituel. Après la conférence, les nouveaux chefs élus demandèrent leur enregistrement à la Direction des affaires religieuses en tant que dirigeants légitimes des musulmans bulgares.

17.  Le 3 janvier 1995, le Haut Conseil spirituel présidé par le premier requérant décida de réunir une conférence nationale le 28 janvier 1995.

18.  Fin 1994, des élections législatives eurent lieu. Le Parti socialiste bulgare (БСП) remporta la majorité au Parlement et forma un nouveau gouvernement, qui fut installé en janvier 1995.

19.  Dans une lettre du 16 janvier 1995, la Direction des affaires religieuses pressa le premier requérant, en sa qualité de grand mufti, de reporter la conférence, précisant notamment :

« Préoccupée par [les] irrégularités [concernant l'élection de muftis locaux] dès le milieu de l'année 1994, la Direction des affaires religieuses n'a cessé (...) de demander une solution rapide aux problèmes (...) Malheureusement, aucune mesure particulière n'a été prise (...) En conséquence, les conflits au sein de la communauté religieuse se sont intensifiés, et le mécontentement des musulmans s'est aggravé, donnant lieu à la tenue d'une conférence nationale extraordinaire le 2 novembre 1994. Cette conférence a révélé un nouveau problème, lié aux lacunes des statuts de la communauté musulmane (...) [Les statuts] ne précisent pas les modalités de tenue d'une conférence nationale (...) Ils ne régissent pas la question des participants, leur mode de sélection (...)

Dès lors, il devient juridiquement impossible pour l'exécutif de se prononcer sur la conformité de la conférence nationale avec les statuts [de la religion musulmane] et, par conséquent, sur la validité de ses décisions. Celles‑ci sont contestables pour une partie des musulmans bulgares, ce qui se comprend fort bien. Toute autre conférence nationale poserait le même problème, à moins qu'elle ne soit organisée par un comité mixte [des dirigeants des factions rivales]. En outre, la décision du 3 janvier 1995 du Haut Conseil spirituel de tenir une conférence nationale extraordinaire le 28 janvier 1995 n'est signée que par six membres légitimes de ce Conseil (...) [et] (...) ne saurait être considérée comme conforme aux statuts.

La Direction des affaires religieuses ne saurait méconnaître les constats formulés par [le collège de juges de] la Cour suprême dans sa décision du 7 [avril] 1993, notamment que la direction a excédé ses pouvoirs en destituant M. Gendjev de ses fonctions de grand mufti et que la décision rendue le 10 février 1992 n'a aucune conséquence juridique.

Extrêmement préoccupée par la situation actuelle et soucieuse du bien‑être des musulmans bulgares, la Direction des affaires religieuses se rallie à l'avis du grand mufti [le premier requérant], selon lequel il n'est pas souhaitable de précipiter la tenue d'une conférence extraordinaire avant la résolution des conflits au sein de la communauté (...)

Fermement convaincue que les questions litigieuses au sein de la communauté religieuse ne doivent pas être tranchées administrativement par l'exécutif (...) la direction en appelle à votre bonne volonté pour parvenir à un consensus sur la tenue d'une conférence unifiée (...) »

20.  Le 27 janvier 1995, le Haut Conseil spirituel présidé par M. Hassan annonça qu'il avait reporté la tenue de la conférence nationale au 6 mars 1995.

D.  La destitution du premier requérant de ses fonctions de grand mufti

21.  Le 22 février 1995, M. Chivarov, vice-premier ministre, prit le décret R-12, ainsi libellé :

« Conformément au décret KV-15 du Conseil des ministres du 6 février 1995, combiné avec l'article 6 de la loi sur les confessions, j'approuve les statuts de la confession musulmane en Bulgarie, dont le siège se trouve à Sofia. »

22.  Les statuts de la confession musulmane en Bulgarie mentionnés dans le décret étaient apparemment ceux qui avaient été adoptés à la conférence nationale rivale, organisée par M. Gendjev et tenue le 2 novembre 1994. Le décret KV-15, visé dans le décret R-12, énonçait que le vice-premier ministre, M. Chivarov, serait chargé de superviser les activités de la Direction des affaires religieuses.

23.  Le 23 février 1995, la Direction des affaires religieuses du Conseil des ministres rendit une décision indiquant qu'en application des articles 6, 9 et 16 de la loi sur les confessions et du décret R-12 du vice-premier ministre, elle avait enregistré les nouveaux chefs religieux de la communauté musulmane bulgare, à savoir M. Gendjev en tant que président du Haut Conseil spirituel et, apparemment, les personnes élues à la conférence du 2 novembre 1994.

24.  Ni le décret R-12 ni la décision de la Direction des affaires religieuses n'étaient motivés et ne donnaient d'explications sur la procédure suivie. Les décisions ne furent pas formellement signifiées à M. Hassan, qui en eut connaissance par la presse.

25.  Le 27 février 1995, les nouveaux dirigeants enregistrés, accompagnés par des agents de sécurité privés, se rendirent au bureau du grand mufti à Sofia, expulsèrent les personnes qui y travaillaient et occupèrent le bâtiment. Selon les requérants, la police, qui était arrivée sur les lieux après cette intervention inopinée, prit immédiatement fait et cause pour les nouveaux occupants. Après l'action du 27 février 1995, les nouveaux responsables s'emparèrent de tous les documents et biens appartenant à l'organisation religieuse des musulmans bulgares à Sofia et, dans les mois qui suivirent, dans diverses autres villes du pays. La Direction des affaires religieuses aurait adressé des lettres aux banques où étaient domiciliés les comptes de l'organisation pour les informer d'un changement de dirigeants. Dans les semaines qui suivirent, plusieurs communes enregistrèrent de nouveaux muftis régionaux, prétendument sur les instructions de la Direction des affaires religieuses. En outre, le personnel du bureau du grand mufti et dix professeurs de religion islamique, dont le second requérant, auraient été renvoyés de facto en ce qu'on les empêcha de continuer à travailler.

26.  Le 27 février 1995, immédiatement après la prise de contrôle, le premier requérant saisit le parquet général (Главна прокуратура) d'une demande d'assistance, déclarant que le bâtiment du bureau du grand mufti avait été attaqué et occupé illégalement par des personnes qui devaient être expulsées. Par des décisions des 8 et 28 mars 1995, les autorités de poursuite rejetèrent la demande. Elles estimèrent notamment que les nouveaux occupants des locaux y demeuraient légalement puisqu'ils avaient été dûment enregistrés par la Direction des affaires religieuses et représentaient les autorités religieuses de la communauté musulmane du pays.

E.  Le recours devant la Cour suprême contre le décret R-12

27.  Le 23 mars 1995, la Direction des affaires religieuses adressa une lettre au premier requérant en sa qualité de particulier, apparemment en réponse à une demande de celui-ci ; elle précisait notamment :

« En 1888, 1891, 1919, 1949, 1986, 1992 et 1995, la communauté musulmane bulgare a modifié à plusieurs reprises ses statuts en ce qui concerne sa structure (...), mais jamais quant à ses principes religieux. Le décret R‑12 du 22 février 1995 (...) autorise un changement [de structure], que la communauté elle‑même a souhaité (...) »

Cette lettre était apparemment le premier document émanant des autorités compétentes de l'Etat qui laissait clairement entendre que les statuts de la communauté musulmane approuvés par le décret R-12 avaient remplacé les statuts antérieurs et que les nouveaux dirigeants enregistrés succédaient au premier requérant.

28.  Le 18 avril 1995, le premier requérant, agissant au nom du bureau du grand mufti qu'il dirigeait, saisit la Cour suprême d'un recours contre le décret R-12. Il déclara qu'à première vue ledit décret n'énonçait rien de plus que l'enregistrement d'une nouvelle organisation religieuse. Or il ressortait clairement des décisions et de la lettre de la Direction des affaires religieuses qui avaient suivi qu'il s'agissait du remplacement des statuts et des dirigeants d'une confession existante. En outre, il apparaissait que ce texte était motivé par l'idée que la religion musulmane en Bulgarie ne pouvait avoir qu'une direction unique et être régie que par un seul texte statutaire. L'Etat n'avait pas le droit d'imposer un tel point de vue aux musulmans, la multiplicité des organisations religieuses d'un seul et même culte étant courante dans d'autres pays, tout comme en Bulgarie. Le Conseil des ministres avait donc outrepassé ses pouvoirs. L'ingérence de l'Etat dans les conflits internes d'une communauté religieuse était illégale. Au cours de l'audience devant la Cour suprême, le premier requérant se plaignit également d'une atteinte illégale aux libertés religieuses des musulmans, telles que consacrées par la Constitution.

29.  Le premier requérant fit valoir en outre que la conférence du 2 novembre 1994 avait été organisée par des personnes qui n'appartenaient pas à l'organisation musulmane qu'il présidait. Ces personnes pouvaient donc enregistrer leur propre organisation religieuse mais ne pouvaient prétendre remplacer les dirigeants d'une autre. Le second requérant demanda à la Cour suprême d'annuler le décret R-12 au motif qu'il était contraire à la loi ou de déclarer qu'il s'agissait de l'enregistrement d'une nouvelle communauté religieuse, l'organisation musulmane existante n'étant pas touchée.

30.  Le 27 juillet 1995, la Cour suprême rejeta le recours. Elle déclara qu'en vertu de la loi sur les confessions, le Conseil des ministres jouissait d'un pouvoir discrétionnaire illimité pour décider d'enregistrer ou non les statuts d'une religion donnée. Dès lors, elle n'avait que le pouvoir d'examiner si la décision contestée avait été prise par l'organe administratif compétent et si les exigences procédurales avaient été satisfaites. A cet égard, le décret R-12 était légal. Quant à la demande d'interprétation dudit texte, il n'appartenait pas à la Cour suprême, dans le cadre de cette procédure, de se prononcer sur le point de savoir s'il avait pour effet de créer une nouvelle personne morale ou d'introduire des changements, et si, à la suite de cette décision, il existait deux organisations musulmanes parallèles.

F.  La conférence nationale du 6 mars 1995 et le recours devant la Cour suprême contre le refus du Conseil des ministres d'enregistrer les décisions de la conférence

31.  La conférence nationale des musulmans de Bulgarie organisée par M. Hassan eut lieu, comme prévu, le 6 mars 1995. Selon le procès-verbal, 1 553 personnes y assistèrent, dont 1 188 délégués officiels ayant le droit de vote. Il s'agissait des représentants de onze sections locales et des dirigeants au niveau national. La conférence adopta quelques modifications des statuts de la communauté musulmane et élut ses dirigeants. Le premier requérant fut réélu grand mufti.

32.  Le 5 juin 1995, le premier requérant, en sa qualité de grand mufti, demanda au Conseil des ministres d'enregistrer les nouveaux statuts et dirigeants des musulmans bulgares, tels qu'ils avaient été approuvés à la conférence du 6 mars 1995. Le 6 octobre 1995, il réitéra sa demande. Toutefois, le Conseil des ministres ne répondit pas.

33.  A une date non précisée, le premier requérant saisit la Cour suprême d'un recours contre le refus implicite du Conseil des ministres d'enregistrer les décisions adoptées à la conférence de mars 1995.

34.  Le 14 octobre 1996, la Cour suprême rendit son arrêt. Elle releva qu'en 1992 le bureau du grand mufti, représenté par M. Hassan, avait été dûment enregistré comme une confession en vertu de l'article 6 de la loi sur les confessions et avait donc acquis la personnalité morale, dont il n'avait pas été privé ultérieurement. Dès lors, le Conseil des ministres avait l'obligation, conformément aux articles 6 et 16 de ladite loi, d'examiner une demande d'enregistrement de nouveaux statuts ou de changements des
dirigeants de la confession existante. En conséquence, la Cour suprême jugea que le refus implicite du Conseil des ministres était illégal et ordonna la communication du dossier à ce dernier pour examen.

35.  Le 19 novembre 1996, le vice-premier ministre, M. Chivarov, refusa d'enregistrer les statuts et les dirigeants du bureau du grand mufti représenté par M. Hassan, tels qu'ils avaient été approuvés en 1995. Il adressa à ce dernier une lettre précisant notamment que le Conseil des ministres avait déjà enregistré les chefs de la communauté musulmane bulgare, c'est-à-dire ceux qui avaient été élus à la conférence de novembre 1994, avec M. Gendjev comme président du Haut Conseil spirituel. Le vice-premier ministre conclut que la demande du premier requérant « ne [pouvait] être accueillie car elle [était] manifestement contraire aux dispositions de la loi sur les confessions ».

36.  Le 5 décembre 1996, le premier requérant, agissant en sa qualité de grand mufti, saisit la Cour suprême d'un recours contre le refus du vice-premier ministre.

37.  Le 13 mars 1997, la Cour suprême infirma le refus au motif qu'il était contraire à la loi et à l'article 13 de la Constitution. Le refus constituait « une ingérence administrative illégale dans l'organisation interne [d'une] communauté religieuse ». La Cour suprême ordonna à nouveau la communication du dossier au Conseil des ministres, pour enregistrement.

38.  Malgré ces arrêts de la Cour suprême, le Conseil des ministres n'enregistra pas les autorités religieuses représentées par M. Hassan.

G.  La Conférence d'unification de 1997 et les événements ultérieurs

39.  En février 1997, le gouvernement du Parti socialiste bulgare démissionna et un gouvernement provisoire fut nommé. Aux élections législatives qui s'ensuivirent en avril 1997, l'Union des forces démocratiques remporta la majorité et forma un nouveau gouvernement.

40.  Le 24 mars 1997, le premier requérant demanda de nouveau au Conseil des ministres d'enregistrer les résultats de la conférence de 1995. Des contacts informels eurent alors lieu entre les autorités de la faction dirigée par M. Hassan et des représentants du gouvernement. On aurait affirmé aux requérants que le gouvernement accepterait uniquement d'enregistrer des nouveaux dirigeants élus à une conférence d'unification.

41.  La Direction des affaires religieuses engagea les deux groupes rivaux dirigés respectivement par M. Hassan et M. Gendjev à mener des négociations en vue de parvenir à une solution. Le 12 septembre 1997, la faction de M. Hassan décida d'accepter la tenue d'une conférence d'unification sous certaines conditions. Un groupe de liaison de cinq membres fut désigné pour conduire les négociations. Le 30 septembre 1997, des représentants des deux groupes rivaux signèrent un accord relatif à la tenue, le 23 octobre 1997, d'une conférence nationale de l'ensemble des musulmans. Cet accord, qui fut également signé par le vice-premier ministre, M. Metodiev, et par le directeur des affaires religieuses, disposait notamment que les parties n'entraveraient pas le processus d'unification, faute de quoi la Direction des affaires religieuses prendrait les mesures administratives appropriées. En outre, la faction de M. Gendjev s'engagea à n'aliéner avant la conférence aucun bien appartenant aux musulmans.

42.  La Direction des affaires religieuses participa activement à l'organisation de la conférence nationale. Les maires de nombreuses communes distribuèrent aux sections locales des formulaires portant le sceau de la Direction des affaires religieuses. Ces formulaires furent remplis au cours des réunions des sections locales qui élurent les délégués à la conférence nationale et furent authentifiés par les maires qui y apposèrent leur signature.

43.  Le 23 octobre 1997, 1 384 délégués assistèrent à la conférence. Seuls les délégués dont l'élection avait été attestée par les maires furent autorisés à participer. La conférence adopta les nouveaux statuts du culte musulman en Bulgarie et élut les nouveaux dirigeants, dont des membres de la faction de M. Hassan et d'autres. M. Hassan participa apparemment à la conférence et approuva la nouvelle direction élue. Six personnalités de la faction dirigée par lui furent élues au Haut Conseil spirituel, mais non lui-même. Le 28 octobre 1997, le gouvernement enregistra les nouveaux dirigeants élus.

44.  Bien que la communauté religieuse favorable à M. Gendjev participât au processus d'unification, M. Gendjev lui-même et certains de ses partisans ne signèrent pas l'accord du 30 septembre 1997 et ne participèrent pas à la conférence, estimant qu'elle était manipulée par l'Etat. La conférence vota une résolution autorisant les nouveaux dirigeants à effectuer un audit et à engager des poursuites contre M. Gendjev pour les opérations illégales auxquelles il aurait procédé.

45.  M. Gendjev, qui se prétendait toujours grand mufti, saisit la Cour administrative suprême (Върховен административен съд) d'un recours contre la décision du gouvernement d'enregistrer les nouveaux dirigeants. Par un arrêt du 16 juillet 1998, la Cour administrative suprême déclara le recours irrecevable. Elle estima que le bureau du grand mufti dirigé par M. Gendjev n'avait pas qualité pour former un recours étant donné qu'il n'avait jamais été légalement enregistré. Le décret R-12 du 22 février 1995 avait été signé par M. Chivarov, vice-premier ministre, qui n'avait pas été dûment autorisé par le Conseil des ministres. Le décret KV-15 n'habilitait pas expressément le vice-premier ministre à approuver les statuts d'une confession. En conséquence, le bureau du grand mufti dirigé par M. Gendjev n'avait jamais eu d'existence légale et l'ensemble des actes qu'il avait accomplis entre 1995 et 1997 étaient nuls et non avenus.

II.  LE DROIT ET LA PRATIQUE INTERNES PERTINENTS

46.  Les dispositions pertinentes de la Constitution de 1991 se lisent ainsi :

Article 13

« l)  Les cultes sont libres.

2)  Les institutions religieuses sont séparées de l'Etat.

3)  La religion traditionnelle en République de Bulgarie est celle de l'Eglise orthodoxe orientale du Christ.

4)  Les institutions et communautés religieuses, ainsi que les convictions religieuses, ne peuvent être utilisées à des fins politiques. »

Article 37

« 1)  La liberté de conscience, la liberté de pensée et le choix du culte ou de convictions religieuses ou athées sont inviolables. L'Etat contribue au maintien de la tolérance et du respect mutuel entre croyants de différentes confessions, et entre croyants et non-croyants.

2)  L'exercice de la liberté de conscience et de religion ne peut porter atteinte à la sécurité nationale, à l'ordre public, à la santé publique et à la morale ou aux droits et libertés d'autrui. »

47.  L'arrêt no 5 rendu par la Cour constitutionnelle le 11 juin 1992 donne des dispositions ci-dessus une interprétation ayant force contraignante. Il énonce notamment que l'Etat ne doit pas s'ingérer dans l'organisation interne des communautés et institutions religieuses, qui est régie par les propres statuts et règles de celles-ci. Il ne peut y avoir ingérence de l'Etat dans les activités d'une communauté ou institution religieuse que dans les cas prévus par les articles 13 § 4 et 37 § 2 de la Constitution. Il est également possible d'examiner, au moment de l'enregistrement d'une communauté ou institution religieuse, si un tel cas se présente.

48.  La loi sur les confessions, entrée en vigueur en 1949, a été modifiée à plusieurs reprises. Les dispositions pertinentes, telles qu'applicables au moment des événements litigieux, en sont ainsi libellées :

Article 6

« 1)  Une confession est réputée reconnue et acquiert la personnalité juridique après approbation de ses statuts par le Conseil des ministres ou par un vice-premier ministre habilité à cet effet.

2) Le Conseil des ministres, ou un vice-premier ministre habilité à cet effet, révoque, par une décision motivée, l'agrément d'une confession si les activités de celle‑ci enfreignent la loi ou portent atteinte à l'ordre public ou à la morale. »

Article 9

« 1)  Chaque confession doit avoir des dirigeants responsables devant les organes de l'Etat.

2)  Les statuts d'une confession doivent définir les organes directeurs et représentatifs de celle‑ci et leurs modalités d'élection et de désignation. (...) »

Article 16

« 1)  Les organes directeurs nationaux des confessions doivent être enregistrés auprès de la Direction des affaires religieuses du Conseil des ministres, et les organes directeurs locaux auprès des communes, et fournir la liste exhaustive de leurs membres. »

49.  Cette loi énonce aussi d'autres règles relatives aux activités d'une confession, impose des exigences quant à son clergé et confie à la Direction des affaires religieuses certaines fonctions de contrôle. Dans son arrêt no 5 du 11 juin 1992, la Cour constitutionnelle, tout en reconnaissant que certaines dispositions de ladite loi étaient manifestement inconstitutionnelles, estima qu'il ne lui incombait pas d'abroger des dispositions légales adoptées avant l'entrée en vigueur de la Constitution de 1991, les juridictions ordinaires étant compétentes pour les déclarer inapplicables.

50.  Selon les requérants, vu les dispositions de l'article 6 de cette loi et compte tenu de l'absence de registre public des religions reconnues, une communauté religieuse peut, en pratique, prouver son existence en tant que personne morale en produisant seulement une copie d'une lettre ou d'une décision à cet effet émanant de la Direction des affaires religieuses. Il en est de même pour le dirigeant d'une communauté religieuse appelé à justifier de son accréditation.

51.  En vertu du décret no 125 du Conseil des ministres du 6 décembre 1990, dans sa version modifiée, la Direction des affaires religieuses a notamment pour rôle « d'assurer la liaison entre l'Etat et les confessions », d'apporter son concours aux autorités administratives nationales et locales pour la résolution de problèmes à caractère religieux, et d'assister les organisations religieuses en matière d'éducation et de publications.

52.  Le droit bulgare ne contient aucune disposition procédurale spécifiquement applicable à l'examen par le Conseil des ministres ou par un vice-premier ministre d'une demande d'agrément d'une confession. La loi sur la procédure administrative (Закон за административното производство), qui instaure un régime juridique général concernant la procédure de prononcé et de contestation des décisions administratives, en exclut expressément en son article 3 les décisions du Conseil des ministres.

EN DROIT

i.  SUR L'EXCEPTION PRÉLIMINAIRE DU GOUVERNEMENT

53.  Devant la Cour, le Gouvernement excipe du non-épuisement des voies de recours internes, le premier requérant ayant formé les recours judiciaires au nom du bureau du grand mufti et non à titre personnel.

Les requérants affirment qu'ils n'avaient pas qualité pour engager une procédure à titre individuel. La seule possibilité était d'interjeter appel au nom de la communauté. En outre, les recours au nom du bureau du grand mufti s'étaient révélés inefficaces. Ils renvoient à leur grief sous l'angle de l'article 13 de la Convention.

54.  La Cour rappelle que pareille exception devrait être soulevée avant l'examen de la recevabilité de la requête (voir, parmi d'autres, les arrêts Campbell et Fell c. Royaume-Uni du 28 juin 1984, série A no 80, p. 31, § 57, Artico c. Italie du 13 mai 1980, série A no 37, pp. 13-14, § 27, et Brumărescu c. Roumanie [GC], no 28342/95, §§ 52 et 53, CEDH 1999-VII). Or le Gouvernement a formulé cette exception pour la première fois le 25 août 1998, après la décision de la Commission déclarant la requête recevable (paragraphe 12 du rapport de la Commission du 26 octobre 1999). Il y a donc forclusion.

II.  SUR LA VIOLATION ALLÉGUÉE DE L'ARTICLE 9 DE LA CONVENTION

55.  Les requérants allèguent que le remplacement, imposé selon eux, des dirigeants de la communauté musulmane bulgare en 1995 et les événements qui s'en sont suivis jusqu'en octobre 1997 ont emporté violation de leurs droits protégés par l'article 9 de la Convention. Cette disposition se lit ainsi :

« 1.  Toute personne a droit à la liberté de pensée, de conscience et de religion ; ce droit implique la liberté de changer de religion ou de conviction, ainsi que la liberté de manifester sa religion ou sa conviction individuellement ou collectivement, en public ou en privé, par le culte, l'enseignement, les pratiques et l'accomplissement des rites.

2.  La liberté de manifester sa religion ou ses convictions ne peut faire l'objet d'autres restrictions que celles qui, prévues par la loi, constituent des mesures nécessaires, dans une société démocratique, à la sécurité publique, à la protection de l'ordre, de la santé ou de la morale publiques, ou à la protection des droits et libertés d'autrui. »

A.  Applicabilité de l'article 9

1.  Thèse des comparants

a)  Les requérants

56.  Les requérants soutiennent que le droit de toute personne de manifester sa religion collectivement implique la possibilité pour la communauté de s'organiser selon ses propres règles. D'après eux, une ingérence dans la vie interne de l'organisation concerne non seulement l'organisation elle-même mais aussi tout membre de la communauté religieuse et, en particulier, les dirigeants religieux et administratifs.

Les intéressés affirment que la structure d'une communauté religieuse n'est pas simplement une question de forme ; elle a également des répercussions fondamentales. La personnalité des dirigeants d'une communauté est déterminante, l'histoire abondant en exemples de chefs religieux qui ont rallié des fidèles ou fondé de nouvelles religions. La façon dont l'organisation gère ses lieux de culte et ses biens est tout aussi importante pour les fidèles.

En conséquence, les requérants estiment que la destitution, prétendument imposée, des dirigeants de leur communauté religieuse touche à leurs droits individuels protégés par l'article 9 de la Convention, ce d'autant plus que le premier requérant exerçait les fonctions de grand mufti et que le second participait à la vie de la communauté.

b)  Le Gouvernement

57.  Le Gouvernement soutient que, selon la pratique des organes de la Convention, une requête présentée sur le terrain de l'article 9 et d'autres dispositions de la Convention fait normalement l'objet d'un examen sous l'angle des autres dispositions invoquées. Aussi traite-t-il principalement de l'article 11 dans son mémoire. Selon lui, tous les actes motivés par une conviction religieuse ne constituent pas une manifestation de la religion au sens de l'article 9.

58.  Il fait valoir en outre qu'en Bulgarie la liberté de religion est garantie par la Constitution. Les institutions religieuses étant indépendantes, l'Etat a le devoir de maintenir un climat de tolérance et de respect mutuel entre elles, sans intervenir dans leur organisation interne. Ainsi, le culte musulman est officiellement enregistré, conformément à la loi sur les confessions. Plus de mille mosquées dans le pays sont fréquentées par des croyants. Ceux-ci disposent de plusieurs écoles religieuses et d'un journal, et entretiennent des contacts internationaux en toute liberté.


Dans ces conditions, le Gouvernement soutient que les faits invoqués par les requérants n'ont aucune incidence sur leur droit de pratiquer leur religion individuellement ou collectivement, en privé ou en public, de respecter les fêtes religieuses, ou d'enseigner dans des écoles.

c)  La Commission

59.  La Commission estime que l'organisation d'une communauté religieuse est une composante importante de la vie religieuse et que la participation à cette vie est une manifestation de la religion. Dès lors, les griefs des requérants relèvent de l'article 9 de la Convention.

2.  Appréciation de la Cour

60.  La Cour rappelle que la liberté de pensée, de conscience et de religion représente l'une des assises d'une société démocratique au sens de la Convention. Il y va du pluralisme – chèrement conquis au cours des siècles – consubstantiel à pareille société (arrêts Serif c. Grèce, no 38178/97, § 49, CEDH 1999-IX, et Kokkinakis c. Grèce du 25 mai 1993, série A no 260-A, pp. 17-18, §§ 31 et 33).

Si la liberté de religion relève d'abord du for intérieur, elle implique également celle de manifester sa religion individuellement et en privé, ou de manière collective, en public et dans le cercle de ceux dont on partage la foi. L'article 9 énumère diverses formes que peut prendre la manifestation d'une religion ou conviction, à savoir le culte, l'enseignement, les pratiques et l'accomplissement des rites. Néanmoins, il ne protège pas n'importe quel acte motivé ou inspiré par une religion ou conviction (arrêt Kalaç c. Turquie du 1er juillet 1997, Recueil des arrêts et décisions 1997-IV, p. 1209, § 27).

61.  En l'espèce, les parties sont en désaccord sur le point de savoir si les événements en cause, qui ont tous trait à l'organisation et à la direction de la communauté musulmane bulgare, portent ou non sur le droit des requérants individuels à la liberté de manifester leur religion et, par conséquent, si l'article 9 de la Convention trouve ou non à s'appliquer. Les requérants prétendent que leurs libertés religieuses sont en jeu, alors que le Gouvernement analyse les griefs principalement sous l'angle de l'article 11 de la Convention.

62.  La Cour rappelle que les communautés religieuses existent traditionnellement et universellement sous la forme de structures organisées. Elles respectent des règles que les adeptes considèrent souvent comme étant d'origine divine. Les cérémonies religieuses ont une signification et une valeur sacrée pour les fidèles lorsqu'elles sont célébrées par des ministres du culte qui y sont habilités en vertu de ces règles. La personnalité de ces derniers est assurément importante pour tout membre actif de la communauté. La participation à la vie de la communauté est donc une manifestation de la religion, qui jouit de la protection de l'article 9 de la Convention.

Lorsque l'organisation de la communauté religieuse est en cause, l'article 9 doit s'interpréter à la lumière de l'article 11 de la Convention qui protège la vie associative contre toute ingérence injustifiée de l'Etat. Vu sous cet angle, le droit des fidèles à la liberté de religion suppose que la communauté puisse fonctionner paisiblement, sans ingérence arbitraire de l'Etat. En effet, l'autonomie des communautés religieuses est indispensable au pluralisme dans une société démocratique et se trouve donc au cœur même de la protection offerte par l'article 9. Elle présente un intérêt direct non seulement pour l'organisation de la communauté en tant que telle, mais aussi pour la jouissance effective par l'ensemble de ses membres actifs du droit à la liberté de religion. Si l'organisation de la vie de la communauté n'était pas protégée par l'article 9 de la Convention, tous les autres aspects de la liberté de religion de l'individu s'en trouveraient fragilisés.

63.  En l'espèce, nul doute que les requérants étaient des membres actifs de la communauté religieuse. M. Hassan était le grand mufti élu des musulmans bulgares. Quant à M. Tchaouch, qui était professeur de religion islamique, il n'y a pas lieu pour la Cour d'établir s'il était également employé comme secrétaire du bureau du grand mufti, puisque nul ne conteste que l'intéressé est un croyant qui participait activement à la vie religieuse à l'époque des faits.

64.  Il s'ensuit que les événements litigieux concernent le droit des deux requérants à la liberté de religion, tel que le consacre l'article 9 de la Convention. Cette disposition trouve donc à s'appliquer.

65.  En outre, la Cour ne partage pas l'avis du Gouvernement selon lequel l'affaire se prêterait mieux à un examen sous l'angle de l'article 11 de la Convention uniquement. Une telle démarche détacherait les griefs de leur contexte et ferait abstraction de leur substance.

Dès lors, la Cour estime que les griefs des requérants appellent un examen sur le terrain de l'article 9 de la Convention. Dans la mesure où ils ont trait à l'organisation de la communauté religieuse, la Cour réitère que l'article 9 doit s'interpréter à la lumière de la protection offerte par l'article 11 de la Convention.

B.  Observation de l'article 9

1.  Thèse des comparants

a)  Les requérants

66.  Les requérants prétendent que les autorités de l'Etat se sont immiscées par deux fois dans l'organisation de la communauté musulmane. Elles ont d'abord remplacé, en février 1995, les autorités légitimes de la communauté dirigées par le premier requérant puis, dans les années qui ont suivi, ont refusé de reconnaître l'intéressé comme dirigeant alors qu'il avait été réélu.

Selon les requérants, les mesures prises par l'Etat ont eu de profondes répercussions et se sont traduites par le remplacement de toute la structure de la communauté musulmane et un bouleversement total de la vie normale de celle-ci : gel des revenus, prise de possession des bureaux par la force, transfert de la gestion des mosquées et impossibilité pour les instances dirigeantes présidées par le premier requérant de faire usage des documents et biens de la communauté. M. Hassan a donc été contraint de poursuivre ses activités en tant que dirigeant de la deuxième communauté religieuse du pays « sans locaux ni ressources financières ». De plus, depuis l'enregistrement par la Direction des affaires religieuses, en février 1995, de M. Gendjev comme dirigeant de la communauté, aucun tribunal ni organe d'Etat ni personne d'ailleurs ne reconnaît M. Hassan comme représentant légitime des musulmans.

67.  En outre, les requérants soutiennent que l'ingérence de l'Etat dans les affaires internes de la communauté religieuse ne se fondait sur aucune disposition juridique précise. Ils estiment que la législation bulgare en matière de communautés religieuses manque de clarté et ne fournit aucune garantie contre les abus par l'administration de son pouvoir discrétionnaire. Selon eux, en Bulgarie, les relations entre l'Etat et les communautés religieuses ne sont pas régies par la loi, mais par la politique. En effet, le remplacement des chefs de la communauté musulmane a curieusement coïncidé avec un changement de gouvernement.

D'après les intéressés, la loi pertinente, qui est demeurée inchangée depuis les événements dénoncés, confère au gouvernement un pouvoir discrétionnaire pour remplacer, comme il l'entend, les chefs religieux. En l'absence de modalités précises en la matière et d'un registre public des statuts et des représentants des confessions, le système de lettres émises au cas par cas par la Direction des affaires religieuses pour accréditer les représentants d'une communauté devant des tiers, voire devant les tribunaux, ouvre largement la voie à l'arbitraire dans l'exercice des pouvoirs. Les autorités ont manqué à leur obligation d'adopter un cadre juridique adéquat en la matière.

68.  Les requérants prétendent également que le décret R-12 enfreint la loi pertinente puisqu'il reconnaît officiellement des dirigeants qui n'ont pas été élus conformément aux statuts et règlements de la communauté musulmane. Ces textes disposent que les dirigeants doivent être élus lors d'une conférence nationale convoquée sur décision du Haut Conseil spirituel, du grand mufti et de la commission de contrôle. Les autorités n'auraient pas dû enregistrer les chefs élus en violation de ces textes, qu'elles ont approuvés en 1992.

Par ailleurs, les requérants estiment que le remplacement des dirigeants s'est fait au moyen de décrets arbitraires et non motivés, qui ont été pris sans même que les parties concernées en eussent été informées. L'inobservation par le Conseil des ministres de deux arrêts de la Cour suprême constitue une autre ingérence arbitraire dans les affaires internes de la communauté. Le refus des autorités de poursuite d'intervenir et de remédier à un acte que les requérants considéraient comme une infraction flagrante, c'est-à-dire l'expulsion de force, le 27 février 1995, du premier requérant et du personnel des locaux du bureau du grand mufti, constitue également une violation manifeste du droit interne.

69.  Enfin, les requérants affirment que l'atteinte à leurs droits protégés par l'article 9 de la Convention ne poursuivait aucun but légitime. On ne saurait soutenir valablement que le gouvernement entendait clarifier la situation quant à la représentation de la communauté musulmane. Les mesures qu'il a prises à l'époque des faits ont abouti au remplacement des dirigeants de la communauté.

b)  Le Gouvernement

70.  Pour le Gouvernement, il n'y a eu aucune ingérence dans les droits des requérants au titre de l'article 9 de la Convention. Les actes de la Direction des affaires religieuses revêtent un caractère déclaratoire. Ils ne créent pas de droits et obligations et ne sont donc pas susceptibles de porter atteinte aux droits d'autrui. D'après la jurisprudence de la Cour, une condition d'enregistrement dans le domaine des affaires religieuses n'est pas en soi incompatible avec la Convention.

71.  Rien n'empêchait les requérants, selon le Gouvernement, de participer librement à l'organisation de la communauté musulmane durant la période examinée. Rien n'indique que les intéressés n'aient pas pu tenir de réunions ou se faire élire à la direction de la communauté. D'ailleurs, le 6 mars 1995, ils ont librement organisé une autre conférence nationale à laquelle le premier requérant a été réélu aux fonctions de grand mufti. L'Etat ne saurait être tenu pour responsable du fait qu'une autre conférence nationale, qui avait eu lieu le 2 novembre 1994, avait désigné d'autres dirigeants. Il s'agissait du libre exercice du droit à la liberté d'association.

Dès lors, pour le Gouvernement, le remplacement du premier requérant aux fonctions de grand mufti n'est pas dû à l'Etat, mais à la propre volonté des musulmans. En fait, M. Hassan ne remplissait pas les conditions d'âge et ne possédait pas les qualifications requises par les statuts de la confession musulmane en Bulgarie pour exercer les fonctions de grand mufti.

72.  Le Gouvernement affirme également que l'Etat a continué de verser des subventions à la communauté musulmane. La question de la gestion de ces fonds a été librement tranchée par la communauté. En outre, le Gouvernement rejette l'allégation, non étayée et mal fondée d'après lui, du premier requérant selon laquelle celui-ci n'a pas pu s'adresser aux fidèles par le biais des médias à l'occasion des fêtes religieuses, les médias étant libres et indépendants de l'Etat. A son sens, tous les griefs concernant les prétendus effets indirects de l'enregistrement d'autres dirigeants sont mal fondés.

73.  Selon le Gouvernement, les requérants cherchent à servir leurs propres ambitions en présentant faussement devant la Cour les événements litigieux comme des questions touchant les droits de l'homme. Si l'on suit leur logique, tout dirigeant d'une communauté religieuse qui a perdu la confiance des fidèles pourrait introduire une requête, ce qui créerait un dangereux précédent. Le Gouvernement demande à la Cour de se tenir à l'écart de ces conflits essentiellement politiques. Il rappelle que l'Assemblée parlementaire du Conseil de l'Europe a constaté les progrès accomplis en Bulgarie en matière de liberté de religion et informe la Cour qu'une nouvelle loi sur les confessions est en cours d'élaboration.

c)  La Commission

74.  La Commission estime à l'unanimité qu'il y a eu une ingérence illégale de l'Etat dans l'organisation interne de la communauté musulmane et dans le droit des requérants à la liberté de religion.

2.  Appréciation de la Cour

a)  Sur l'existence d'une ingérence

75.  La Cour doit rechercher s'il y a eu une ingérence de l'Etat dans l'organisation interne de la communauté musulmane et, par conséquent, dans le droit des requérants à la liberté de religion.

76.  Le Gouvernement fonde entièrement sa thèse sur l'affirmation selon laquelle les actes contestés de la Direction des affaires religieuses ne sauraient passer pour une ingérence dans l'organisation interne de la communauté puisqu'ils revêtaient un caractère purement déclaratoire et ne constituaient rien d'autre qu'un enregistrement administratif. Pour les requérants, ces actes ont engendré de graves conséquences juridiques et pratiques et visaient purement et simplement à destituer les chefs légitimes de la communauté musulmane pour les remplacer par des dirigeants politiquement proches du gouvernement en place.

77.  La Cour ne juge pas nécessaire d'examiner dans l'abstrait si les mesures d'enregistrement formel des communautés religieuses et le remplacement de leurs instances dirigeantes s'analysent en une ingérence dans l'exercice des droits protégés par l'article 9 de la Convention.

78.  Par contre, à l'instar de la Commission, elle estime qu'en présence de faits démontrant un manquement des autorités à leur obligation de neutralité dans l'exercice de leurs pouvoirs en la matière, il y a lieu de conclure que l'Etat a porté atteinte à la liberté des fidèles de manifester leur religion au sens de l'article 9 de la Convention. Elle rappelle que, sauf dans des cas très exceptionnels, le droit à la liberté de religion tel que l'entend la Convention exclut toute appréciation de la part de l'Etat sur la légitimité des croyances religieuses ou sur les modalités d'expression de celles-ci. Des mesures de l'Etat favorisant un dirigeant d'une communauté religieuse divisée ou visant à contraindre la communauté, contre ses propres souhaits, à se placer sous une direction unique constitueraient également une atteinte à la liberté de religion. Dans une société démocratique, l'Etat n'a pas besoin de prendre des mesures pour garantir que les communautés religieuses demeurent ou soient placées sous une direction unique (arrêt Serif précité, § 52).

79.  En l'espèce, la Cour relève que par le décret R-12 et la décision de la Direction des affaires religieuses du 23 février 1995, le pouvoir exécutif bulgare a édicté des changements de la direction et des statuts de la communauté musulmane. Cette décision n'était pas motivée. Elle ne fournissait aucune explication sur le choix des dirigeants élus à la conférence nationale du 2 novembre 1994 organisée par les partisans de M. Gendjev, au détriment du premier requérant, qui bénéficiait du soutien d'une autre partie de la communauté, comme en témoignent les résultats de la conférence nationale tenue le 6 mars 1995.

En outre, la Cour constate qu'en Bulgarie la légitimité et les pouvoirs de représentation des dirigeants des confessions sont confirmés par la Direction des affaires religieuses. Les décisions litigieuses de février 1995 ont donc privé le premier requérant de ses pouvoirs de représentation, tant juridiquement que concrètement. Les autorités de poursuite lui ont refusé leur assistance contre l'expulsion forcée des bureaux du grand mufti, précisément au motif que le décret R-12 reconnaissait une autre personne comme grand mufti. M. Hassan n'a, semble-t-il, pas pu conserver le contrôle d'une partie au moins des biens appartenant à la communauté, alors qu'il bénéficiait indéniablement du soutien d'une partie importante de ses membres. Les décisions dénoncées ont donc manifestement eu pour effet de mettre fin aux fonctions de grand mufti du premier requérant, en destituant la direction de la communauté religieuse reconnue jusqu'alors et en rejetant ses statuts et règlements.

La situation qui en résulta est demeurée inchangée tout au long de 1996 et jusqu'en octobre 1997, les autorités ayant à plusieurs reprises refusé d'appliquer les décisions de la conférence nationale organisée par le premier requérant le 6 mars 1995.

80.  Certes, dans ses arrêts du 14 octobre 1996 et du 13 mars 1997, la Cour suprême a implicitement refusé d'admettre que l'enregistrement d'une nouvelle direction de la communauté religieuse divisée avait pour conséquence d'écarter les dirigeants précédemment reconnus de la faction rivale. Elle estima donc que le Conseil des ministres était tenu d'examiner la demande d'enregistrement de nouveaux statuts présentée par le premier requérant. Toutefois, ces arrêts n'ont eu aucune incidence concrète, le Conseil des ministres ayant refusé de s'y plier.

81.  L'argument du Gouvernement selon lequel rien n'empêchait le premier requérant et ses partisans d'organiser des réunions ne répond pas aux griefs des intéressés. On ne saurait affirmer qu'une mesure de l'Etat qui ne va pas jusqu'à restreindre la liberté de réunion ne peut s'analyser en une atteinte aux droits protégés par l'article 9 de la Convention, même si elle rejaillit sur la vie de la communauté religieuse.

82.   A l'instar de la Commission, la Cour estime donc que le décret R‑12, la décision de la Direction des affaires religieuses du 23 février 1995 et le refus ultérieur du Conseil des ministres de reconnaître l'existence de l'organisation dirigée par M. Hassan ne consistaient pas simplement à procéder à l'enregistrement d'usage ou à redresser des irrégularités passées. Ils ont eu pour conséquence de favoriser une faction de la communauté musulmane en lui reconnaissant le statut de direction officielle unique, en excluant totalement les chefs reconnus jusqu'alors. Les mesures des autorités ont eu pour effet, en droit et en fait, de priver la direction écartée de toute possibilité de continuer à représenter au moins une partie de la communauté musulmane et de gérer ses affaires selon les vœux de cette partie de la communauté.

Partant, il y a eu une ingérence dans l'organisation interne de la communauté musulmane et dans le droit des requérants à la liberté de religion protégé par l'article 9 de la Convention.

83.  Pareille ingérence emporte violation de cette disposition, sauf si elle est prévue par la loi et nécessaire dans une société démocratique pour atteindre un but légitime (Cha'are Shalom Ve Tsedek c. France [GC], no 27417/95, §§ 75 et 84, CEDH 2000-VII).

b)  Justification de l'ingérence

84.  La Cour rappelle sa jurisprudence constante selon laquelle l'expression « prévues par la loi » figurant aux articles 8 à 11 de la Convention non seulement exige que la mesure incriminée ait une base en droit interne, mais vise aussi la qualité de la loi en cause : ainsi, celle-ci doit être suffisamment accessible et prévisible, c'est-à-dire énoncée avec assez de précision pour permettre à l'individu – en s'entourant au besoin de conseils éclairés – de régler sa conduite (arrêts Sunday Times c. Royaume-Uni (no 1)du 26 avril 1979, série A no 30, p. 31, § 49, Larissis et autres c. Grèce du 24 février 1998, Recueil 1998-I, p. 378, § 40, Hashman et Harrup c. Royaume-Uni [GC], no 25594/94, § 31, CEDH 1999-VIII, Rotaru c. Roumanie [GC], no 28341/95, § 52, CEDH 2000-V).

Pour répondre à ces exigences, le droit interne doit offrir une certaine protection contre des atteintes arbitraires de la puissance publique aux droits garantis par la Convention. Lorsqu'il s'agit de questions touchant aux droits fondamentaux, la loi irait à l'encontre de la prééminence du droit, l'un des principes fondamentaux d'une société démocratique consacrés par la Convention, si le pouvoir d'appréciation accordé à l'exécutif ne connaissait pas de limite. En conséquence, elle doit définir l'étendue et les modalités d'exercice d'un tel pouvoir avec une netteté suffisante (arrêt Rotaru précité, § 55).

Le niveau de précision de la législation interne – qui ne peut en aucun cas prévoir toutes les hypothèses – dépend dans une large mesure du contenu de l'instrument en question, du domaine qu'il est censé couvrir et du nombre et du statut de ceux à qui il est adressé (voir l'arrêt Hashman et Harrup précité, § 31, et l'arrêt Groppera Radio AG et autres c. Suisse du 28 mars 1990, série A no 173, p. 26, § 68).

85.  La Cour constate qu'en l'espèce la loi pertinente n'énonce aucun critère matériel pour l'enregistrement par le Conseil des ministres et la Direction des affaires religieuses de confessions et de changements à leur tête en cas de scissions internes et de revendications antagoniques de légitimité. De plus, il n'existe aucune garantie procédurale, par exemple des débats contradictoires devant un organe indépendant, contre un exercice arbitraire du pouvoir d'appréciation accordé à l'exécutif.

En outre, le décret R-12 et la décision de la direction n'ont jamais été notifiés à ceux qui étaient directement touchés. Ces mesures n'étaient pas motivées et manquaient de précision étant donné qu'elles ne mentionnaient pas même le premier requérant, alors qu'elles visaient à le destituer de ses fonctions de grand mufti, but qu'elles ont effectivement atteint.

La Cour a déjà constaté que ces mesures et le refus ultérieur du Conseil des ministres de reconnaître la direction de M. Hassan ont eu pour conséquence de favoriser arbitrairement une faction de la communauté religieuse divisée. Il est révélateur à cet égard que le remplacement des dirigeants de la communauté en 1995 a eu lieu, comme en 1992 et en 1997, peu après un changement de gouvernement.

86.  Dès lors, la Cour estime que l'ingérence dans l'organisation interne de la communauté musulmane et dans la liberté de religion des requérants n'était pas « prévue par la loi », en ce qu'elle était arbitraire et se fondait sur des dispositions légales accordant à l'exécutif un pouvoir d'appréciation illimité, et ne répondait pas aux exigences de précision et de prévisibilité.

87.  Par ailleurs, la Cour souscrit à l'avis de la Commission selon lequel le refus répété du Conseil des ministres d'exécuter les arrêts rendus par la Cour suprême en 1996 et 1997 constitue un acte manifestement illégal d'une gravité particulière. La prééminence du droit, l'un des principes fondamentaux d'une société démocratique, est inhérente à l'ensemble des articles de la Convention et implique le devoir pour l'Etat ou une autorité publique de se plier à un jugement ou à un arrêt rendu à leur encontre
(arrêts Hornsby c. Grèce du 19 mars 1997, Recueil 1997-II, pp. 510-511, §§ 40 et 41, et Iatridis c. Grèce  [GC], no 31107/96, § 58, CEDH 1999-II).

88.  Eu égard à ces constats, la Cour estime qu'il n'y a pas lieu de poursuivre l'examen des griefs des requérants pour rechercher si l'ingérence visait un « but légitime » et était « nécessaire dans une société démocratique ». Pareil examen ne s'impose que si le but de l'ingérence est clairement défini par le droit interne.

89.  Partant, il y a eu violation de l'article 9 de la Convention.

III.  SUR LA VIOLATION ALLÉGUÉE DE L'ARTICLE 11 DE LA CONVENTION

90.  Les requérants allèguent que l'ingérence de l'Etat dans l'organisation interne de la communauté musulmane a également emporté violation de leurs droits protégés par l'article 11 de la Convention. Le Gouvernement conteste la qualité d'« association » de la communauté musulmane ; il soutient que, quoi qu'il en soit, il n'y a eu aucune ingérence de l'Etat dans l'exercice des droits garantis par cette disposition. La Commission considère qu'il n'y a pas lieu d'examiner séparément les griefs des requérants sous l'angle de l'article 11 de la Convention.

91.  La Cour, à l'instar de la Commission, estime qu'aucune question distincte ne se pose sous l'angle de l'article 11 de la Convention. Elle a déjà examiné le grief relatif à l'ingérence de l'Etat dans l'organisation interne de la communauté musulmane sur le terrain de l'article 9 de la Convention, interprété à la lumière de l'article 11 (paragraphes 62 et 65 ci-dessus).

IV.  SUR LA VIOLATION ALLÉGUÉE DE L'ARTICLE 13 DE LA CONVENTION

92.  Les requérants se plaignent de n'avoir disposé d'aucun recours effectif contre l'atteinte à leur droit à la liberté de religion. Ils invoquent l'article 13 de la Convention, ainsi libellé :

« Toute personne dont les droits et libertés reconnus dans la (...) Convention ont été violés, a droit à l'octroi d'un recours effectif devant une instance nationale, alors même que la violation aurait été commise par des personnes agissant dans l'exercice de leurs fonctions officielles. »

1.  Thèse des comparants

93.  Les requérants prétendent notamment que la procédure devant la Cour suprême, qui a pris fin avec l'arrêt du 27 juillet 1995, n'a pas constitué un recours effectif. Bien que cette juridiction eût pu offrir un redressement adéquat en annulant le décret R-12, elle a choisi de ne pas examiner la thèse des requérants quant au fond. Pour les intéressés, il s'agit de la conséquence du « principe du pouvoir discrétionnaire illimité ». Ils font valoir que la Cour suprême bulgare s'est souvent ralliée au point de vue selon lequel l'exécutif jouit, dans de nombreux domaines, d'un pouvoir discrétionnaire absolu qui n'est pas susceptible d'un contrôle juridictionnel.

94.  Le Gouvernement répond que les requérants n'ont engagé aucune procédure à titre personnel. Dès lors, ils ne sauraient prétendre dans l'abstrait que le droit n'offrait aucun recours effectif.

Selon le Gouvernement, les intéressés auraient pu demander l'ouverture d'une procédure pénale en vertu des articles 164 et 165 du code pénal qui répriment les discours à caractère haineux et l'entrave de la libre manifestation d'une religion par la force ou la violence.

95.  La Commission considère que les requérants n'ont disposé d'aucun recours effectif et qu'il y a eu violation de l'article 13 de la Convention.

2.  Appréciation de la Cour

96.  La Cour rappelle que l'article 13 de la Convention garantit l'existence en droit interne d'un recours pour les griefs que l'on peut estimer « défendables » au regard de la Convention. Un tel recours doit habiliter l'instance nationale compétente à connaître du contenu du grief fondé sur la Convention et à offrir le redressement approprié, même si les Etats contractants jouissent d'une certaine marge d'appréciation quant à la manière de se conformer aux obligations que leur fait cette disposition. Le recours exigé par l'article 13 doit être « effectif », en pratique comme en droit, en ce sens particulièrement que son exercice ne doit pas être entravé de manière injustifiée par les actes ou omissions des autorités de l'Etat défendeur (Çakıcı c. Turquie [GC], no 23657/94, § 112, CEDH 1999-IV).

97.  En l'espèce, la Cour a conclu à la violation des droits des requérants au titre de l'article 9 de la Convention. Les griefs des intéressés revêtaient donc un caractère défendable au sens de la jurisprudence de la Convention.

98.  En outre, la Cour estime que la portée de l'obligation découlant de l'article 13 varie en fonction de la nature du droit invoqué au regard de la Convention. A l'instar de la Commission, elle est d'avis que, dans le contexte de la présente affaire, l'article 13 ne saurait être interprété comme exigeant la possibilité pour tout croyant, tel que le second requérant, d'engager à titre personnel une procédure formelle pour contester une décision relative à l'enregistrement des dirigeants de sa communauté religieuse. Une telle personne peut protéger ses intérêts à cet égard en s'adressant à ses dirigeants et en appuyant toute action judiciaire que ceux-ci pourraient engager.

99.  Dès lors, la Cour estime qu'en pareil cas l'Etat peut très bien remplir l'obligation qu'impose l'article 13 en offrant des recours qui ne sont accessibles qu'aux représentants de la communauté religieuse victime d'une ingérence de l'Etat dans son organisation interne. En l'espèce, le premier requérant, M. Hassan, dirigeait la faction de la communauté musulmane qui a été remplacée par les décisions litigieuses de l'Etat. La Cour examinera donc si le premier requérant, en tant que chef religieux, a disposé d'un recours effectif.

100.  Elle constate que M. Hassan, en sa qualité de grand mufti, a tenté un recours contre l'ingérence dans l'organisation interne de la communauté religieuse en attaquant le décret R-12 devant la Cour suprême. Cette juridiction n'a pas contesté la qualité pour agir de l'intéressé et a retenu l'affaire pour examen. Un représentant de la communauté religieuse a donc eu accès à un recours juridictionnel.

Toutefois, la Cour suprême a refusé d'examiner le fond, estimant que le Conseil des ministres jouissait d'un pouvoir discrétionnaire illimité lorsqu'il s'agissait d'enregistrer ou non les statuts et les dirigeants d'une confession, et s'est bornée à statuer sur la question formelle de savoir si le décret R-12 avait été pris par l'organe compétent.

Partant, le recours devant la Cour suprême contre le décret R-12 n'était pas effectif.

101.  Les deux autres recours dont le premier requérant a saisi la Cour suprême contre le refus du Conseil des ministres d'enregistrer les résultats de la conférence nationale du 6 mars 1995 n'étaient pas non plus effectifs. Bien que cette juridiction les ait accueillis, le Conseil des ministres a refusé de s'y conformer.

102.  Le Gouvernement fait valoir que les requérants auraient pu demander l'ouverture d'une procédure pénale contre les personnes qui auraient entravé l'exercice de leur liberté de religion.

Or la Cour constate que le premier requérant a bien demandé l'assistance des autorités de poursuite, mais en vain (paragraphe 26 ci-dessus).

De plus, le Gouvernement n'a pas indiqué comment une telle procédure aurait pu, le cas échéant, aboutir à un examen du fond des griefs des intéressés relatifs à des décisions qui ont été prises par un vice-premier ministre et par la Direction des affaires religieuses et jugées légales du point de vue formel par la Cour suprême dans son arrêt du 27 juillet 1995. De surcroît, l'on ne voit pas bien comment une telle procédure aurait remédié à la situation incriminée.

103.  Le Gouvernement ne fait état d'aucun autre recours que les requérants ou d'autres représentants de la communauté religieuse auraient pu exercer.

104.  Dès lors, la Cour estime que les dirigeants de la faction de M. Hassan n'ont pas pu contester effectivement l'ingérence illégale de l'Etat dans les affaires internes de la communauté religieuse et revendiquer leur droit de s'organiser de manière autonome, tel que protégé par l'article 9 de la Convention.

Il s'ensuit qu'aucun des requérants n'a disposé d'un recours effectif quant à la violation de l'article 9. L'article 13 de la Convention a donc été méconnu.

V.  SUR LA VIOLATION ALLÉGUÉE DE L'ARTICLE 6 DE LA CONVENTION

105.  Les requérants allèguent n'avoir pas eu accès à un tribunal pour obtenir une décision relative à des contestations sur certains de leurs droits de caractère civil. Selon eux, le décret R-12 était déterminant pour plusieurs de leurs droits de caractère civil, par exemple le droit du premier requérant, en sa qualité de grand mufti, de gérer les affaires religieuses, les fonds et les biens de la communauté, et son droit à rémunération pour son ministère de grand mufti, ainsi que le droit du second requérant, qui aurait été renvoyé de facto, de conserver son emploi de professeur de religion islamique. Les intéressés allèguent la violation de l'article 6 de la Convention en ce qu'il a été décidé de leurs droits de caractère civil alors qu'ils n'étaient parties à aucune procédure et que la Cour suprême n'a pas examiné le fond de leur recours contre le décret R-12.

106.  Le Gouvernement fait valoir que les revers subis par les requérants dans leur carrière ne découlaient pas des décisions litigieuses. Les intéressés n'étaient pas parties à la procédure devant la Cour suprême contre le décret R-12. En outre, si le second requérant avait un contrat de travail, il aurait pu en contester la résiliation devant les tribunaux.

107.  La Commission estime que les griefs des requérants sur le terrain de l'article 6 sont dénués de fondement.

108.  La Cour constate que les intéressés n'ont précisé ni la base légale ni le contenu des droits de caractère civil qu'ils invoquent. En outre, ils n'ont pas démontré l'existence d'obstacles qui les empêchaient d'intenter une action civile devant les tribunaux concernant leur droit allégué à rémunération.

Partant, la Cour estime qu'il n'y a pas eu violation de l'article 6 de la Convention.

VI.  SUR LA VIOLATION ALLÉGUÉE DE L'ARTICLE 1 DU PROTOCOLE No 1

109.  La Cour constate que les requérants ne réitèrent pas les griefs qu'ils ont formulés devant la Commission sur le terrain de l'article 1 du Protocole no 1.

Dès lors, elle n'aperçoit aucune raison de les examiner d'office.

VII.  SUR L'APPLICATION DE L'ARTICLE 41 DE LA CONVENTION

110.  Aux termes de l'article 41 de la Convention :

« Si la Cour déclare qu'il y a eu violation de la Convention ou de ses Protocoles, et si le droit interne de la Haute Partie contractante ne permet d'effacer qu'imparfaitement les conséquences de cette violation, la Cour accorde à la partie lésée, s'il y a lieu, une satisfaction équitable. »

A.  Dommage

1.  Dommage matériel

111.  Le premier requérant demande 9 240 nouveaux levs (BGN) pour les pertes de salaires qu'il a subies entre le moment de sa destitution, en février 1995, de ses fonctions de grand mufti et la prise de fonction, en novembre 1997, du grand mufti élu à la conférence d'unification.

Il réclame également 5 500 dollars américains (USD) en remboursement des frais qu'il a engagés pour poursuivre ses activités de grand mufti de février 1995 à novembre 1997 (location d'un bureau et publication de la revue Musulmanin).

Le second requérant demande 6 060 BGN pour pertes de salaires en tant que secrétaire du bureau du grand mufti et rédacteur de la revue Musulmanin de février 1995 à novembre 1997.

112.  A l'appui de leurs prétentions, les requérants ont produit des copies des baux de deux appartements, les justificatifs des dépenses exposées pour la publication de Musulmanin et la tenue de réunions locales de la communauté religieuse, ainsi qu'une déclaration d'un certain M. Velev qui certifie connaître les intéressés et affirme que le second requérant s'acquittait de « fonctions secrétariales » au bureau du grand mufti et était rédacteur de la revue Musulmanin et que, pour autant qu'il s'en souvienne, les salaires mensuels des requérants équivalaient à 280 BGN (pour le premier) et 200 BGN (pour le second).

Les requérants déclarent qu'il leur est impossible de soumettre d'autres preuves écrites puisque tous les documents ayant trait à leurs revenus sont restés dans les locaux du bureau du grand mufti d'où ils ont été expulsés par la force le 27 février 1995.

113.  Pour le Gouvernement, ces demandes ne sont ni fondées ni étayées d'éléments suffisants. En particulier, les prétentions relatives aux pertes de salaires ne sont pas justifiées, les requérants n'ayant présenté aucune fiche de rémunération. En outre, plusieurs documents soumis par les intéressés manquent de précision et renferment de nombreuses contradictions. Les baux des deux appartements font état d'un usage à des fins de bureau mais aussi d'habitation. Rien ne prouve que les locataires y ont réellement emménagé et payé le loyer. Sur l'un des baux, la date « 1995 » a manifestement été remplacée par « 1996 » au moyen d'une surcharge.

En outre, le Gouvernement souligne que les requérants ont appliqué des méthodes arbitraires de calcul. En particulier, le premier requérant prétend qu'à partir de février 1995 son salaire s'élevait à 10 000 « anciens » levs (BGL) et que ce montant équivaut à 280 BGN. Toutefois, ce calcul a apparemment été effectué sur la base du taux de change du lev avec une autre monnaie. En fait, en juillet 1999, les anciens levs ont été remplacés par des nouveaux levs, à raison de 1 000 pour 1. Par conséquent, 10 000 BGL équivaudraient à 10 BGN.

114.  Quant aux dépenses pour la publication de la revue Musulmanin, le Gouvernement relève des contradictions entre les observations initiales des requérants dans lesquelles ils demandent le remboursement des frais pour trois numéros de la revue, et leurs prétentions ultérieures, dans lesquelles ils mentionnent d'abord deux, puis quatre numéros. Enfin, le nom du journal a été enregistré par une tierce personne et rien ne démontre que les requérants puissent réclamer le remboursement de frais pour la publication de cette revue.

115.  En ce qui concerne le second requérant, le Gouvernement a soumis la copie d'une lettre du 8 mai 2000 émanant du bureau du grand mufti et certifiant que M. Tchaouch n'a pas été employé par le bureau comme il le prétend. Il a occasionnellement enseigné à l'institut d'études islamiques de Sofia. De plus, le Gouvernement attire l'attention sur une contradiction entre les prétentions du second requérant et la déclaration de ressources qu'il a établie le 31 janvier 2000 et présentée aux fins de sa demande d'assistance judiciaire. Dans ce dernier document, l'intéressé précise qu'il perçoit, durant l'année scolaire uniquement, un revenu mensuel moyen variant de 40 à 80 BGN par mois.

116.  Enfin, le Gouvernement affirme que le premier requérant n'est plus grand mufti depuis février 1995 et qu'il ne saurait donc formuler des prétentions pour des frais prétendument exposés pour les activités menées dans le cadre de cette fonction.

117.  La Cour estime que M. Tchaouch, le second requérant, n'a pas établi de lien de causalité directe entre la violation constatée en l'espèce et le manque à gagner ou les autres dommages matériels qu'il aurait subis. La présente affaire ne porte pas sur les circonstances du prétendu renvoi du second requérant de son poste de professeur de religion islamique, mais sur l'atteinte à son droit à la liberté de religion qu'a entraînée la destitution des dirigeants de la communauté religieuse dont il est un membre actif. La Cour rejette par conséquent sa demande pour dommage matériel.

118.  Quant au  premier requérant, il apparaît que certaines des sommes qu'il réclame – pour la location de bureaux et la publication d'une revue, par exemple – se rapportent au bureau du grand mufti qui a initialement présenté une requête à la Commission mais s'est par la suite désisté (paragraphe 2 ci-dessus). Quoi qu'il en soit, la Cour estime que le premier requérant a dû subir un certain dommage matériel du fait de sa destitution illégale de ses fonctions et de son expulsion par la force des locaux du bureau du grand mufti. Toutefois, sa demande à cet égard n'est pas étayée par de solides preuves écrites. S'agissant de la prétendue perte de revenus, il a uniquement soumis la déclaration d'une personne qui prétend connaître le montant de son salaire. En conséquence, la Cour estime que la demande pour dommage matériel ne saurait être accueillie (Parti de la liberté et de la démocratie (ÖZDEP) c. Turquie [GC], no 23885/94, § 54, CEDH 1999-VIII).

La Cour admet néanmoins que l'impossibilité pour le premier requérant de produire des preuves écrites peut dans une certaine mesure être due au fait qu'il a été expulsé par la force de son bureau en février 1995 et empêché d'accéder à sa documentation. Elle prendra donc ces circonstances en considération dans son examen de la demande de l'intéressé pour préjudice moral.

2.  Préjudice moral

119.  Le premier requérant réclame 50 000 USD et le second 30 000 USD à ce titre.

Ils prétendent avoir éprouvé un profond désarroi durant une longue période. Le premier requérant dirigeait la deuxième communauté religieuse du pays. Ses devoirs et responsabilités envers des milliers de fidèles qui avaient placé leur confiance en lui pour les représenter lui imposaient d'assurer le fonctionnement de la direction légitime de la communauté religieuse. Son échec dans sa mission en raison de l'ingérence illégale de l'Etat dans l'organisation interne de la communauté musulmane lui a causé d'intenses souffrances émotionnelles. Cette situation a été aggravée par le total mépris des autorités pour la prééminence du droit entre février 1995 et octobre 1997, période durant laquelle les requérants ont fait plusieurs tentatives pour obtenir justice, qui ont tout simplement été ignorées. Tout au long de cette période, ils ont continué à travailler en se heurtant à d'énormes difficultés.

120.  Le Gouvernement invite la Cour à rejeter les demandes des requérants et à reconnaître que le constat d'une violation constituerait une satisfaction équitable suffisante.

Selon lui, les requérants n'ont démontré aucun préjudice pour leur réputation ou pour leur santé et ne sauraient donc réclamer une indemnité pour dommage moral. Leurs réactions émotionnelles personnelles face aux événements incriminés revêtent un caractère purement subjectif et ne sauraient fonder une demande chiffrée.

Pour le Gouvernement, les sommes revendiquées sont en toute hypothèse excessives et ne trouvent pas appui dans la jurisprudence de la Cour ou dans la pratique du Comité des Ministres. En outre, les prétentions des requérants sont exorbitantes eu égard au niveau de vie en Bulgarie où, entre 1992 et 1998, le salaire mensuel minimum était en moyenne équivalent à 30 USD et le salaire mensuel d'un juge au niveau régional à 140 USD.

121.  La Cour estime que l'ingérence illégale de l'Etat dans l'organisation de la communauté musulmane a sans conteste causé du désarroi au premier requérant, qui a été destitué de ses fonctions de chef de la deuxième communauté religieuse de Bulgarie. Cette situation s'est trouvée aggravée par la méconnaissance continue de ses droits, l'absence de base légale précise aux actes des autorités et le défaut de recours effectifs.

Toutefois, eu égard à sa jurisprudence, la Cour juge les prétentions excessives (voir Thlimmenos c. Grèce [GC], no 34369/97, § 70, CEDH 2000-IV, Ceylan c. Turquie [GC], no 23556/94, § 50, CEDH 1999-IV, et les arrêts suivants précités : Kokkinakis, p. 23, § 59, Serif, § 61, et Larissis et autres, p. 384, § 74).

Statuant en équité, elle octroie 10 000 BGN au premier requérant.

En ce qui concerne le second requérant, la Cour estime que le constat de violations constitue une satisfaction équitable suffisante.

B.   Frais et dépens

122.  Les requérants réclament 3 150 USD d'honoraires d'avocat, correspondant à 105 heures de travail (au taux horaire de 30 USD) sur la procédure devant la Commission et la Cour, 640 USD pour 16 heures de travail juridique pour l'audience devant la Cour et 2 685 USD pour les frais afférents à l'audience tenue à Strasbourg le 29 mai 2000. Ce dernier montant se décompose ainsi : 1 560 USD de frais d'avion pour les deux requérants et leur avocat, 1 080 USD pour les frais de séjour pendant trois jours (120 USD par jour et par personne) et 55 USD pour les frais de visa.

La somme demandée par les requérants équivaut à environ 13 500 BGN.

123.  Le Gouvernement souligne que le travail juridique concerne pour partie les griefs présentés à l'origine par le bureau du grand mufti devant la Commission. Or ce dernier s'est désisté. En outre, le Gouvernement conteste le taux horaire appliqué par l'avocat des requérants, qui est bien supérieur au taux normal facturé par les avocats en Bulgarie, et soutient que le « relevé des heures de travail » produit par l'avocat n'est pas fiable. Enfin, aucune facture n'a été soumise à l'appui des montants revendiqués pour les frais de voyage et de séjour.

124.  La Cour estime avec le Gouvernement qu'il y a lieu de réduire la somme réclamée, étant donné que les frais ont pour partie été exposés pour la présentation des griefs qui ont été disjoints et ont fait l'objet d'une décision de radiation de la part de la Commission le 17 septembre 1998 (paragraphe 2 ci-dessus). Les demandes, pour le surplus, ne paraissent pas excessives à la lumière de la jurisprudence de la Cour (arrêts Loukanov c. Bulgarie du 20 mars 1997, Recueil 1997-II, p. 546, § 56, Assenov et autres c. Bulgarie du 28 octobre 1998, Recueil 1998-VIII, p. 3305, §§ 176-178, Nikolova c. Bulgarie [GC], no 31195/96, § 79, CEDH 1999-II, et Velikova c. Bulgarie, no 41488/98, § 104, CEDH 2000-VI).


En conséquence, la Cour octroie aux requérants la somme de 10 000 BGN pour frais et dépens, à majorer de tout montant pouvant être dû au titre de la taxe sur la valeur ajoutée et à minorer de 18 655,87 francs français perçus par les intéressés au titre de l'assistance judiciaire, à convertir en levs au taux applicable à la date du règlement.

C.   Intérêts moratoires

125.  Selon les informations dont la Cour dispose, le taux d'intérêt légal applicable en Bulgarie à la date d'adoption du présent arrêt est de 13,85 % l'an.

par ces motifs, la cour

1.  Rejette, à l'unanimité, l'exception préliminaire soulevée par le Gouvernement ;

 

2.  Dit, à l'unanimité, qu'il y a eu violation de l'article 9 de la Convention ;

 

3.  Dit, à l'unanimité, qu'aucune question distincte ne se pose sous l'angle de l'article 11 de la Convention ;

 

4.  Dit, à l'unanimité, qu'il y a eu violation de l'article 13 de la Convention ;

 

5.  Dit, à l'unanimité, qu'il n'y a pas eu violation de l'article 6 de la Convention ;

 

6.  Dit, à l'unanimité, qu'il n'y a pas lieu d'examiner les griefs sur le terrain de l'article 1 du Protocole no 1 ;

 

7.  Dit, à l'unanimité, que l'Etat défendeur doit verser au premier requérant, dans les trois mois, 10 000 BGN (dix mille levs) pour préjudice moral ;

 

8.  Dit, par onze voix contre six, que le constat de violations de la Convention constitue en soi une satisfaction équitable suffisante pour le second requérant ;

 

9.  Dit, à l'unanimité, que l'Etat défendeur doit verser aux deux requérants, dans les trois mois, la somme globale de 10 000 BGN (dix mille levs) pour frais et dépens, plus tout montant pouvant être dû au titre de la taxe sur la valeur ajoutée, moins 18 655,87 FRF (dix-huit mille six cent cinquante-cinq francs français quatre-vingt-sept centimes) perçus au titre de l'assistance judiciaire, à convertir en levs au taux applicable à la date du versement ;

 

10.  Dit, à l'unanimité, que ces montants seront à majorer d'un intérêt simple de 13,85 % l'an à compter de l'expiration dudit délai et jusqu'au versement ;

 

11  Rejette, à l'unanimité, la demande de satisfaction équitable pour le surplus.

Fait en français et en anglais, puis prononcé en audience publique au Palais des Droits de l'Homme, à Strasbourg, le 26 octobre 2000.

 

 

                                                                                             Luzius Wildhaber
                                                                                                     Président
Maud de Boer-Buquicchio
        Greffière adjointe

Au présent arrêt se trouve joint, conformément aux articles 45 § 2 de la Convention et 74 § 2 du règlement, l'exposé de l'opinion partiellement dissidente commune à Mme Tulkens et M. Casadevall, à laquelle déclarent se rallier M. Bonello, Mme Strážnická, Mme Greve et M. Maruste.

            L.W.
            M.B.

 

OPINION PARTIELLEMENT DISSIDENTE COMMUNE
à Mme TULKENS ET M. CASADEVALL, JUGES,
à LAQUELLE DÉCLARENT SE RALLIER M. BONELLO, Mme STRÁŽNICKÁ, Mme GREVE ET M. MARUSTE, JUGES

 

(Traduction)

1. Nous ne partageons pas l'avis de la majorité en ce qui concerne le point 8 du dispositif relatif à la satisfaction équitable, pour pré­judice moral, du second requérant.

2. Dès lors que la liberté de pensée, de conscience et de religion, protégée par l'article 9 de la Convention, représente l'une des assises d'une société démocratique, comme l'arrêt le rappelle à juste titre, nous estimons que le seul constat de la méconnaissance de cette disposition ne constitue pas en soi une satisfaction équitable suffisante.

3. En l'espèce, il n'est pas douteux que tant le premier que le second requérant ont été victimes des violations alléguées et qu'ils étaient tous les deux « des membres actifs de la communauté religieuse (...) ». En outre, « (...) nul ne conteste que l'intéressé [le second requérant, M. Tchaouch, qui était professeur de religion islamique] est un croyant qui participait activement à la vie religieuse à l'époque des faits » (paragraphe 63 de l'arrêt), et il a « (...) continué à travailler en se heurtant à d'énormes difficultés (...) » pendant presque trois ans (paragraphe 119 in fine).

4. Dans ces conditions, nous pensons que le second requérant a également éprouvé du désarroi et subi un préjudice moral, certes moindre que celui du premier requérant, mais qui justifiait néanmoins que la Cour lui accorde une satisfaction équitable au titre de l'article 41 de la Convention.

 

 

Trascina file per caricare